Иван Вазов
Казаларската царица (36)

XXXVI
Изповед

Стъпки се чуха в пруста. Влезе в стаята поп Деян, последван от Стаменка. Попът, предупреден от селянина за случката, бе дошъл тичешком. Той силно пъхтеше. Като се увери чрез бръз поглед из стаите за големината на Цонкиното злощастие, тоя приближи учителката, дръпна я за рамото и я извика.

Тя подигна глава. Нов поток от сълзи бликнаха из очите й, като видя близкия и милозлив човек, дошъл при нея в тия тежки минути. Тя се изправи, увеси си ръцете на рамената му и опря на гърдите му глава, от косата на която висеше пречупеното цвете. Тя се завайка отчаяно:

— Дядо попе, остави ме, избяга! Аз умрях!

— Стой, Цонке! Да видим каква е работата, не се уморявай без време и ти. Боже господи, кой се е надявал на такава зверщина! — викаше попът съкрушен.

— Аз го обичах, дядо попе, ти знаеш как го обичах! — захвана тя, но нов прилив от сълзи и отчаяне я задави. Тя се затресе, политна да падне, но свещеникът я пое и постави на миндера.

Той се обърна строго към Стаменковица:

— Как ти да не си чула нещо, додето е изпразнил къщата оня, и да ми обадиш?

Жената се извиняваше.

— Ето сега това булче го убиха. Какво да се прави? Оня тамо нему… — и той, без да се сети, избъбра една страшна турска псувня.

Стаменковица замънка с виноват вид:

— Нали ви казвах?… Видях го, когато тръгваше… Той се обърна и ми каже…

Тя млъкна.

— Какво ти каза? — попита строго попът.

— Като му рекох: „Оти оставяш булчето тъй?“ — той ми викна: „Стаменковице, булчето да е стояло мирно… То си има и друг мъж: той ще го разтуши…“.

— Как?! — изкряска Цонка. — Как смей? Това е ужасна и гнусна клевета!… Боже, боже, боже!

Попът се възмути.

— Тоя антихрист лъже — извика той гневно. — Аз знам тая жена, чиста е като ангел!…

После се обърна към Цонка, закрила мокрото си лице с ръцете, също облени със сълзи:

— Учителко, стегни си сърцето. Всичките работи от бога идат и бог няма да те остави: ще вразуми изумелия ти мъж и ти ще се върнеш при него, щом го толкова обичаш. Той ще се разкае горчиво за постъпката си… Аз ти обещавам още утре да седна на железницата и да ти го доведа под краката, да падне на колене за прошка. Такъв ангел като тебе да го потопи в такава скръб и огорчения. Утре тръгвам!

— Ох, недей, дядо попе! Напразно.

Попът гледаше слисан.

— Той нарочно иска служба тъй далеко, в Самоков… Той ме не ще… Може там да се ожени за друга.

— Как, в нов брак? Неразведен, при жива жена? — извика той гневно. — Кой поп ще дигне ръка да го венчава? Коя църква ще го пусне? Той е луд!

— Неразведен, при жива жена!… — повтаряше убита Цонка… — Ох, дядо попе, искам да ти говоря нещо…

Попът се обърна към Стаменка и жена му:

— Излезте — заповеда той.

Те излязоха.

Цонка беше застанала права пред попа с ръце на очите.

— Какво ще ми кажеш, учителко? — попита свещеникът по-тихо, като разбра, че може да чуе някаква изповед от младата жена.

— Дядо попе, ние не сме венчани — каза тя.

Попът отстъпи уплашен.

— Как?

— Ние излъгахме, че сме венчани — каза тя.

— Как?! — изпули очи свещеникът.

Цонка плачеше.

— Учителко, как дръзна да лъжеш?… Как излъга мене, който те обичах толкова, да те мисля почтена жена и да те приемам в къщата си, при жената и децата си, като едно мое чадо? Кой можеше да очаква това от тебе, дето те почитахме и гледахме за пример? Ето какво е, когато нямате страх господен!

Очите му светеха гневно, брадата му се тресеше.

— Дълбоко съм виновата пред вас, дядо попе, аз бях недостойна за добрината ви… Пенчо иска тъй и аз се съгласих. Не бях в сила да му откажа. Обичах го!

И тя зарони изново сълзи.

Попът стоеше втрещено. Той мислеше.

Глухите ридания на учителката се разнасяха из стаята и й подигаха талазливо гърдите. Видът на това дълбоко отчаяние умири гнева на свещеника.

Той каза с печален глас:

— Чедо, аз не ще те съдя за твоя тежък грях, нека бог да те съди и да те прости… Обичала си и на обичта си си станала жертва. Любила си и си пропаднала с невинността си… Нека те помилва бог. Той е всемилостив. Той сам нали е казал за грешницата: „Тя много е любила, затова много ще й се прости!“. Ти си вече наказана. Злото е станало и няма повръщане… Не плачи, не се убивай от горест. Чувай, дай ми време, остави ме да помисля как да те спасим. Пред мен ти и сега си невинна и чиста в душата си, бедна, бедна даскалице!

Покъртената мома взема ръката му и я целуна.

— Дядо попе, ти показваш участие, ти се не гнусиш от мене? Ти имаш пак милост за мене!… Ти ще бъдеш едничкият, който няма да ме презира.

Попът я гледаше умислено.

Той погледна към вратата, па каза ниско:

— Засега ти в това село никому няма да обадиш тайната. Тебе биха те изпъдили селяните с камъне и аз бих се осрамил, че те прибирах и имах за чедо. Но в тая къща сама ти не можеш да останеш като кукувица и да примираш всеки час, като си наумяваш всичко…

— Но къде да се дяна?

— Ти ще дойдеш у дома.

Девойката не вярваше на ушите си.

— Ти ще живееш сега у дома — каза пак попът. — Какво мога повече да направя — ще помисля.

Цонка коленичи пред свещеника.

— Стани, стани, Цонке — и той я повдигна тихо. — Сега те оставям. Окопити се и поскътай се. След един час ще се повърна да идем у дома и да предам на жена ми една дъщеря.

— Дядо попе, благодаря ти безкрайно за человеколюбието. Но у вас ме е страх да дойда: какво ще стане, ако се чуе истината?

Той помисли.

— Ти пак ще ми бъдеш дъщеря!

И поп Деян излезе.