Иван Вазов
Казаларската царица (33)

XXXIII
Очакване нахалост

Тя остана сама и взе да се разхожда по коридора. Но й стана тясно там и тя излезе пред хотела. Слънцето залазяше на запад и заливаше със зарите си зелените акации на Приморската градина. Морето се синееше вълшебно и сливаше, запалено от блясъка на една река злато, с кръгозора.

Но тя не видя морето. Тя не се сети да му се радва.

— Коя ще е тази, дето питаше за Пенча? Къде се дява той? Що чини тука? — питаше се тя болезнено.

Всички тия въпроси бяха загадки за нея.

Нямаше нищо необикновено в тия случайности, ако биха имали място при други обстоятелства.

Но от няколко време Цонка тъжеше, тя се страхуваше от нещо, без да има осезателни причини, без сама да знае как и защо. Тайно предчувствие за някаква неожидана беда стягаше мъчително сърцето й. Трайчевите обноски, неговите чести небрежности и невнимателности към нея, които я огорчаваха, тя не искаше да ги изтълкува в лоша смисъл. Тя си обясняваше това равнодушие чрез дългата привичка на едно щастие сигурно и незаплашвано от никого, на което той беше обръгнал. Той беше понякога даже суров до жестокост. Веднаж, когато му показа Денковото отчаяно писмо, той й каза студено — и това тя бе скрила от сестра си: „Ако щеш, вземи го!“. Това я бе проболо по сърцето, но вместо сръдня, тя се бе хвърлила на врата му… Огорчаваше я и това, дето Пенчо не изпитваше ревност от присъствието в албума им образа на влюбения учител. А тя би била доволна, ако видеше Пенча, че разкъсва тоя портрет…

Навремени тя го забележваше съсредоточен, умислен и тогава го питаше какво има. Той й даваше нехайно някоя причина, която й се виждаше неудовлетворителна, но която тя взимаше за уважителна… Тя предполагаше всичко друго, но не само истината, тя не смееше да предположи такава истина! Въпросът, че не бяха венчани, я мъчеше, но тя не искаше да допусне лоша умисъл в Трайчевата душа. Тя не смееше да подигне въпрос за изпълнение и на тая формалност.

Тя му позагатна само при тръгването му за София, че като бъдат преместени, да се венчеят, за да узаконят съпружеския си живот, „да направят една жертва на предразсъдките“ — що да се прави? Той се бе навъсил, но бе изказал съгласие… Но и да не станеше това, тя пак щеше да му бъде тъй, както беше. Тя го любеше, тя го обичаше, тя му бе привързана навеки. Любовта допуска всичко, вярва, прощава, оправдава всичко… Но при все това бъдещето й стоеше в неизвестност, тя го виждаше обвито в черни облаци… Страданията й оная вечер за него изново й доказаха колко го е обичала, колко й е бил той необходим! А сърцето й се свиваше, свиваше…

Цонка продължаваше да ходи по улицата, замислена, погледвайки машинално час по час към вратата на гостилницата.

Но тя не видя да влезе Трайчев.

— Да видя пак вътре, може да е дошел, без да го забележа и да ме забележи.

Тя влезе да попита пак. Тя се обърна към човека, който стоеше в канторката, до една писалищна маса.

— Госпожо, какво желаете? — попита той.

Той беше самият гостилничар.

Тя попита за Трайчева.

— Той тръгна, госпожо.

— Как? Кога? Слугата ви ми каза, че е в града. Аз от един часа съм тука пред хотела и не го видях да излезе!

— Госпожо, той тръгна днес още по два часа с пощенския трен за Шумен. Това животно, слугата ми, криво ви е казал: той не знаел, че беше по пазаря.

Като съгледа учуденото, обезсърчено лице на Цонка, той попита приветливо:

— Вие да не сте му госпожата?

— Да.

— Много приятен господин.

Цонка остаяше в недоумение.

— Тъй, госпожо. Ако ви е мъчно да повярвате, погледнете на таблата — и той стана и посочи окачената на стената черна дъска с имената на гостите. Тя видя, действително, че името на мъжа и при №15 бе заличено.

Тя се повърна назад.

— Сега пък ще го гоня в Казалар! Леля право го нарече „загубен мъж“. Как ще се смеят, като чуят, че играем на куже-миже с Пенча — казваше си Цонка на себе си, поусмихната. Тръгването му за село, като я изненада неприятно, донесе й едно облекчение: тая дебела мома или жена, тъй безочлива с бялото си перо, няма да го види. Пробудената в гърдите й смътна ревност се пръсна.

Когато се завърна у леля си, тя завари там само домашните и Милка.

Като им разказа работата, те викнаха да се смеят.

— Сестрице, тогава ще имаме удоволствието да пътуваме заедно до Шумен — каза Милка. — Аз се боях, че това можеше да се не случи, ако би намерила Пенча.

— Защо?

— Защото той можеше да те задържи, ако не е свършил работата си, или пък щеше да избегне да тръгне с мене, при деликатните ни отношения… И по-добре: аз не знам как щях да се удържа да ме не напуши смях, като си припомня как той ми плащаше крушите на станцията. — И Милка се изсмя яката.

— Ох, како, ти си жестока.

— Я виж каква брани мъжеца си! — ухили се леля й, па излезе за нещо.

Цонка се обърна към сестра си:

— Сега моят мъж — лош, добър — такъв е, какъвто си е. Аз си го харесвам… Ами ти, како, как си? Гледам, моето пророчество като че се изпълнило?

— Какво! — каза Милка и се изчерви.

— Господин Бранков? — и Цонка я изгледа значително. — Той е тук като свой човек…

— Казах ти: Бранков е един мил човек и много добър познайник — проговори Милка троснато.

— Само толкова?

— Та и повече да е, Цонке!… Що? — После прибави меко: — Твоето впечатление какво е?

— Един прекрасен младеж.

— Истина? — И Милка пак се изчерви от удоволствие. Госпожа Симеонова се завърна и разговорът се прекъсна. След вечеря двете сестри и госпожа Симеонова излязоха и тръгнаха към Приморската градина. На ъгъла улицата Милка забележи с радост, че Бранков идеше. Цонка я стисна за ръката знаменателно.

Те всички тръгнаха към посока на морето.