Иван Вазов
Казаларската царица (31)

XXXI
Над сините вълни

Те се спряха на крайморския пясък.

Тихите вълни равномерно заливаха и напущаха мокрия, ситен, златист пясък пред краката им. Те издаваха при всяко ново налитане гладък, монотонен шум, изхвърляйки едри песъчинки, късове от водорасли и треви, за да ги поемат пак при друго приливане. Двамата млади се ослушваха в тоя гален плисък, в това кротко, ситно жабуркане на прозрачните вълни, упивайки се от приятната мелодия на песента им. Всяко ново звънливо заливане прибрежния пясък приличаше на една галба, на една целувка, давана от морето на земята.

Бранков каза:

— Това прилича почти на любовен шепот, на страстни въздишки… Слушаш ли?

— Слушам и чувам: това море прилича на душа: тя говори, пее, плаче — каза Милка.

Няколко време, вперили очи в зелените талази със сребрист отлив, те стояха замислени.

Една рибарска лодка с платна стоеше неподвижно далеко в морето. Тя приличаше на огромна бяла морска птица с невидена форма.

— Как ще е хубаво там! — каза Милка, като гледаше уединената лодка.

— Ти се не боиш от морето?

— Аз се възхищавам само.

— Ако желаеш? — погледна я въпросително Бранков.

— Да се поразходим? С удоволствие. Искам да изпитам ощущението от неизмеримостта и бездната морска. Аз не съм се носила още над вълни.

— За щастие, морето е съвсем тихо — каза Бранков и се озърташе. Недалеко от брега бе привързано за кол каиче. Един турчин, изтегнат там на пясъка, лежеше лениво с глава в сянка, що хвърляше една изпъкналост на брега.

Бранков го извика. Каикчият стана и дойде. Той беше стар човек, с големи въси, с грубо, изгоряло от слънце и ветрове лице. Попита го по турски закарва ли ги из морето.

— До де?

— Там до маяка — отговори Бранков, сочейки му кулата на Галата.

— Далеко е, чорбаджи, там.

— Да идем барем донейде — каза Милка.

Бранков се обърна към каикчият:

— Как предвиждаш времето?

— Времето си е добро, нямай грижа.

— Тогава карай.

Бранков помогна на Милка да влезе и се настани в лодката, па седна и той. След това лодката заплува в открито море.

Милка изпитваше непознати вълнения, като гледаше как жабуркат и клокочат от ударите на лопатите вълните, под които се криеха тайнствените глъбини на морската бездна.

Здравият и жилав турчин работеше с греблата неуморимо; лодката се отдалечаваше навътре по едвам набърчената повърхност на огледалото. Полукръгът от високите брегове, снишени до морето само при пристанището, задръстено от лодки и няколко кораби, се разтваряше по-широк. Градът остана назад, живописно залепен по склона, с гъстата зеленина на Приморската градина, дето бяха преди малко.

Милка не се насищаше да гледа и чувствува; тя гълташе жадно в гърдите си свежият, чист морски въздух. Той усилваше движението на кръвта й. В очите й блещеше неизразимо наслаждение.

На юг голият рът Галата растеше, далеко вдаден в морето с маяка си. Птици рибари трепкаха белоснежни крила над вълните. Девойката беше пияна от щастие.

— Да запеем — каза тя, — искам да чуя песен над тия вълни.

— Намисли и подхвани някоя: морето ще те слуша с внимание.

— Може да ме помисли за сирена, а аз не съм сирена, нито съм песнопойка — усмихна се тя. — При това, трябва тук песен съответствена с мястото, песен, в която да се чувствуват вълни, морски шум, шепот на талази, безграничност…

— И такава нямаме. Нашата нова поезия не се интересува от поезията на морето — от неговото стихийно величие. България я плиска море на няколко стотини километри, но душата на българина бяга от него.

— А, ето там запяха — извика Милка. От лодката с надутото платно пристигнаха звукове. То беше гръцка паликарска песен, пяна от гърците рибари там. Милка и Бранков се ослушаха. До слуха им стигна дружния гръмлив напев:

Варка те-тело н’нарматосо,

Триа, риа ро Триа, риа ро

Ме саранда дйо комбиа…

Лодката и песента останаха зад тях. Милка продължаваше да се вслушва в звуковете, на които смисълта не разбираха и двамата. Песента полека-лека изгасна във въздуха.

— В душата ми ще остане през цял живот впечатлението от тая вълшебна разходка по Черно море — каза Милка.

Бранков я гледаше в упоение.

Тя беше прелестна. Хладният вятър пак беше свалил няколко свободолюбиви сколуфчета от прическата й и милуваше с въздушната им мекост челото и дясната буза на разруменялата девойка.

След половина час те се завърнаха на брега. Тук варката играеше доста силно на талазите. Милка, застанала права, за да излезе след Бранкова, политаше поуплашена да не падне във водата. Бранков издебна мигът, прегърна я и я сложи на сухо.

Каикчият видя тая сценка и се ухили със старешко добродушие.

— Генчлик, генчлик! — каза той.

Па дълго изглежда, неподвижен, двамата млади, като си отиваха нагоре край стобора на Приморската градина.