Иван Вазов
Казаларската царица (3)

III
Момата с червената блуза

Девойката издигаше куфара си с малко усилие да го положи на плетената полица.

— Позволете, госпожице!

И с тия думи момъкът чевръсто пое куфара от ръцете й и го намести на полицата.

— Благодаря ви — каза девойката, още запъхтяна от носенето и дигането на товара си, като си поправи леко капелата.

В тоя миг влакът потегли бавно. През прозореца, на светлината на станционните ламби, се виждаха още ухилените лица на тримата слезли пътници. Те хвърляха лукави погледи във вътрешността на купето.

Девойката седна в ъгъла на срещното седалище, дето седя дебелият.

Момъкът и той седна в своя ъгъл.

Той гледаше смаян момата. Тя, след като хвърли на него прост и бръз поглед, взе да си намята пелеринката, че стана хладничко.

Тя беше около двайсет и две годишна мома, среден ръст, с доста правилно околчесто лице, матова белина, с малък, но добре източен нос, който на края се поиздигаше и тая несиметричност придаваше някаква странна прелест на профила й и някакво мило детско изражение на цялата й физиономия. Малките, с безукоризнено изящен разрез устни, свежи и усмихнати, красяха пленително това закръглено и бледо сега при ламбата лице. Под извитите вежди светеха тъмни очи, твърде светливи и живи. В погледа им се отразяваше нежна, проста душа.

Тая девойка по лице не беше хубавица в точната смисъл на думата — тя беше просто, както се изразява народът, обичлива. Това лице не поразяваше с красота, но те правеше да го гледаш и колкото го гледаш, повече да му се взираш, да му се радваш и да го обичаш. Именно да го обичаш. Идеалната красота на Милоската Венера, с непогрешимата хармоничност на линиите, с върховната и светла завършеност на непостижимо прекрасните форми, те прави да се възхищаваш като пред едно чудо на майсторията на природата. Ти й се удивляваш, обожаваш я — и забравяш да я обичаш. Тя е много хубава и много съвършена, много извън живота, за да се смеси у тебе удивлението с по-топло чувство. Великолепното олеандрово цвете възхищава погледа; теменужката услажда сърцето.

Младата пътница беше една теменужка, мила, ароматна.

Веднага тя стана, при което движение пелеринката й се изсули от рамената, и взе да си сваля полека капелата, за да я тури на поличката. Момъкът сега видя хубаво тая глава, увенчана с богата корона от тъмни лъскави коси; видя хубаво един строен, гъвкав, разкошен стан на мома в цъфтежа на женствена сила и красота, с превъзходно изваяни форми, на които естествените и кръшни движения придаваха властна обайност.

Девойката седна пак в ъгъла си мълчалива. Потонната ламба, като я осветляваше, обливаше с нежна бледавина лицето й.

Момъкът я гледаше омаян, крадешком. Улучил се въпреки всяко очакване наедно, в същото купе, с тая девойка, която изпълняше мислите му до одеве, той се чувствуваше неловко. Вероятно и момата се стесняваше в това положение. Тя го погледна малко продължително със своите големи, хубави очи.

Момъкът се одързости.

— Госпожице — каза той с треплив глас, въпреки залягането си да го направи твърд, — вие идете от Враца? — Защото момъкът именно от Мездра насам бе я съгледал, през спирането на влака по станциите.

— Не, господине, от София.

Той чу глас звънлив, чист, като звук от един клавиш на пиано.

Момъкът замълча. Но това мълчание му се видя стеснително и той каза:

— Вие насмалко щяхте да изпуснете влака на плевенската гара?

— Да, докато чакаше трена, влязох в буфета да пия една вода и там се слисах с една познайница… Колко дълъг и тежък ден!

После, като помисли, прибави усмихнато, като да обясни минуването си тука:

— Бях в третий клас. Но толкова свят се струпа от станцията Левски, такъв натиск беше, щото невъзможно ставаше да се остане тая нощ там. Трябваше да мина във вторий клас, както видите… Може би ви обезпокоих?

— Съвсем не, госпожице.

Девойката говореше просто и свободно. Никакво лъжливо свеняване, нито причиняне не се забележваше ни в гласа й, ни в обноските й. Това съвсем охрабри момъкът и той, не сваляйки от нея очите си, попита:

— Вие може би пътувате за Варна?

— О не, за Шумен… Мисля, че утре по съмване стига влакът там?

— Положително не зная. Аз пръв път пътувам по тая линия.

Момъкът усети едно тръпване при думите на пътницата, че тя отива за Шумен. Тая изненада го опечали като едно неочаквано и неприятно откритие. А той беше с тая мома само от няколко минути насам и сега му се струваше, че някой иска да го обере…

Девойката прибави:

— Собствено не за Шумен, а по-нататък, за село Казалар.

По Бранковото лице се изобрази малко учудване.

„Да, селска учителка е“ — помисли си той.

— А ваша милост?

И тя го погледна просто.

— За Варна, госпожице.

— Ах, хубаво, тогава ще бъдем другари за по-дълго време. Аз не съм била във Варна. Там е морето. Обичам да видя морето. То ще е чудна гледка. Гледките на природата — има ли нещо по-възхитително?… Аз не можах да се наситя и на Искрецкий пролом. Каква дивотия и грандиозност, боже мой! Но морските вълни и безкрайният шир — ето кое ме особено тегли. Аз впрочем от Казалар ще прескокна и до Варна. Там имам сродници.

— В това село сте може би учителка?

— Не, сестра ми е учителка там.

— Отдавна?

— От две години. Там е и женена. Трябва да видя нея най-напред.

Па като се усмихна леко, прибави:

— Но ний ще бъдем другари до утре: да се запознаем — Мила Хрусанова.

Момъкът постана, поклони се и каза:

— Христо Бранков.

— О, аз съм ви виждала. Драго ми е…

Те си подадоха ръка.