Иван Вазов
Казаларската царица (29)

XXIX
Приморската градина

Бранков по пет и половина часът стоеше вече при една маса в Приморската градина, пълна със свят.

Той бе намерил време и подирил и открил гостилницата на Трайчева. Но Трайчев бил излязъл. Сега Бранков приимаше участие във всички интереси на Милка, съдбата на сестра й не му беше чужда, и Трайчев, голямата нравствена низост на когото не подозираше.

Оркестърът гръмна и силни мелодични звукове се разляха из въздуха, листата и сенките.

След няколко време показа се Милка, придружена от една дебела жена, която стъпяше тежко, и едно момче.

Милка беше променила премяна: вместо червената блуза тя носеше цяла рокля, ужълтен цвят, и такава палария. Тя му се видя сега още по-хубава. Минувачите, що се вторачваха в девойката, потвърдяваха това.

Бранков ги посрещна радостно.

— Добър ден! Винаги верен на поста си — изсмя се Милка, като подаде ръка Бранкову; — лельо, представям ви господин Бранкова.

Лелята се ръкува с него радушно.

— Каза ми Милка — обърна се тя към него със ситен, старешки глас, — че ваша милост сте я придружавали из пътя. Не може да се нахвали. Благодаря ви и аз. Ох, да поседнеме, заморих се…

И тримата седнаха. Заприказваха.

Музиката продължаваше да бълва талази от звукове, които пълнеха градината и умираха над морето.

Милка пресече разговора внезапно и каза на Бранкова усмихнато:

— Знайте ли? Аз утре тръгвам.

— Но вие обещахте… — каза Бранков стреснато.

— Днес се видях с адвокатина и трябва да тръгна веднага.

Тя извади една телеграма и му я показа. Тя беше адресувана от София до леля й и съдържаше тия думи: „Милка да тръгне веднага София. Хрусанов“.

Бранков се намуси огорчен.

— Сега тая телеграма?… Какво има толкова бързо?

Милка остана замислена.

— Стойте още — каза умолително момъкът.

— Няма как да остане, господин Бранков, аз сама не бих я пуснала. Но баща й я вика да върви по-скоро. Как да потъпче волята му! — каза госпожа Симеонова.

Милка дебнеше с поглед Бранкова. Тя забележи разстроеното му лице. Тя каза:

— Но аз желая да се възползувам от краткото време, което ми остая, и да се разходя по тоя чуден бряг. Лельо, вие останете с Кирча тука, понеже не можеш да ходиш твърде. Па като ти омръзне, станете и си идете. Господин Бранков ще ме доведе. Хайде, господин Бранков, да се разтъпчем.

Той стана.

— Добре, Милке, само не се губете, рано се връщайте — каза леля й.

— Това много зависи от волята на съдбата — отвърна Милка шеговито.

— Вървете, вървете, на добри ръце те оставям — каза госпожа Симеонова.

Бранков й се поклони. Двамата млади тръгнаха нататък.

Влязоха в една алея. Милка хвана другаря си под мишница. Те мълчаливо заходиха.

— Защо се така намусихте? — попита го тя след няколко време.

— Вие сте жестоки с питането си — избъбра Бранков.

— Слушайте, за да ви обезщетя, аз се оставям на ваше разположение, докогато искате тая вечер.

Бранков я погледна учудено. После притури ниско, почти шепнешком:

— Аз ви желая до гроба!

Милка замълча.

Тия думи, изхвръкнали с неудържима сила из душата на Бранкова, изведнаж поставиха и двамата в деликатно положение. Разговорът не можеше да има вече характер на лека, весела, дружеска беседа, както в железницата. Въдвори се някаква натегнатост, неловкост, смут в отношенията им.

Минаха мълчаливо няколко алеи. Редки купове разхождачи ги срещаха и отминуваха към изхода на градината. Слънцето бе зашло от няколко време. Вечерната дрезгавина наводняваше потъмнелите алеи, които ставаха тайнствени. Звуковете на музиката пристигаха до слуха им префинени, минали през гъстия листак; стъпките и гласовете наоколо ставаха все по-редки. Тишината надвиваше и градината пустееше.

Те продължаваха да мълчат. В тия две души кипеше тайна борба. Бранков с примиране на сърцето очакваше отговора на последните си думи, неусетил как ги казал, избликнали из сърцето му със стихийна мощ, като вулканическа лава. Той сега се уплаши от дързостта си. Той чувствуваше, че цялото му съществувание, целия му живот виси на тия няколко минути, няколко мига, които го деляха от отговора, който щеше да падне от устата на девойката.

Борбата беше силна в гърдите на Милка. Изненадана от тъй внезапното Бранково признание в любов, тя дълбаеше в сърцето си с трескавост, мъчително. И тя усещаше как то се свива, как трепка, как ускорено тупа. Той очакваше, трепетен, от нея да пошушне думата, върховната дума, която трябваше да пропуснат устните й. Излязоха към брега.

— Виж каква прелестна нощ иде — каза тя, като показа на небето пълния месец, загрял с пълна, чиста светлина над спящето море.

Луната действително светеше високо над дърветата и позлащаше половината море с тайнствено сияние. Звездите блещукаха живи в дълбокия океан над него.

— Колко е чудесно! — въздъхна Милка.

Тя поведе Бранкова към брега. Там седнаха на столче, на самия край на брега.

Морското гладко равнище, като едно необозримо огледало, отиваше от брега и изчезваше в дълбините на хоризонта, отражавайки мълчаливия небесен свод с всичкото му сияние и тъмен лазур.

— Хубаво, божествено всичко това! — каза Милка и после притури тихо: — И неразгадано като сърцето…

Тя въздъхна.

Той мислеше върху значението на последните й думи и на тая въздишка. И тръпнеше.

Полунощ бе минала.

Те стояха още, взирайки се в гладката морска повърхност. Но Бранков гледаше в бурните талази на душата си, Милка гледаше в сърцето си.

Тя стана ненадейно. Очите й блещяха тържествено.

Тя каза високо:

— Бранков, аз се питах!

Бранков скокна като отхвърлен от пружина.

Милка дъхаше силно, гърдите й се издигаха тревожно под кипежа на могущи чувства.

— Дай! — извика тя.

Па се хвърли на врата му.

Горещите й устни се залепиха на неговите.

Целувка дълга, страстна!

Месечината отражаваше мълчаливо сенките им по пясъка на заспалата алея.