Иван Вазов
Казаларската царица (27)

XXVII
По дирите й

Додето Милка и Бранков се занимаваха с Трайчева, и Трайчев се занимаваше с тях.

Като ги видя на станцията, че се качиха в колата, той си каза:

— Ха! Та то си имала крушка опашка! Сега си обяснявам добродетелта на тая горда госпожица, която нощува с тоя хапльо във вагона… Аз съм бил излишен. Любопитен съм да науча тия пътници кои са.

Качи се и той на кола и тръгна след тях. Той впиваше очи със завист и злоба в двамата, които приказваха непрестанно и понякога девойката се смееше.

— Вероятно тя му разправя — каза си той — за конфузът, който ми направи. Добре, че ме не познават… В коя гостилница ще слязат? Или в хотел „Конкордия“? — каза той, като видя, че колата им поеха главната улица, дето са наредени добрите гостилници. — Ще трябва да сляза и аз там. Не, отминаха и „Росия“.

Той позабави пайтона си, за да го не забележат. Върволякът ставаше по-гъст там, той не изпущаше от очите си червената блуза, за да я не изгуби в тълпата.

— Ако те са любовници, няма да слязат в някой хотел налице, а ще се мушнат на по-отстранено място… Те се пазят. Те и в железницата отделно пътуваха. Ето завиха наляво… Де ще идат? Тук няма вече хотел… Усетих, тоя господин я води в някоя къща, някое спокойно гнездце, да си гукат потулени. Пайтонджи, карай нататък! Не, не бързай, върви по-полека…

— В коя гостилница?

— Върви подир ония кола с червената жена, дето стои отдясно на човека със сламена капела.

Когато Милка и Бранков слязоха пред къщата на госпожа Симеонова, Трайчев спря колата си, заплати на возача и го отпрати. Той не беше взел куфара със себе си. Затулен зад един пречупен зид, той видя прощаването на двамата и нежното стискане на ръцете им, след което се разделиха.

— А, не е такава работата — продума си той; — любезният приятел я напусна. На бас се хващам, че довечера късно, по месечина, ще се лутат подръка из алеите на Приморската градина. Но да ме извинят: няма вече да ги следя. Ще потърся Серена… Но коя беше нейна милост, недостъпната китайска императрица? Добре, че ме не удари с крушите по главата… Аз сбърках с тая магарешка погрешка.

Той тръгна пак, мина край отворената вратня, дето се изгуби Милка, и погледна в двора. Едно слугинче пък в това време излазяше на пътя. То имаше лице, нашарено с лишеи.

— Да попитам — каза си той и се обърна към слугинчето: — Момиче, кой живее тука?

Селянчето го погледна със сивите си очи, над които един рус мъх едвам означаваше веждите, и каза:

— Госпожа Симеонова живее.

— Пристигна ли госпожицата?

— Госпожица Хрусанова ли? Пристигна.

— Как кажеш: Хрусанова?

— Госпожица Хрусанова — повтори момичето троснато и мина тичешком нататък.

— Госпожица Хрусанова? — каза си стреснато Трайчев. — Та това било сестра й, с която пътувах в железницата? Какво глупаво положение сега… Тия дяволски круши! Слава богу, че ме не познава.

После помисли радостно.

„Значи, моето известие пак произведе ефекта си по-скоро, отколкото мислех. Сестрата се очисти от Казалар. Сега да се не бавя.“

Той погледна часовника си.

— Закъснял съм. Трябва да взема утрешния трен.

Като вървеше из пътя към гостилницата си и сучеше мустаците с остървенение, той мислеше върху плана си.