Иван Вазов
Казаларската царица (26)

XXVI
Във Варна

Бранков успя в два деня да изгледа всички забележителни места на главния наш черноморски град.

Той го обиколи надлъж и нашир; видя стария град при пристанището, който със своите стръмни тесни улици, гръцко тържище и гръцки и турски език, рибни вони и лимони беше сякаш един кът от цариградската Галата, само с по-малко чалми и фесове; гледа работите по строящето се пристанище и от огромните зидове на вълнолома, вдадени навътре в морето, приима по лицето си пръските от разбивающите се с шум в каменната стена пенливи морски талази. Той слуша с упоение гневната песен на водната стихия, в могущата си и безсмислена ярост.

Той шъта в самотната градска градина, в новите квартали на Варна, под сенчестите клони на акациите; изброди всичките зелени алеи на разкошната Приморска градина с великолепния й вид въз Черно море, в чийто син шир по цели часове погледа му остаяше впит.

Но той се чувствуваше чужд в тоя град. На тия красни гледки и величави картини липсуваше душа. Те бяха мъртви за него. А тая душа беше присъствието на Милка Хрусанова.

Първият ден, изпълнен за него с новостта на впечатленията, мина доста леко, почти приятно; вторият му се видя дълъг и неизразимо пуст… Той очакваше нетърпеливо третия ден, ден, в който щеше да дойде Милка. Той и оттогава щеше да се счита, че е заживял във Варна, и щеше да намери Варна одухотворена.

Влакът стигаше по един часа следобед. Още от сутринта Бранков беше трепетен, в духовно напрежение, като човек, който стои пред велико събитие, пред съдбоносен час.

За да усети по-малко времето, що го делеше от Милка, той се запъти към Приморската градина, седна на едно столче на най-отстранения й северен край и гледа морето. Очите му бягаха по безкрайния син простор, разделен от кръгозора с една прозрачна черта, но душата му беше другаде, откъсната от съществото му, чужда на ощущенията на външните му чувства. Очите му бяха пълни с морето, душата му бе пълна с образа на девойката.

Той нарушаваше работата на мислите си само кога погледваше часовника си, а той го вадеше много често, за да види кой час е, и намираше, че времето почти не върви. Слънцето на небето остаяше приковано на едно място, сякаш спряно от волята на някой нов Навин.

Той си мислеше какво би сторил в това си душевно настроение, ако Милка не дойдеше във Варна, възпряна от някоя непредвидена причина. Преди да я види, той тъкмеше да прекара двайсет дена тука с приятност; сега, без нея, не би можал да се свърти и два дена, две минути повече.

Дойде най-после обед. Бранков яде в гостилницата си, без да разбере хубаво вкуса на онова, що ядеше, и веднага отиде на гарата.

Девненското езеро синееше между пустите си брегове; през тясната ивица земя, що го дели от пристанището, се лъщеше морето, къпейки на юг ронливите брегове на Галатския рът, а на изток — небето.

Но и небето, и морето, и земята не му говореха нищо със своята хладна безжизненост и неподвижна стихийност.

Влакът се подаде и спря на гарата.

Със спряно дихание Бранков гледаше по всичките прозорци на вагоните да види червена блуза. Сърцето му премаля: той не съгледа Милка! Той се щуряше смаян из тълпата пред вагоните, когато някой го дръпна за ръката.

Той се извърна.

Там беше Милка!

Първото му движение беше да я прегърне, но той само извика:

— Ах!

— Точна ли съм? — извика тя засмяна.

Той й застиска горещо ръката.

— Добре дошле! Добре дошле! Ах, колко се уплаших, че не сте дошле.

Милка се насмихваше.

— Аз ви гледах от платформата, като пулехте очи по прозорците, без да видите де съм… — После, като го погледна в очите, прибави: — И вие ме очаквахте нетърпеливо?

— Нетърпеливо? — извика Бранков, като разгърна ръце знаменателно: — С трепет!… Но да излезем от тоя наваляк — и той я хвана за ръката, за да го следва. — Аз сега съм вещ с Варната и оттука нататък ще ви се натрапя чичероне, безплатен впрочем.

— Боже мой, къде? Да приберем вещите; вие все рискувате да изгубите нещо по станциите… — добави тя, като се смееше.

Като се качваха на колата, Милка съпикаса Трайчева пред гарата.

— Виж този господин — продума тя Бранкову, като се поизвърна и му посочи с поглед Цонкиния мъж, който също се взираше в тях.

— Видях го. Аз го виждах и оня ден. Какво? — каза Бранков, като возача шибна конете, взел адреса на госпожа Симеонова.

— Той ми беше другар във вагона днес. Другар, и твърде безочливо ми се натрапваше със запознанството си.

— Безделник! — каза ядосано Бранков.

— Принудих се най-после пак да променя вагона.

— Ах! Той е бил в ролята си — каза Бранков, — аз пътувах с този господин и с другарите му до павликенската станция. Познавам го отчасти. Един пустоглав фарфара, който навсякъде търси донжуански похождения или поне се хвали с тях…

— Знаете ли кое ме учудва? Голямата му прилика с мъжа на сестра ми, както го видях на портрета в Казалар, и ако да не знаех сигурно, че сега Трайчев е там, щях да мисля, че сестра ми е твърде нещастна и за оплакване.

Тя му разправи накъсо за срещата си с Трайчева по казаларския път.

Русите наричат „двойници“ такива хора — рече Христо, като влазяха вече в града.

— Но чакай, вий казахте, че на павликенската станция сте се разделили. Де отиваше той?

— Разумях, че за Севлиево.

— Ах! — извика Милка втрещено.

— Що е?

— Родителите му са в Севлиево! Знаете ли името му?

— Не чух да го произнасят, но от разговора им познах, че той е от Казалар или живее там — отговори Христо, като си припомни възклицанието на дебелия пътник: „Казаларски дон Жуане!“.

— Той е сам! — извика Милка.

— Сестриния ви мъж?!

— Да, Трайчев!

— Тогава извинете: аз много строго се отзовах за него.

— И много справедливо. Бедната ми сестра! Как не ми казахте това по-рано, аз щях да се потрудя, при всичкото ми презрение към него, да го пипна и да му почета урок на този безсърдечник. Бедната Цонка! А тя го очакваше с нетърпение! И къде се е запилял във Варна?

— Оставете на мене: утре ще обиколя всичките хотели и ще ви го намеря, тоя блуден син.

— Благодаря ви — каза Милка скръбно.

— Мисля, че е преждевременно да се съкрушавате. Зет ви може да е лекомислен, но това не е смъртен порок… Знам прекрасни инак съпрузи, които са като него… Нашите модерни нрави търпят това. Особено, щом госпожа сестра ви се счита щастлива с Трайчева — залягаше да я утеши Бранков.

Неговите разсъждения подействуваха успокоително на девойката.

— Колкото за неочакваното му озоваване тук, то ще се дължи на някоя повелителна причина, която ние не знаем и която на сестра ви трябва да е съобщена.

— Възможно и тъй да е — потвърди Милка.

После се усмихна.

— Впрочем, той беше крайно вежлив с мене, без да ме познава, не мога да се оплача… Друга на мое място кой знай дали не би го намерила твърде деликатен кавалер, както е и хубавец, или поне би се посмяла добродушно, както бих направила и аз, ако във физиономията му да ме не раздражаваше нещо особено неприятно.

Милка сама хвана да оправдава Трайчева. Нейното добро сестрино сърце искаше да вярва доброто за Цонкиния мъж.

После прибави със смях:

— Той само беше малко смешен, когато, за да ме занимае, разправяше ми за боя при Кюлевча, гдето командувал Паскевич! — той се спрепна в историята! — па набеди шуменките, че имали татарски черти, и това — мен да направи комплимент! Чакай, ще напиша на Цонка точно всичката тая сцена, как се умилкваше Трайчев около сестра й… Нека се посмее и тя.

Милка дойде пак в добро настроение.

Дорде траеше тоя разговор, колата се изкачиха от пристанищний квартал, минаха главната улица, постлана с добри плочници, взеха наляво край градската градина, минаха край колосалното недоправено здание на девическата гимназия, през някакъв мегдан още, и спряха пред една голяма вехта вратня с горен праг, извит дъгообразно, в турски стил.

Слязоха.

Милка каза Бранкову, като му подаде ръка за сбогом:

— Благодаря ви за любезността. Аз ще се видя с леля, па надвечер да се намерим, да се поразходим.

— Да дойда да ви взема?

— Не, аз ще поканя леля да ме придружи. Ако тя не може, сама ще се оправя. Вие кажете, де ще чакате?

Бранков помисли:

— При буфета в Приморската градина най-добре.

— Нека бъде там. Искам да видя нея най-напред: вие и Трайчев ми проглушихте ушите с тая Приморска градина… Довиждане! Пак благодаря сърдечно, господин Бранков, за добрината ви.

— Не знам кой да благодари — каза Бранков, като й стискаше ръката.

Милка му климна приветливо и влезе.