Иван Вазов
Казаларската царица (23)

XXIII
Разминали се

За да бъде по-ясно за читателя това, което се разказа в предидущата глава, и това, което ще следва, нужно е да се повърнем малко назад и да придружим Милка при пътуването й днес от Казалар към Шумен.

Милка напусна селото и пак се озова на полето, през което преди три дни бе минала, идейки насам. Небето постепенно се покриваше от гъсти облаци, които пъплеха от запад и застилаха със своите рошави талази синевата. Скоро слънцето се погълна от тях, хладен вятър духна. Птиците безпокойно летяха в противна посока, цвъртейки плахо. Идеше дъжд или буря.

Милка не забележи нищо. Тя бе углъбена в мислите си. Образът на сестра й я следеше. Тя изнасяше от Казалар впечатления и радостни, и скръбни. Радостни, че бе видяла сестра си жива и здрава, и за онова, което бе чула от добрия свещеник за нея; скръбни — за забележената, всуе прикриваната угриженост в лицето на сестра си. Какво криеше тя? Какво я мъчеше тайно? Кое й бъркаше да бъде безусловно щастлива? Тя би се осветлила по тия въпроси, би отгатнала тайната от личната среща с Трайчева, когото не можа да дочака. Досетлива и проницателна, каквато беше, тя би прочела в самата физиономия на Цонкиния мъж причините на грижата, прочетена в Цонкиното лице. Да, Цонка напразно уверяваше, напразно се закле, че е щастлива с тая женитба. Срам или стесняване, или нежелание безполезно да тревожи любящето й сърце с поверяване безпомощната си горест, а може би гордост я възпря да подели душата си с нея. На тръгване тя намери сгодна минута да повери безпокойството си на свещеника и взе обещание от него, каквото разбере за Цонкината мъка, да й съобщи писмено.

Бричката се озова на гърба на ръта, отдето й се откри пак долината, из която реката лъкатушеше. Тя съгледа през един процеп на бърдото, далеко, и платното на железния път, по който бе пътувала с Бранкова. И дойде й сега пак на ума симпатичния момък. Сърцето й неволно изпитваше сладостно вълнение, че ще го намери във Варна за обещаната разходка по Черно море. Светнаха й пред очите сините вълни, безкрайни кръгозори, свободния простор. Нейното младо сърце копнееше и предвкушаваше насладата от тая вълшебна разходка със задушевния, влюбен в нея младеж. И тя се пак питаше: любеше ли го? Не. Но тя се стремеше към него. По каприз ли, по суетност ли беше, но ней се искаше пак да срещне неговия възторжен взор, пълен с неизразимо чувство, да изпита въз него обаянието на красотата си, без да подозира жестокостта — най-деликатното женско сърце е неспособно за това, — жестокостта на тая игра с живо, любяще сърце.

Току-що се спущаха към Ивановото ханче, в падината, един гърмеж разтресе въздуха, като протърча с продължителен ехтеж надолу по затъмнялото небе. Мълния заслепителна продра облаците, последвана от нови гърмежи. Закапа дъжд. Бричката стигна до ханчето и пътниците се подслониха вътре. Вятърът скланяше върховете на дърветата, развяваше гривата на конете, които пърхаха отвън с дигнати уши, в предчувствие на бурята. Тя избухна. Веялица бясна, силен дъжд, смесени шумотевици, раздирани от чести трясъци. Това се продължи четвърт час. Милка, скрита в кръчмата, заглушена и изтръпнала, слуша стихийния вой, вкушавайки странната поезия на избухът на природния гняв.

Бурята отмина на изток.

Бричката продължи по заления път. Облаците се раздираха бързо и се шареха от неправилни сини езера, с чудно свеж и чист лазурен цвят. Прясна влажност и крепък дъх от земя и треви напояваха въздуха, който се дишаше леко.

Когато колата се изкачваха по едно нанагорнище, подаде се отсреща пайтон, каран от турчин возач. Той стремително се спущаше надолу. Под дигнатия му още кош стоеше един млад господин. Той надничаше да види кого носеше бричката. Внезапно Милка трепна, нещо й каза, че тоя пътник, когото не успя да изгледа, беше Трайчев — такова впечатление й остави лицето му, мярнало й се мигновено. Милка поиска да извика на возача да спре, но пайтонът беше вече далеко.

„Той беше! — помисли си тя. — Как е жално, че не мога да се върна!“

И дълго остана замислена.

А файтонът с господинът, когото срещна Милка, следваше пътя си към Казалар.

Слънцето зайде в зарата на едно море от пламъци в кръгозора.

Пръснатите и измокрени още облаци в небето взеха да губят постепенно свежестта на своите яснорумени прозрачни багри, които се сгъстяваха в сиво-морав цвят по краищата им и по-тъмен по средата им. После добиха студен, пепеляво-кален цвят.

Настаяше вечер хладна и тиха.

Трайчев беше мрачен. Челото му беше намусено.

А мрачен беше, защото си представляваше с какъв изблик от радост щеше да го срещне Цонка, предупредена вече за завръщането му, което ще е очаквала с нетърпение!

И той трябваше да лицемери, той щеше да пресили чувствата си и да се покаже радостен!

И той се мусеше.

Здрачът се превръщаше в тъмнина. Природата в умора и в сладка нега затихваше. Бледни звездици се заискриха на небето.

И кой знай как, дойде му на ума оная тиха вечер, досущ прилична на сегашната, когато се разхождаха из ливадата по меката като кадифе трева. Цонка, стиснала се крепко за ръката му, край бърборящата речица, слушаше с примряло от сладък копнеж сърце неговите любовни думи.

— Да, никога няма да се делим, пиле: обичам те! — казваше й той, като отговаряше на нейните целувки с целувки.

— Кажи пак тия думи — молеше го Цонка.

Той ги повтаряше.

— Още един път, трети път, сто пъти казвай ги, аз няма да се уморя да ги слушам.

Той я изгледа страстно.

— Никога, никога, ангело!

И звънлива, дълга целувка слепи пак горещите им устни.

После си спомни как той, като я завождаше веднаж късно на училището, те се затулиха на едно място зад старата върба до бабиния Видин плет, понеже чуха, че идат двама души. За да бъдат по-малко забележени, те се притиснаха до дънера да се слеят с него. Цонка се не одържа и се изкиска, понеже двамата души, момък и мома, също подплашени, веднага избягаха във върбалака и това изкискване пробуди заспалото извътре плета псе, което лавна сърдито и като един капелмайстор даде знак за избухването на един заглушителен концерт от кучешки лаеве по цялото село.

Тия спомени не разведриха тежките мисли на Трайчева.

Бръчките от челото му не минаха.

Той приличаше на човек, който отива със страх на едно място, дето го очакваха страшни неприятности, но дето трябваше да иде.

— Трябва да се добий кучето! — избъбра, или по-добре, изпъшка той.

Колата се търкаляха из тъмнината, друскайки се по камъните.

При Иванчовата кръчма возачът спря пайтона, за да починат конете. Трайчев влезе в кръчмата и си заръча едно кафе.

Там, при една маса, пред стъкленце ракия, стоеше един селянин.

Трайчев го позна.

— Добър вечер, Пейо.

— Дал бог добро, господин Трайчев. Добре дошъл — каза селянинът, като си нарамваше торбата, за да върви.

— Накъде, Пейо, по това време?

— За Бяла.

— Що ще чиниш там?

— А бе назначиха ме кантонерин. Жив да е наший народен представител, господин Кушков. Врече се челякът от много време, хеле ми изработи тая службица. Децата после ще заведем… Ваша милост позакъснял си. Пътя е калничък нататък, но конете ще вървят, не ти.

— Какво има в село?

— Нищо, слава богу. Ха! Бързай! Имате гостенка у вас.

— Каква гостенка?

— Сестрата на госпожата.

— Коя сестра на госпожата — попита сепнато Трайчев.

— От София дошла оня ден — на вашата фамилия сестрата де… И аз я видях, като дойде. Поп Деян казваше, че бързала да се види с ваша милост, зер драгинко й си, па щяла да иде за Варна. И то си е право. Хай прощавай.

— Истина ли говориш? Ти видя ли?

— Видях пайтона й, видях и нея вчера, като отиваха у дяда поп Деяна с даскалицата. Една добра мома; само че чернокоса — даскалицата е руса. Сбогом, много здраве. — И Пею излезе и се изгуби в мрака.

Трайчев остана поразен.

— Сестра й Милка, за която ми разказваше — продума си той. — За какъв дявол иде? И каква фигура ще правя пред нея? И кой знай какви истории ще ми се отворят? Не, нейна милост няма да ме дочака.

Той излезе.

— Сюлеймане, ще се върнем назад.

— Как да се върнем, челеби?

Турчинът го гледаше в недоумение.

— Сега получих хабер, че трябва да се върна по-скоро в Шумен. Хай назад!

Турчинът впрегна с недоволно бърборене конете, които, без да починат в село, трябваше пак да бият път из тоя разкалян друм.

Скоро пайтонът обърна назад и се изгуби в тъмнината.

В Шумен Трайчев пристигна твърде късно.

— Чорт го взел — казваше си той в гостилницата, — какво ще правя сега? Аз пратих хабер, че си ида: ще ме очакват в Казалар. Трябва някак да известя, че няма да бъда тая вечер, ни утре, ни други ден.

Появи се гостилничарят, комуто даде една измислена причина за повръщането си, и го попита няма ли в гостилницата някой пътник за Казалар. Случи се, че имало — един казаларец току тръгваше. Тогава Трайчев написа следните думи Чакалову: „По непредвидени причини принуден съм да замина за Варна, дето ще се забавя. Обадете, моля, у дома да ме не чакат. П. Трайчев“.

— Да, за Варна да ида! — каза натъртено той. — Тук да стоя е опасно: Милка би могла случайно да ме намери, ако замине… Там ще видя поне моята Серена… Няма да е скучно…

Трайчев предаде писмото на пътника. Той реши още с утрешния влак да тръгне за Варна. Оттам щеше да пише на един верен човек в Казалар — кметския разсилен — да го уведоми, щом Цонкината сестра си тръгне. Съдбата ги правеше пак пътници с Милка.