Иван Вазов
Казаларската царица (20)

XX
У Чакалови

Навън владееше силна жега, слънчевите лучи горяха главите на сестрите през самите им чадъри.

Поп Деян, Милка и Цонка се повърнаха назад, удариха из една нова улица, в краят на която се белееше към пътя къщица, полузакрита от шумата на дърволяка.

— Ето, онази къща е на господин Чакалов — каза Цонка на сестра си.

— Ах, там на прага стои булката му — каза попът.

Те приближиха.

На вратнята действително стоеше една млада селянка под сянката на едно дворско дърво, надвиснало клони над пътя.

Като съгледа дружината, невястата пристъпи насам усмихната и я посрещна.

— Добре дошле, добре дошле! — викаше тя, като се ръкуваше едно по друго с тях. — Вие сте нашата хубава гостенка? — каза тя на Милка любезно и й стискаше ръцете. — Как се радваме!… Минко снощи, щом се завърна, каза ми, че си дошла, и се затече до вас… Заповядайте, молим ви! — и тя ги поведе към вратнята бързешката.

Чакаловата съпруга бе около двайсет и петгодишна жена, напета, черноока. Селската й празнична носия стоеше чудесно хубаво на снагата й. Черните й очи гледаха весело. От нея вееше здраве и младост, каквито ни веят от зелена елова гора, израсла на свобода в небесните висини.

Когато влязоха в двора, Милкините очи плувнаха в зеленина. Чудна градина с шадраванче, овошки, натегнали с плодове, тополи, акации, брези, пред вратнята лози образуваха с шумата си прохладна сянка по тревясалия двор. Ивица плочи отиваше от вратнята до къщната врата, около която пъплеха във вид на венец, по невидими нишки, пълзящи растения; такива бяха пуснати и между прозорците, дето в саксии се намираха разновидни цветя. Сладък дъх от рози плуваше из въздуха, в който звънтеше монотонната песен из дървената цева на шадраванчето.

— Боже, колко е хубаво тука! Тука е малко Елдорадо! — извика неволно възхитената Милка, която не можеше да се нагледа на прелестта на тоя мирен селски кът.

Влязоха в къщи, в гостната стая. И тя беше уредена с вкус. На нейните прозорци цъфтяха бели трендафили. През отвора, що оставяха тантелевите завеси, се виждаше на юг кръгозора с някои сини върхове на Стара планина.

Чакаловица ги покани да седнат на тъкания червен миндер, па седна и тя до Милка. Тя чуруликаше весело, без стеснение и без преструвка, разпитваше, отговаряше, не оставяше беседата нито на един миг да повехне. Милка се чудеше на простите и свободни обръщения на тая селянка, на удивителният й природен такт да говори и да внимава, и да се държи непринуждено.

— Надявате ли се на господин Трайчева, Цонке? — попита тя приветливо.

— Надяваме се всеки час. Ето, кака него чака нетърпеливо.

— Доста далеко го пращат от нас, в Самоков.

— С Пенча навсякъде ще съм доволна. Само ще ми е жално, че оставям тука такива добри приятелски семейства.

— Но дека е даскалът? — попита попът.

— Трябва да е още в училището — отговаря Недялка.

— Какво прави в училището? — попита Милка.

— Има сказка, госпожице.

— Бре, как забравих това? — извика свещеникът. — Даскалът дава сказки всяка неделя по земледелието, преди обед. Трупат се хора, та пълнят училището… Кръчмарите му се въсят, но какво да им правя.

— Аз желая без друго да видя господин Чакалова.

— Вярвам, че скоро ще се върне, госпожице. Ако обичате, да му пратя известие да бърза?

— Не, да го не безпокоим, ние ще го почакаме. В такава весела къща и при такава мила домакиня никога няма да се види времето дълго — забележи Милка.

Чакаловица се изчерви.

— Ние сме селянки, госпожице, и нямаме градски уред, прощавайте.

— Вие вярно казвате: такъв уред го няма в градовете. Колко много имаме ние, гражданите, да се поучим от вас! Ох, каква прелестна градина! Какви овошки! А цветята? Благодат божия — думаше Милка, като надникваше на прозореца.

Недялка изчезна из вратата.

— Каква любезна госпожа! — каза Милка.

— Тя си е невяста, не е госпожа — забележи попът. — Пазете се да й не кажете „госпожа“, защото ще я засрамите.

— Как, срамува се от госпожа?

— Тя се мисли селянка все и иде чоглаво, когато й нахлузват тая градска качулка. Тя не иска да се пограждани във фустан и цивилизация и мъжът й не дава. Моди и дрънкалки мрази. Той ходи просто, и нея държи просто.

— Недялка нищо не губи в селската си носия: тя си е сама гиздосия.

Цонка гледаше към двора.

— Како, в тоя прекрасен двор преди няколко години не е имало нищо, каквото виждаш сега — каза тя.

— Тъй, преди шест години, когато го купи Минко, тука беше пустош и буреняк само — допълни поп Деян. — И да кажеш, че е станало с много пари — не. Само труд и добро желание, и опитна ръка. Шадраванът бе стар и пресъхнал. Тук е бил двора на някой си имотен турчин. Продал всичко, зарязал, изселил се още преди двайсет години. Минко похарчи твърде малко пари да поправи клюнците, дето бяха развалени, и водата си пак протече от реката.

Милка съгледа на масата, що стоеше сред стаята, книги и взема, та ги прегледа по корите.

Това бяха все специални съчинения по стопанството: Орало, Пчела и други… Там имаше книгата Стопанството в Дания, на френски, Ръскин в руски превод и някои книжа от Толстоя.

— Литература здрава. У нас малко се чете тя. Воденичарската усойка намира повече любители — каза Милка на сестра си.

Явно бе, че Чакалов следеше прогреса на ония клонове от науката, които бяха свързани с неговото дело и отговаряха на вкуса и призванието му.

Недялка се върна с две китки бял трендафил и кичест карамфил, които размирисаха из стаята.

— Ах! — извика попът.

— Моля ви, вземете — каза скромно Недялка и раздаде стиските цветя на сестрите.

Те я обсипаха с благодарности.

— Прелест, боже мой! — викаше Милка, като миришеше благовонните цветя.

— А мен няма ли? — пошегува се попът.

— На мъжете мъжки работи се дават — отговори усмихнато Недялка. — От коя желаете?

— Ах, ти ми знаеш вкуса, да си жива. Дай от гроздовицата, Недялке.

Недялка донесе стъкло с ракия и му наля.

— Наздраве, Недялке! Да си жива, да ти живей и Минко!… За чест и слава на Казалар! — извика дядо поп тържествено, като дигна чашката и я люхна.

— Благодаря, дядо попе, да ви е сладко.

— А, ето господин Чакалов! — извика Цонка, като гледаше из прозореца.

На двора идеше един брадат, едър мъж в чистичко шаячево сетре и панталони, морав цвят, просто скроени, и със сламена палария.

Милка погледна също към двора.

— Как? Ами аз съм го видяла!

— Кога?

— Вчера, като влазях в селото, на един харман.

— Тъй, той ми каза, че ви видял и поздравил — каза Недялка и се затече да посреща мъжа си.

Милка го гледаше внимателно.

— Та той бил! Стори ми се, че искаше да ми каже нещо… Наистина, какво енергическо лице!

Чакалов влезна гологлав, последван от Недялка.