Иван Вазов
Казаларската царица (19)

XIX
„Чудакът“

— Сега оставете това, да си видим думата — каза попадията. — Милке, хареса ли ви нашето село?

— Много ми хареса — стегнато, хубаво… И хората други, не прилича на другите села. Аз щях да ви попитам, дядо попе, как да си обясня това, на какво се дължи това добро състояние на селото ви?

— И то беше, госпожице, гуреливо и дрипаво преди седем-осем години като другите села. Но откак се тури на крак даскалът, селото ни се измени от година на година и сега не само ти му се чудиш, но и ние.

— Кой е тоя даскал?

— Господин Чакалов — поясни Цонка.

— Ах, ти ми споменуваше за него! Но как успя той да направи това чудо?

— Като умее човек да върти нашите хора с добром и човещина, може всичко да направи от тях. Помисли си: той не бе учител само на децата ни, ами и на нас. В школото бе техен, навън — наш. И ние го слушахме, защото видяхме, че каквото ни съветва и каквото ни каже, все добро излазя. Живее с нас, работи с нас заедно, сее, оре, показва ни новите изкуства по земледелието и го боли за нашето напредване и добро повече от нас. Видяхте ли в училището градината и другите дървета? От него са. Реката ни той стана причина да се стегнат бреговете й, и мегданът ни да стане чист, всякакви добри овошки, дето ги гледаш по дворищата, от него са докарани фиданките; черничеви градини ни посади, пчели ни навъди, изпроси от Шумен да ни дохажда веднаж в неделята фелдшер и ветеринар в селото… С една дума, из калта ни извади тоя челяк. Всеки инспектор, като дойдеше тука, прехапваше си устните. Колко пъти искаха да го преместят и повишат — той не щя. Най-подир се ожени за Недялка, богатичко момиче, напусна училището, купи си ниви, работи си ги и пак ни учи. Тачим го, обичаме го.

— Та тоя човек е бил провидение тук! — каза Милка.

— Наистина, како, господин Чакалов е необикновено деятелен човек. Всецяло се е предал на идеята си — да подигне нашето село във всяко отношение… влюбил се е, тъй да се каже, в селото до чудачество…

— Отдека е той?

— От едно село в Търновско.

— Свършил ли е някъде?

— В Нанси е следвал по медицината, но не е свършил по недостатък на средства.

— И станал селски учител?

— И стана наш селянин — прибави попът гордо. — Той се задоми тука и се засели.

— Но как са го слушали селяните? Той няма никаква власт над тях.

— Как, Чакалов всичко правеше през кметовете. Не знам как ги омагьосваше. Привършат се летните работи или дойде празник, селяните останат празни. Кметът ги сбере. „Хай, момчета, де сега!“ Па ги поведе с Чакалова. Бе мегдан очистиха тъй, бе акации насадиха, бе локвите пресушиха из улиците, бе реката подградиха — и все под очите и съветите на Чакалова. Всичко с гария, понеже беше за обща полза. И хората с радост работеха. Така и вътре в дворовете си всеки редеше, както го научеше даскалът. Слушаха, и сега слушат…

Попът запали цигарото си, пухна и продължи:

— Дойде ли света неделя — свиква селяните в училището, държи сказки — пак по земледелие, по стопански работи… Купи си някои земледелчески машини, европейски, и сам показва на селяните как се работи с тях. Накара по-заможничките — и те си купиха. А чунким е и доктор донякъде, наставлява ги как да пазят здравето си, понякога и сам ги лекува, доколкото проумява, безплатно… Сега всички са готови да умрат за него. Народът му зяпа в устата. Нашите учители ги викат народни, но този е първият ни истински народен учител… Наздраве, добре дошле — и поп Деян изпи чашка ракия, която му подаде Недялка.

Като си отри мустаците, той продължи:

— Чакалов ни намали и дългът на Земледелческата каса. От двайсет и две хиляди сега селото остава да дължи само десетина хиляди лева.

— Как ви го намали? — попита Милка, изненадана от тия думи.

— А бе тъй… Като гледаше как селяните ходят всеки три месеца да менят записите си на Шумен и губят времето си и плащаха лихвите само, а много и тях не плащаха, та борчът растеше, той изработи в Шумен да го направят агентин на касата тук. Па ги подсеща сега нему да внасят лихвите, кара ги заедно с лихвите и част от майката да плащат, променява им записите, държи им сметките и тъй полека-лека намаля дългът и ни олекна.

— Та той е на служба на Земледелческата каса?

— Не, така, безплатно работи.

— Безплатно?

— Тъй, както всичко, дето върши за нас. Има тука само двама души, дето го мразят: те са лихвари.

— Аз съм възхитена от всичко това, което чух, дядо попе — каза Милка. — Ако го кажех в София, никой не ще ми повярва.

— Аз съм приятелка със семейството на господин Чакалова — каза Цонка на сестра си. — Ако желаеш, да ги посетим? Аз забравих да ти кажа: снощи, в наше отсъствие, господин Чакалов е дохождал у нас да те поздрави.

— Тогава да идем сега да му повърнем визитата! — И Милка стана.

— И аз ще дойда — каза попът.

Попадията поиска да се възпротиви на тръгването им, като каза, че задържа на обед сестрите. Цонка благодари, но отказа…

— Не, не може! — извика попът. — Жена ми е станала по зори да шъта и да готви, за да ви гостим днес. — После се обърна строго към Цонка: — Царице, в тази къща аз съм царят. Заповядвам ви да обядвате у нас. — Подир това нямаше как да откажат на гостолюбивите домакини и приеха да се върнат за обед.