Иван Вазов
Казаларската царица (18)

XVIII
Поп Деяна

Двете сестри излязоха пак.

Поп Деян ги изгледа с горделива усмивка.

— По-после ще питам жена си коя от вас двете намира по-хубава… Има доста да мисли, преди да отговори — каза той.

Излязоха на улицата.

Милка пак продължаваше да се учудва на всичко онова, което я порази най-напред в селото: уред, чистота, подобрение на селския живот. Тя поиска да попита попа как да се обясни това явление, но в това време вниманието им привлече едно хоро на мегдана. Това беше хоро от сватба.

Момите, пременени в живописната местна носия, скачаха пайдушката, размесени с ергени с накривени калпаци. Хорото се въртеше и люшкаше лудешко под пискливите звукове на една свирка, сред тънък облак прах, забиколено от зрители.

Всичките глави се извърнаха да видят Милка, зачули вече за нейното дохаждане в Казалар. Няколко селяни дойдоха и се ръкуваха с нея, по селския обичай, без да се препоръчат и те, после — и с другарите й.

Дойдоха още селяни от ближнята кръчма да поздравят Милка с „добре дошла“. Това зарази и хорото. Заоткъсваха се и от играчите и идеха засмени да стискат ръката й. Няколко възрастни булки също стиснаха ръката й. Момите и невестите преглеждаха любопитно дрехите й, пипаха ги отзад; особено привличаше погледите червената блуза, яркият цвят на която ужасно им се харесваше. Най-после самото хоро спря, макар че поп Деян им заповядваше да продължават да играят. Милка се виждаше окръжена от простодушно любопитство, от дружелюбни усмивки, от съчувствие. Тя си обясни това чрез обичта на селяните към сестра й, пренесена и на нея. Тя се обърна към Цонка, ниско:

— Аз ти завиждам, ти си обиколена тука от любов.

След малко поп Деян ги въведе в къщата си.

Тя беше една от най-добрите в селото и показваше охолността на стопанина си. В широкия двор, заграден с камен зид, измазан с глина, се белееше приветливо еднокатната къща с много стъклени прозорци с бели завеси на тях. Много овощни присади по двора, надвиснали с плодове. На една страна — кошури за пчели по новият образец. Две едри псета лавнаха въз Милка, но млъкнаха по знака на домакина. Три момчета и две момичета — едното петнайсетгодишно — изскокнаха отнякъде и се загледаха опулени в гостенката.

— Викайте майка си! — каза им попът и поведе двете сестри през одърчето пред къщната врата в тъмничка, прохладна и широка стая, постлана с шарени черги.

В това време дойде и попадията. Тя беше пълна, ниска жена, на около четирийсет и пет години, облечена селски, черноока, с чевръсти движения и писклив глас.

— Сърдита съм на сестра ти — обърна се тя засмяна към Милка, след обичайните сърдечни здрависвания, — не й прощавам: кума исках да й бъда, обещаха ми, па отидоха в Шумен, та се венчаха, без да обадят… Със селяни прости ги е срам да се сродяват гражданите.

Цонка се изчерви.

— Ние и сега сме като роднина, бабо попадийо — каза тя, — аз съм у вас като в бащината си къща. Ти замещаш майка ми.

— Тъй, тъй… — смееше се попадията.

— А сега, откак няма мъжа ми, аз съм всеки ден у вас. Омръзнах ви.

— Не думай Цонке!… Ами седнете.

Сестрите седнаха на ниското зелено миндерче.

— Право ти казвам, сърдя се! — продължи шеговито попадията, като требеше нещо.

— Прощавай, бабо попадийо.

— Добре, добре… Ама кръстница друга няма да дирите, дето и да бъдете, отсега се пазарим.

Лицето на Цонка се затъмни за миг като от мъглица и пак се проясни.

— Иванчо! Пелагийке! Елате вътре! — извика попът из отворения прозорец на децата, после прибави: — Нека дойдат да ги чуй кака им Милка.

Те влязоха срамежливо.

— Какво стоите? — рече им бащата.

Те приближиха и целуваха ръка на учителката си, после на Милка.

— Де сега декламирай, Пелагийке.

Девойчето скръсти ръце и задекламува с висок писклив гласец, на октава, едно училищно стихотворение.

Милка с усмивка наблюдаваше подвижната променлива от свян и напрежение физиономия на момичето, което, вперило очи в Цонка, сякаш търсеше в нейните одобрение и бодрост.

— Сега, госпожице Милке — обърна се към нея попът, след като свърши Пелагийка, — задай на Иванча по науката каквото щеш от всичките истории знай, питай го за Европа и за Франца… И за цар Крума може да ти разкаже, и как се върти Земята, и какво е слънчевото затъмнение.

— Не, това е от първи клас, а Иванчо е в четвърто — забележи Цонка.

— Питай го, госпожице.

— Кажи, Иванчо, нещо за Португалия. Де е Португалия? — попита усмихнато Милка, като се сети как бе пострадала тая страна на картата.

— Португалия… Португалия… — замънка момчето. — Португалия е… съдрана държава! — завърши то енергически.

Двете сестри се изкискаха.

— Как съдрана държава? — попита бащата в недоумение.

— Няма я на картата веки — отговори Иванчо.

— Ето как се бъркат и ме конфузят децата, дядо попе, с тая скъсана карта. Молих толкова пъти за нова карта на Европа!… — каза Цонка.

— Писали сме в София откога. Ще бъде… Санким и много ни трябва Португалия, тя си е за португалците. Попитай го, госпожице, нещо по-дълбоко.