Иван Вазов
Казаларската царица (17)

XVII
Гост

Появяването на един поп из вратнята пресече размишленията й.

Той беше около шейсетгодишен човек, исполин, със слабо прошарена още рядка брадица и мустаци, с лице сухо, длъгнесто, широко горе, тясно долу, което малката брада правеше по-заострено, с очи енергически, заслонени от рунтави вежди.

Свещеникът се приближи до нея с почтителен поклон и с усмивка на устните.

Тя стана.

— Добре ни дошле, госпожице — каза той, като се покачваше още по стълбата, па подаде ръка Милки, която я целуна.

— Слава богу, че направихте почет на нашето село, дойдохте да обиколите сестрата. Ваша милост сте сестрата на нашата даскалица, нали?

— Да, дядо попе — отговори Милка и го покани да седне.

Той седна, като си бришеше с кърпа по широкото чело потът.

— Вчера чухме файтона из къщи, но не се сетихме кой е. И госпожа Цонка не се сети. Тя ни беше на гости, тя е, кажи, всеки ден у нас, при попадията и децата. Като чедо я имаме, обичаме я на, тъй, като свое… Обича я и селото — такава добра и разумна… И децата сами тичат на школото, не бягат вече. „Кака Цонка“, „кака Цонка!“ — и все това им на устата… И после ни разправят какво ги даскалицата учила и искат да научат и нас, старите, да ги благослови господ — усмихна се многоглаголивият свещеник.

Милка слушаше с удоволствие тия отзиви за сестра си.

Свещеникът си поотхлупи повече калимявката, отри си пак потта и подзе:

— Та ви казвах, че и госпожа Цонка не се сети. Кога ей че иде момичето и вика: „Како Цонке! Една госпожица дойде на училището и те вика!“. „С пайтон ли дойде?“ „С пайтон!“ Разбра даскалицата изведнаж, че си ваша милост, и изхвръкна.

— Аз ви благодаря, че ме зарадвахте с такива приятни думи за сестра ми и особено ви съм признателна, дядо попе, че я имате в къщи като своя. Тя няма да се усеща съвсем чужденка тука.

— Тя не е чужденка, тя си стана наша вече. Лани, когато мина инспектора оттук, аз — ние сме председател на училищното настоятелство — му казах, че я не даваме, не я пускаме оттука, н’ам какво да стане. Помислете си: учи момичетата и на шев, кара ги да бъдат скопосни и учтиви, да се срамуват от стари хора. Вярваш ли? Свалят ми шапка момчетата! Преди нея, при другата даскалица, се плезеха, хвърляха камъни! Щом е хубав денят, свършат ли училището, повежда ги на къра, на зелено, пеят там, играят по ливадите, тя самата играе с тях. Учителка не, ами сестра…

Милка слушаше покъртена.

Свещеникът запали цигаро, смукна издълбоко и продължително, па продължи:

— Но знаете, и тя, като млада — всички сме били млади — по едно време не беше много разумна. С господин Трайчева все по разходка, все двамата вечер до късно, ту у нея, ту извън село, стоят, та приказват. Взеха да се чуват думи, рекли и казали — разбирате? Отидох, па ги съветвах. „Тъй не бива, една учителка за пример трябва да бъде. Обичате се? Оженете се. Бракът е благословен. Тъй му е реда.“ „Ама ние сме, каже Трайчев, сгодени.“ „Не, джанъм, минете си под венчило, па да се тури точка на всичко.“ Хеле един път се връщат от Шумен, идат у дома и господин Трайчев ми казва: „Дядо попе, препоръчвам на вашата благословия госпожа Трайчева. Венчахме се вчера“. А тя се зачервила като мак, навела очи към земята… зер свенява се за пръв път. „Да сте благословени, чеда.“ И хубаво сториха, не е ли така? Нека бъдат честити. Всички се радваме. От друга страна пък, ни е криво, че ни напуска. Зер, дето мъжът бъде, и жената там… тъй ли? Ами няма ли да ми подойдете на госте? Попадията ми заръча да ви доведа, много желание има да види ваша милост. Тя само разпитва момичето за вази — каква сте на лице, как сте облечени, приличате ли на сестра си… Жените, знайш, това им дай… — и той се усмихна добродушно.

— С благодарение, ще ви дойдем.

— Вие тука ще се побавите, госпожице?… Как ви беше името?

— Мила Хрусанова.

— А нашето — протопоп Деян Здравков. Ще почакате да се върне господин Трайчев?

Аз съм тук днес и утре само. Ако си дойде, ще се видим, и много желая да се видим със зетя.

— Дано се заварите. Хубавец момък. Приличат си с Цонка. Два гълъба. Ето я и тя иде.

Цонка се задаваше из двора бързешката.

Поп Деян й извика засмяно:

— Ела, ела, царице, честита ти гостенка!

— Благодаря, дядо попе, добре дошле! — каза Цонка и му целуна ръката. После се извърна към сестра си: — Како, какво ли ме е критикувал дядо поп пред тебе?

— Напротив, аз по-голям ласкател не съм видяла. Ако ти говорят в очите тъй, ще те разгалят.

Попът повтори поканата си.

— У дома попадията ми каза, че няма да ме пусне в къщи, ако не доведа госпожица Милка.

— С удоволствие — каза Милка.

— Ще дойдем сега — добави Цонка.

Сестрите влязоха в стаята да се постъкмят.

Попът остана сам на одърчето.

Тоя казаларски свещеник беше една любопитна личност по минало и по характер. Който го видеше с тая калимявка и с това расо, не би никога помислил, че преди трийсет години той е носил войнишка калъчка, буйствувал, пиянствувал, бил турците с камшика си в Одрин като войник в полския легион на Садък паша (Чайковски). После бе напуснал военната служба и дълго се бе губил ту като дребен търговец, ту като учител и псалт по селата, ту като безделник, вечно беден и весел. По-после бе се увлякъл в революционна дейност, вземал участие в Ботевата чета, лежал две години в затвор като бунтовник. Амнистиран след Освободителната война по силата на Санстефанския договор, той се бе оженил, пуснал брада и станал поп, за прехрана. Оттогава неговото бурно съществование намери тихо пристанище в свещеническия сан. Безпокойната му душа се умири. Той стана редовен човек.

По причина на своята малограмотност, той бе попувал само в селата, а в Казалар беше от единайсет години, дето спечели имотец, почет и влияние. От най-напред религиозен по длъжност, той бе станал такъв по привичка, пазеше строго каноните черковни, четеше евангелието по български. В случай на силно разлютяване — това се случваше рядко — той изразяваше ядът си в турски псувни, спомен и наследство от живота в „казакалай“. За такова едно изтърваване той бе изтеглил в наказание едномесечно заточение в един манастир. Този многоглаголив „орманпапазъ“, тъй справедливо попаднал в Делиорманът, беше обаче човек разбран и с рядко добро сърце.