Иван Вазов
Казаларската царица (16)

XVI
Задушевни разговори

Заранта Милка, преспала добре, стана, облече се и написа писмо за София, до баща си. После излезе на одърчето, седна на стола, за да гълта утринната хладовина под сянката на черниците.

Слънцето, възлязло вече зад черковните тополи, пробиваше със зарите си листака им, които минуваха изтънели и намалели през листака на черниците, та падаха на подвижни златни петна по лицето на Милка, запаляха с яркоален пламък червената й блуза.

Излезе Цонка с две писма в ръката. Тя бе във вчерашната си нова премяна, защото днес беше неделя.

— Свърши ли си и ти писмото?

— Да.

— Ще ги изпратим ли сега?

— Няма по кого: бай Стаменковите деца излезли. Сама ще ги занеса до пощата. Тя тръгва след един час. Ти почакай, како.

Тя тръгна да слезе по стълбата, па се обърна ненадейно:

— Како, па да не си ме много наклопала? — и тя посочи Милкиния плик.

— Истина, наклопах те.

— Че съм луда?

— Че си скришна — отговори Милка.

— Как скришна?

— Ти таиш от мене нещо…

— Ох, въображение, како.

Милка я погледна изпитателно.

— Аз чета по лицето ти.

Един внезапен облак пак мина по него.

Милка забележи това.

— Цонке — каза тя, — седни. Има време още за писмата.

Цонка седна. Тя стана безпокойна от сериозния, почти тържествен вид на сестра си.

— Пак изповед? — попита тя пресилено весела.

Милка я гледа вторачено няколко секунди.

— Сестро, ти имаш нещо на сърцето — каза тя. — Ти страдаеш…

Цонка се помъчи да се изсмее.

Милка продължи решително:

— Цонке, ти не си съвсем радостна. Аз те знаех весела като птичка, ти беше най-жива и луда между всички ни, ти пееше, ти играеше, очите ти светеха от постоянна безгрижност. Ти беше щастливо същество, когато замина от нас. Сега вече не си такава, съвсем такава.

— Поумнях, како. Впрочем вчера ти видя, че пак съм доста луда.

— То беше случаен изблик на млада душа. То даже не беше естествено избухването на тая необуздана радост. Не искаше ли да заглушиш със силата й някоя скръб? Много пъти вече видях загриженост по лицето ти и ти се трудеше да скриеш тая загриженост и с това се издаваше.

Цонка се опита да протестува.

Милка й махна с ръка и продължи:

— Ти имаш грижа, ти казвам, ти криеш някаква болка в душата си. Това често почервеняване или гузно трепвание, което забележвам по лицето ти от вчера, колчем отварям дума за отношенията ти с Трайчева, ме безпокои.

— Но няма нищо, како!

— Кажи ми право: обича ли те Трайчев?

— Обича ме — каза Цонка натъртено.

— Искрено?

— Искрено.

Милка й каза тихо и замислено:

— Аз не те питам и ти обичаш ли го така. Това е явно и това е добро.

— Да, обичам го, страстно, и без него не бих могла да живея — проговори Цонка с глух глас:

Тя наведе към земята очите си.

Милка й подигна тихо главата.

— Има сълзи в очите ти!

Цонка мълчеше.

— Кажи причината им.

— Това е моя тайна, която не мога да ти кажа.

Милка стана и я прегърна нежно.

— Бедна сестрице!

Тя я целуваше. Няколко минути двете сестри остаяха прегърнати. Цонка се отдръпна тихо от Милкините прегръдки. Тя отри бързо очите си.

Милка я хвана за ръцете.

— Сестрице мила! Открий ми сърцето си, повери ми мъката си, на мене, на родната си сестра, дето тъй те обича и страда с твоето тайно страдание. Аз ще намеря в сърцето си куража да те изслушам и топли думи, за да ти дам надежда, мъжество, майчин съвет. Аз съм твоя сестра. Никъде не ще намериш по-горещо участие от моето. Не ме оставяй да си тръгна със змията на съмнението в гърдите си за твоята клета съдба.

— Како, моето честно слово: аз съм благодарна, аз съм честита.

Милка я погледна тържествено, па каза енергически:

— Закълни ми се в майка ни, че си честита!

— Заклевам се в майка си! — извика учителката, като дигна ръка към небето.

Сълзите блеснаха пак на небесните й очи.

Тя тръгна с писмата към вратнята.

Милка я следи с погледа си, докогато изчезна на пътя малката й фигура.

Девойката стоя няколко време замислена. Тия сълзи, бликнали внезапно из очите на сестра й, свидетелствуваха въпреки тържествената й клетва, че тя страда от някоя тайна мисъл, от зле задушавана вътрешна мъка или безпокойство. Каква нечувана трагедия се разиграваше в душата й?

Какви болезнени вопли тайно изпущаше сърцето й?

Какъв бе в действителност живота й с Трайчева?

Какъв човек беше той?

Каква тайна се криеше в това семейство?

Милка напразно напрегна ума си да отгатне тия тежки въпроси.

Цонкиното упорство да открие душата си я обезсърчи. Тя не смяташе вече от нея да научи истината. Даже беше й съвестно вече да я изтезава с питания, очевидно мъчителни за Цонка.

Мигар да се опита да научи нещо от Трайчева, ако го дочака?

Да, тя реши да говори с него мъжки, откровено.

Тя имаше право да му иска обяснения; тя имаше право, ако е нужно, да се застъпи за сестра си, да брани щастието й.