Иван Вазов
Казаларската царица (14)

XIV
Карталова ливада

Двете сестри скоро излязоха на север от селото и се озоваха в долината Карталова ливада.

Куповете гъстолиствен орешак и трепетливи брястове правеха вече голяма сянка по поносената трева; върбите висяха замислени над пойната речка; птичи песни и звукове из клонаците оживяваха самотията на идилическата тая местност. Сребърни облачета, багрени със злато и румянец от заходящето слънце, се рееха тихо по синето небе. Тук душата се чувствуваше покойна и доволна. Едно стадо на оня край хрупаше тревицата, като пъплеше лениво насам, предчувствувало часа да се прибере в селото. Овчарчето, излегнато там, свиреше с кавалче. Милка и Цонка отидоха и седнаха под един орех.

— Хубаво, хубаво! — възкликна Милка, която винаги се усещаше като възродена, излязла в лоното на природата. — Сега виждам, че в това село човек може да живее, без да му омръзне.

— Тая долина ми е мила — каза Цонка. — Тук излазяхме на разход с Трайчева, в първите дни…

— А, тя ли чу първите ви клетви? — усмихна се Милка.

— Стига вече си изпитвала — каза навъсено-ухилено Цонка. — Ти досега само ме изповедва. Сега е ред и аз да взема ролята на духовник: кажи ми, како, наистина ли не любиш още?

Милка удряше с върха на чадърчето си една билка и мълчеше.

— Отговори де, на откровеност с откровеност.

— Казах ти, мисля.

— Не?

— Не.

Милка успя да сломи едно стъбълце от билката и се мъчеше сега да прекърши и друго.

— Не полюби ли този господин Бранков? — питаше настойчиво Цонка.

— Не, или ако щеш по-добре — не знам.

Цонка изпляска с ръце.

— Браво! Щом не знаеш — тя натърти на тая дума, — значи, либиш го. Позволи, ако и по-млада от тебе, да се мисля по-опитна в тия въпроси.

— Да знаех, да бях уверена, че го любя, щях да си запретя това.

— Защо ще правиш толкова насилие над сърцето си? Знай, че то е по-умно от нас…

— Как, аз едвам го познавам!

Милка строши второто стъбло и захвана другите.

— Във Варна ще го видиш ли?

— Да. Обещах му.

— Виж, како. От всичко това, което ми разправи за господин Бранкова, аз разбрах, че той те обича пламенно.

— Има обича и обича… Неговото чувство се породи през една случайна среща и като случайно не може да бъде сериозно.

— Но признаваш, че е искрено?

— Не се съмнявам, но не дълбоко. Уверявам те, че ако не идех във Варна, а се повърнех назад в София — между мене и него щеше да остане само едно приятно възпоминание за добро другаруване през пътуването и нищо повече.

Билката цяла биде съсипана от нервно нанасяните ударчета на чадърчето.

— Но ето съдбата друго е решила: вие отивате във Варна и ще се видите пак. Оттука гледам как заедно се възхищавате пред гледката на Черно море. Но защо биеш тъй ужасно това невинно растение?

Милка впери втренчен поглед в сестра си. Вдълбочена в други мисли, тя не разбра какво й казваше.

— Що? — попита тя.

— Говорех за Черно море — каза Цонка усмихната.

— Та какво?

— Казах, че Черно море ще ви бъде сватовникът.

И Цонка се изсмя.

— Ти говориш глупости — избъбра Милка, която очевидно неохотно поддържаше тая беседа. Въпросът, що тъй леко и игриво засягаше Цонка, в дълбините на Милкината душа повдигаше глуха борба.

Долината хубавееше в прясната прохлада на заник-слънце. Сенките ставаха още по-големи и речката по-упойно шумеше под клонака. Идеше дъх от полски цветя и от клас. Някъде от харманите достигаха през бистрия въздух протегнати песни на селянки. Природата копнееше… Надвечерната омая и поезия растеше.

— Ах, овци! — извика Цонка внезапно, като съгледа, че стадото, наближило към тях, пъплеше безшумно по ливадата и хрупаше, взело доста преднина над ленивото овчарче. Тя скокна и загони да хване един бял рунест овен с къси вити рогове. Овенът бягаше и учителката след него тичаше с детски извиквания и смях. Подплашеното животно се отклони от стадото и търти да бяга по-нататък, все преследвано от прострялата към него ръце гонителка. Розовата рокля и капелката хвърчаха над зелената ливада. Цонка приличаше досущ на палава и луда ученичка, избягнала надзора на учителката си. Въпреки Милкините викове тя неспирно тичаше подир замореното животно, чийто бяг добиваше бързината на стрела. Най-после Цонка го застигна, улови му руното на гърба с две ръце и му се метна, а след малко се изсули на земята от гърба на пощръклелия овен. Тя се завърна запъхтяна и зачервеняла със звънлив смях към сестра си, с капела килната, със сколуфи и накити, дошли в безредица. Тъй розова, тъй прелестна и луда, тя приличаше на пияна вакханка, на която липсуваше само венеца от рози по златната коса. Тя се смееше с глас, като наближаваше сестра си.

— Дете станах, нали? — викаше й тя. — Ох, дете! Карай ми се! Тъй, искаше ми се да поиграя, да повилнея по тревицата, както едно време правехме. Ох, иска ми се да поживея, да се повърна в моето ученишко време… Како, не ме гледай тъй сериозно… Аз припках за тебе, от радост, че си при мене… Тебе исках да направя удоволствие… Да бях с вехтите си дрехи, бих се търкаляла по тревата. Червена ли съм много? — каза тя, като седна при Милка заморена, със силно вълнующи се гърди и взе да си нагажда капелата.

— Лудо, лудо! — казваше й Милка с любов в очите, като й поправяше дръпнатата още пола на роклята. — И как те удържа овена?… Ами ако те видеха твоите ученички, какво пък те трябваше да правят?

— Да последват моят пример. Да тичат като мене по полето, да берат сили на свобода, да гълтат чист въздух и да добиват червени бузи… Ти знайш? Аз ги и карам да правят това — аз често ги извеждам тук и се гоня с тях… И затова ме обичат, обичат, горкичките!

Стадото беше отминало и преваляше зад рътлинката, зад която преваляше и ниско падналото слънце. То продължаваше сенките на орехите зад реката до противоположния скалист бряг на долината.

Двете сестри станаха и тръгнаха за село. Техните стройни снаги в ярко цветни дрехи се рисуваха красиво в зеленината. Тишина и благодат царуваше в тоя омаен вечерен час на морния ден. Недалеко зад дърволяка се издигаше кубето и тополите на черквата.

Когато сестрите стъпяха на прага на Стаменковия двор, здрачът беше настал и концертът на кучешките лаеве, в разгар, изпълняше въздуха, пронизван от песните на възвръщающите се от харман селянки.