Иван Вазов
Казаларската царица (13)

XIII
Гнездото

Широк двор, доста уреден. Една къщица в дъното и проста бричка там, разпрегната до голяма черница. Към пътя, отделно, две-три издигнати стаички, нови, измазани с вар, с бели завеси на прозорците и с вази с цветя. Пред вратата малко одърче с пречки и стълбица до него от три стъпала. Две черници люлееха лъскавата си шума пред прозорците.

— Весела ви е къщицата — каза Милка, като се изкачиха на одърчето и влазяха в едно прустче.

— Заповядай, това е приемния салон на Казаларската царица.

Цонка я въведе в стаята отдясно.

Тя беше малка, уредена, окичена с не скъпи украшения. По стените бяха окачени фотографически образи на Цонкини приятелки учителки. Едно огледало там с тантели по рамките отрази стройната фигура на Милка, на която тя хвърли бежлив поглед. В едно кръжило от морав плюш, везан с пъстри шарки и цветове, беше загнезден портрета на млад господин, твърде угледен и красив, с мустачета, възсукани нагоре. На масичката, покрита с червен плат, също везан със зелени пера, стоеше албумче и цветарниче с молохи и трендафили. Такива се красяха и в саксиите на прозорците, открити към двора, пред които се зеленееха черниците. Един хубав ален миндер с шити възглавници до едната стена.

Милка си свали капелата и заизглежда с любопитство и удоволствие тия и други подробности от простата и мила обстановка на стаята. Всичко тук носеше печата на добрия вкус и на трудолюбивите и вещи ръце на младата домакиня, чието присъствие допълняше очарованието на спокойното и безбурно семейно гнездо. Един венец от розова лента и седефена плочка на средата висеше на гвоздейче.

— Що е това?

— Венецът на царица Тамара! — каза Цонка.

— А кой е този господин? — попита Милка, като посочи под венеца портрета с везаното плюшено кръжило, който привлече вниманието й.

— Мъжът ми.

— Ах!

И Милка го откачи и взе да го гледа внимателно.

— Хубавец! Та тоз ли е Трайчев?

Тя се взира дълго в образа, като че искаше в него да прочете душата, да проникне в нея през очите на тоя напет момък. Той я гледаше гордо, смело, самодоволно.

Изследването не й направи съвсем удовлетворително впечатление, една гъвка сви края на лявата й бърна.

— Не е ли ветрен господин Трайчев? — изсмя се Милка към сестра си.

— Ветрен?… Може би, като всеки млад човек… Но аз го не знам такъв… Отде предполагаш?

— Тъй, от нищо… Много дръзко гледа. Сякаш че има съзнание, че е неотразим хубавец.

— И вярвай, че портрета му не лъже, Колкото за хубостта му. Пенчо е красив.

— Без това обстоятелство и не бих си обяснила твоята лудория да се влюбиш, годиш и ожениш за него, без да се сетиш да ни пишеш. Но кажи ми, Цонке — продължи Милка, — ти хареса ли го, защото го обикна, или го обикна, защото го хареса?

— Какъв въпрос, како!

— Не, ти ми отговори.

— Но как да ти отговоря? Ти ми задаваш такъв един труден въпрос, какъвто никога не си задавала на ученичките си — усмихна се Цонка, като си втъкваше пред огледалото полукръглото гребенче в короната на златистата си руса коса.

— Или по-добре да положа инак въпроса — продължаваше настойчиво Милка; — ти взема по харесване или по залюбване, чуваш? По залюбване Трайчева?

— И харесах го, и го залюбих — отговори натъртено учителката.

— Ето, това е прекрасно.

— Доволна ли си сега?

— И той е добър, нежен към тебе? Обича те искрено?

Цонка пак се поизчерви.

— Да — отговори тя.

— Това ме радва… Но аз пак не разбирам как се одържа Трайчев да се не възползува от случая да те поразходи до София, да се видиш с домашните. Оставил те е през разпуса сама в това село.

— Како, виждам, че ти си неразположена против него, без да го познаваш! Казах ти, че сега беше неудобно. Па и разноски… — измънка смутена Цонка.

— И да не дойде у дома, да се представи на баща ти! Много е любезно това от негова страна.

— А може досега да е бил! Чакай го тук и виж го. Ще промениш мнението си.

— Ако не дойде до други ден, не ще можем да се видим.

— Аз не бих те пуснала тъй скоро, ако те не викаше спешна работа във Варна. Искам да го видиш, за да се засрамиш за несправедливите си подозрения към мъжа ми. Како, мила како, на връщане оттам отбий се пак, постой ми повечко на гости… Ти ми напълни със светлина къщата.

— Не може, в София ме вика моята… Ти знаеш, че аз съм и майка, и сестра, и домакиня, и всичко. Бедна мама все более, а домашните грижи не са татова работа.

— Бедна Милке!

— Слушай. И мене ми е криво да се разделим тъй скоро — каза Милка след кратко помисляне, — ела и ти с мене на Варна. Там искам да постоя няколко дена. Ще слезем у лелини. Ох, колко приятно ще бъде да се разходим заедно! И евтино — в третий клас. Ти не си видяла морето?

Цонка помисли.

— Не, аз трябва да чакам Пенча, не мога в негово отсъствие да отсъствувам и аз. Може да си дойде тогава.

— Жално, имаш право.

Милка разглеждаше албумчето.

— Кои са тия госпожици?

— Таз е бившата учителка Апостолова, а таз е сегашната ми другарка — Стойчева. Тази, в селското облекло — Недялка, госпожата на Чакалова. Нали хубавичка? Тоз е господин Денков.

— Учител също?

— Да, авторът на Царица Тамара. Но сега не е вече тука.

— Какво добро изражение на лицето. Но ти казваше, че по Коледа бил тука. Как, напусна безвременно?

— Да, през януария… — отговори Цонка и някакво трепване мина по лицето й.

— Как, уволниха го сред зима?

— Той си даде доброволно оставката.

После, като изгледа сестра си значително, прибави усмихната:

— И по една романтична причина.

— Ах, любопитно!

— По-добре — избяга и после си даде оставката.

— Някаква любов?… Някаква шумна история?

— Да, любов, но без шум.

— Нещастна любов?

— Той беше влюбен в мене — проговори ниско Цонка, като свали очите си скръбно… — После подзе: — Беше влюбен в мене до полуда; но аз не изпитвах същото чувство към него. Ценях му вниманието, почитах го, симпатизирах му, но толкова…

— Ти обичаше вече Трайчева?

— Не, преди да срещна Трайчева. Когато разбра, че сърцето ми принадлежи вече на Трайчева и изгуби всяка надежда, той си натовари вещите и напусна завинаги Казалар.

— Бедният!

— Искрено и аз го жаля, како, но не можах да пресиля сърцето си. — После прибави като за оправдание: — Та аз и не подозирах, че бил до тая степен…

— И той поне се не видя с тебе, да ти каже сбогом?

— Не.

После помисли нещо в колебание, па отвори едно чекмедже на масичката в ъгъла и извади едно сдиплено писмо и го подаде на сестра си.

— Само това писмо ми изпрати от Шумен.

Цонкиното лице се покри със слаба бледина.

— Исках да го изгоря много пъти, но нямах кураж, како, или по-добре — догреша ме — чинеше ми се, че ще изгоря една жива човешка душа.

Милка зачете писмото с тих глас, който ставаше все по-покъртен:

„Госпожице!

Прощавай. Никога сърце човешко по-горещо не е любило, по-силно не е горяло от най-чистата любов. Това сърце е разбито сега. Пише ви човек отчаян, госпожице, вие ме погубихте. Не сте виновни, не ви мразя, не ви осъждам. Вие сами не бяхте властни над своето сърце, когато го отдадохте другиму, мижешком, в една минута. Моля бога никога да се не каете. Бъдете честити. Сбогом навеки. Денков.“

Милка гледа писмото няколко време мълчаливо.

— Ужасно страдание се чете в това писмо — проговори тя. — Ти наистина си изгорила една жива човешка душа и, чини ми се, благородна… Но станалото — станало. Любовта е безпощадна. Остава сега да бъдеш честита. Ти ми казваш, че си такава, нека бъдеш винаги, сестро. Де е сега този Денков?

— Чух, че бил назначен в София, в прогимназията.

Цонка положи писмото пак в чекмеджето.

— Ти го туряш много на явно място.

— Трайчев знае.

— Чете го?

— Да, не можех да го скрия от него.

— И?

— Нищо. Смя се.

— Как, тия горещи редове не извикаха никакво чувство в душата му?

— Какво искаш да възбудят? Да хване да рони сълзи, че него съм предпочела?

— Ах, Цонке — каза с укорителен тон Милка. После прибави: — Дай ми някое Трайчево писмо. Може би то по-добре да ми помогне да разбера психологията на тоя красавец.

— Нямам, како.

— Как, никога не ти е писвал?

— Не е ставало нужда.

И от София не е ти писал.

— На Чакалов писа.

— Защо нему, а не на тебе?

— На Чакалова писвал и за други работи… Бил му поръчал да види някои земледелчески оръдия в търговския музей в София. После, той ми е казвал, че е страшно мързелив на писане писма.

Милкините питанета тежаха на Цонка. Тя ненадейно каза:

— Како, виж колко е хубаво навън, слънцето е на заход. Ако желаеш, да излезем на разходка.

— С удоволствие. Къде?

— Ако щеш, извън селото. Имаме прекрасни места за разходка.

— Това видях още отвън… Да излезем.

Милка стана и си нагоди капелата пред огледалото. Цонка мина в другата стая да се постъкми.

„Странно — мислеше си Милка, като гледаше пак образа Трайчев на стената, — странно, какво ме въоръжава против това лице и какво ми вдъхва това недоверие към него. Има фигури, надарени с тоя печален дар да оттласкват… Трайчев обаче съвсем друго действие е упражнил над сестра ми. Ето тоя Денков: душа проста и светла се чете в лицето му…“

Появяването Цонкино прекрати размишленията й.

Цонка бе се облякла сега в друга, нова рокля, розов цвят, скроена по последнята мода, прекрасно лепнала на станът й, гъвкав и лек, и детински. Тя приличаше на силфида. Сламената й палария с розова лента засеняше жизнерадостното й лице, от което бяха изчезнали одевешните облачета от напрежено сдържана тревога при изпита, на който я подлагаше сестра й; сините й очи, чисти като лазурно небе, светеха сега пак от безгрижност.

Тя се усмихна в огледалото и каза:

— Готова!

Милка я гледаше.

— Модаджийка си — забележи й тя.

— Тоя грях си признавам, како. Но успокой се, когато остарея, няма да нося — отговори Цонка шеговито.