Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране
darik5
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva(2023)

Издание:

Автор: Иван Вазов

Заглавие: Казаларската царица

Издание: не е указано

Издател: „Бук Травъл“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Редактор: Стефан Недков

Художник: Божидар Марков

ISBN: 978-619-244-008-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18780

История

  1. —Добавяне

XI
Училището

Училището стоеше в дъното му. То беше ново здание на един кат, но поради високото си положение, отвън личеше да е на два ката. Стъклата на прозорците блещяха заслепително от лучите на яркото слънце.

Беше ваканция и двора бе глух и безлюден.

Милка се озърташе да види и попита някого за сестра си.

Тя видя скоро няколко селянчета — момчета и момичета, — че надничаха с любопитство из вратнята.

Тя ги попита де е учителката, госпожа Трайчева.

Едно от момичетата се обади:

— Госпожа Трайчева?

— Да, пиленце.

Момичето остана в недоумение.

— Не я знаем — отговори то.

— Как, учителката не знаете? Учителка Цонка? — попита също позачудена Милка.

— У, кака Цонка! — извика първото момиче.

— Царицата търси мари! — извикаха други момичета живо.

— Каква „царица“, момичета? — попита Милка.

— Тя стои у бай Стаменкови.

— Как, не живее в училището кака ви Цонка?

— Тя е сега у дядо поп Деяна — отговори една босонога девойка. — Чакай да я повикам.

— Иди, иди, пиле.

Момичето фукна и се изгуби.

Другите останаха да следят с поглед всичките движения на Милка.

Тя се спря на сянка под една стара топола да чака и взе да разглежда наоколо.

Половината на училищния двор беше насадена доста гъсто с акации, които образуваха широки сенки с шумата си. Те бяха още млади, садени преди четири или пет години вероятно, едновременно с акациите на мегдана. Присъствието на толкова зеленина и сянка трябваше да радва очите на учениците и да им прави училището място приятно и весело. Отсам имаше градина с разни билки и зеленчуци по правилно начертаните лехи и оградена с нисък стобор от пречки; една част от нея бе захваната от разсадник на акации и борики. Другата половина на двора беше свободна. Там шуртяха два чучура. В най-горния ъгъл, до училището, няколко стари върби спускаха бледозелените си клонища до един прозорец, на който държаха сянка. Две-три птиченца лениво и рядко цвъркаха из листата им.

Над дворската ограда, отдясно, високите черковни тополи клатеха върховете си пред кубето, подухвани от лек ветрец, и трепереха ситно с всичките си листа.

Милка изпитваше удоволствие в тая обстановка на двора, тъй питомен, зелен и приветлив. В тая сенчеста ограда сестра й трябваше да чувствува пълно щастието си при изпълнение на дълга и на призванието си. Припомни си, че момичетата нарекоха Цонка „царицата“, па се усмихна. „Защо й викат «царица»?“ — попита се тя.

Тя не си обясняваше и друго: благоустройството на това село, което я изненада. Но всичко това тя щеше да разбере от Цонка.

Един увехнал полувенец от елови клони стоеше над училищната врата — декорация, остала там от времето на изпита.

Понеже сестра й се бавеше да дойде, тя отиде при един от прозорците и надникна вътре.

Видя, че това е четвърто отделение. На стената висеше образа на св. Кирила и Методия.

По черната дъска още личаха написаните с тебешир числа на задачи от четирите аритметически действия. Под тях бе начертана груба фигура, която искаше да представи нещо като конска или човешка глава. По-настрана същият художник или художница бе изобразил нещо неуловимо, между жена и солдатин, ако се съди по дългата дреха. Картата на Европа, напъстрена от петната на стотина пръстчета, опирали там, съдържаше всички европейски земи, без Португалия: тая държава бе изключена из концерта на европейските държави, отдрана от някоя немирна ръчица, намерила, че и без Португалия може да съществува тоя свят. Чиновете бяха изцапани от мастило, свидетелство на кипяща умствена деятелност, развивана там.

Милка гледаше всичко това с усмивка. Тя си спомняше времето на своето учителствуване, когато любеше тия руси главички, тъй възприемчиви на всяко ново понятие, тъй бесни в борбите си при нейното отсъствие. Тя се усмихна при спомена за техните смутени, смешноотчаяни лица, кога забравяха при разпита урока си — събитие най-трагическо за тях, незлобивите и безгрижни същества, незнающи нищо за истинските трагедии в живота, на чийто праг се намираха.

Тя остави прозореца и отиде към другия, при старите върби, украсен с бели завеси и саксии. Но в тоя миг бързи стъпки откъм вратнята се чуха и тя се обърна.

Видя сестра си, като тичаше.