Иван Вазов
Казаларската царица (10)

X
Селото

Милка видя Казалар, когато пайтона й се изкачи на една гола възвишеност.

То беше доста голямо село и лежеше в една живописна местност. Ред бреговити сиви скали го заграждаха от изток, от другите страни кръгозорът му беше открит. Една речица, залесена по цялото си течение с върби, го делеше на две части. Къщята му, повечето белосани и покрити с керемиди, весело се гушеха в долинката, потънали в зеленината на овощия, тополи и сенчест дърволяк. Най-високо се издига едно бяло здание с повече прозорци, съседно със селската черква — без друго — училището. Милка разбра, че в това здание ще живее и нейната сестра. Сърцето й се сви в гърдите при мисълта, че скоро ще я прегърне подир двегодишна раздяла. Отвъд селото се зеленееха ливадяци край рекичката; тъмните горички там приветно хвърляха сенки и прохлада в нея местност. Из въздуха се носеше здрав мирис на полето в жътва. Пътницата с наслаждение гълташе живителните талази на тоя въздух, заедно със спокойствието и свободата, разлени в него. Тя въздъхна неволно от някакво драгостно чувство, че се намира в тая нова за нея обстановка, тъй чаровна, тъй тиха, тъй проста, тъй различна от столичния шум и суета. Тя със завист си мислеше колко ще е честит живота в това място; тя сега разбираше защо сестра й може да се чувствува доволна в тоя отдалечен кът, деляща времето си между грижите на селска учителка, влюбена в званието си, и радостите на тихия семеен живот посред лоното на природата.

Тука наистина може да се чувствува човек, че живее същински живот, близо до природата и простодушните хора. Цонка е честита. Тя даже ще е честита до егоизъм — инак не би забравила своите, не би забравила да ни пише. В любовта си няма нужда от нас. Не, аз трябва да й почета малко на тая вятърничава глава — каза си Милка, като не отмахваше очите си от селото, което приближаваше с растящ трепет в гърдите.

Колата минуваха край пожънати ниви, натрупани с редове кръстци. На много места имаше хармани. Край самото село ставаше вършитба. Два коня теглеха диканята, на която се возеха две деца, а прав до тях държеше юздите един селянин. В хармана се бе изправил един висок, снажен момък, брадат, с опечено от слънцето лице. Тоя господин бе облечен не като тукашен селянин, а в панталони, без жилет, със сламена палария на глава. Няколко селяни, застанали сред хармана, приказваха нещо с него. Когато съгледа пайтона с Милка, той се взря няколко време любопитно в пътницата, па свали шапката и я поздрави.

Тя му климна вежливо.

Тя забележи, че той я гледаше втренчено, като че искаше да я попита нещо, като че бе готов да й услужи нещо. Приветливият му поглед, почтителното му изражение й се харесаха, но тя не счете за нужно да спре и продължи пътя си нататък.

Пайтонът влезе в селото.

Най-напред Милка мина край плетища, край широко зинали вратни, край две кръчми затворени, с овехтели надписи, из просторен път, прашен сега от сушата и от по-голямото движение на кола. Колкото отиваше навътре, тя забелязваше, че селото, тъй красиво, гледано отвън, беше и извътре стегнато и чистичко и не й готвеше неприятна изненада, каквато дават почти всички наши села с контраста си на пътника, който ги гледа отдалек много живописни и после ги намира дрипави и мръсни.

Излязоха най-после на един широк мегдан, с кладенец в средата, из който шуртеше един чучур. Тука удивлението Милкино порасна. Мегданът беше чист от мръсотии, камъняк и храсти. Един венец от млади акации по краищата му веселеше погледа с приветлива зеленина. Акациите бяха запазени от дъсчени обвивки, за да ги не вреди добитъкът. Речицата, що протичаше край мегдана и която Милка мина по добър дървен мост, имаше брегове гъсто засадени с върби, някъде подпрени от колци и плетове, за да се не рони пръстта. Прибрана в матката си, тя шуртеше с весел шум между зелената поляна, от една страна, и къщиците, все белосани и чистички, от друга. Вишни, круши, сливи и други овощия надвисваха над плетищата и над зидовете обременените си с плодове клонове. Над много дворове висяха лози. Като надникваше в тия дворища, Милка и там съзираше забележителна чистота и уред: хамбари и кошари изплетени добре, торът сринат на една страна, стените на стаите чисто измазани и много от прозорците със стъкла; даже малки цветни градинки, оросявани от вадички, хванати от реката.

Имаше тука признаци на труд и на по-човешко съществувание; имаше следи от присъствие на опитни ръце, на разумно положени сили, на воля и на умение. Това заглъхнало село правеше приятно впечатление с уреда си и неволно накарваше странника да се попита в българско село ли е и той действително би се усъмнил в първите мигове, ако не бяха българските носии на редките срещани жители и техния говор, и българските надписи по двете бакалници кръчми на мегдана.

По това работно време то беше доста глухо, селяните бяха на полските си работи. Пред една от кръчмите троица селяни, двамата старци с тояги, постанаха и се поклониха на проходящия пайтон, очевидно позачудени от явяването на тая непозната гражданска девойка. Гърмежът на пайтона, събитие рядко тука, привлече от дворищата купове дечурлига, гологлави и боси, които смаяни деляха удивлението си между хубавите коне и хубавата млада пътница. Някои от момчетата й свалиха шапка.

— Карай право там, към онова здание — каза Милка на возача, като му посочи училището и високите тополи, що люшкаха върховете си между него и черковното кубе.

Колата хванаха улицата надясно, покатериха се няколко време нагоре и спряха пред зиналата вратня на училищний двор. Там девойката слезе. Возачът й сложи вещите извътре до вратнята. Като си получи заплатата, той попита:

— Кога ще се връщате, госпожице?

— Тук ще остана три дни.

— Да дойда ли да ви взема пак?

Милка помисли.

— Не, не трябва — каза тя, — оттука ще намеря кола за Шумен.

— Сбогом, благодарим.

И той шибна конете си и си отиде.

Милка влезе в двора.