Джесика Шатък
Жените в замъка (7)

Шеста глава

Замъкът Лингенфелс, юли 1945 г.

Бената лежеше в тясното си легло в замъка Лингенфелс, но не отваряше писмото на Кони. През цялото време, докато боледуваше, то стоеше на нощното й шкафче и излъчваше злокобна сила. Тя сънуваше, че се опитва да го прочете, но думите — проточени и умислени — се лееха край нея така мъгляви, че се оказваха неразбираеми или дори по-лошо: блудкави. Нищо смислено не излизаше от сгънатия лист. Самият Кони също се рееше в периферията на съня й. Току й се мярваше някъде отвъд многолюдна тълпа или в края на някой коридор, или дори тук, в сенките на стаята й, но не можеше нито да го достигне, нито дори да улови погледа му. Той или беше изцяло погълнат в разговор с колега, или флиртуваше с друга жена, или просто се изплъзваше от погледа й, когато се опитваше да го доближи. Когато се разбудеше — изпотена от треската, разстроена и трепереща — Бената изобщо не искаше да се докосва до затворения плик, дори го обвиняваше за кошмарите си. Изобщо не я интересуваше какво се беше опитал да й каже — дали „обичам те“, или „съжалявам“… Какъвто и да е бил бракът им, вече беше приключен. Кони беше мъртъв.

— Би ли прибрала това някъде? — помоли Бената, когато една вечер Елизабет дойде да й донесе супата за вечеря вместо Мариане.

— Къде? — попита момичето. Невъзмутимата Елизабет, която приемаше всичко буквално, сякаш изобщо не се изненада.

Бената огледа празната стая.

— Където решиш, само да не ми е пред очите.

И Елизабет го пъхна в скрина, където бяха прибрали оскъдния багаж на Бената. След това Бената спеше значително по-добре.

 

 

Вече бяха минали три седмици, откакто Бената заболя, когато една сутрин се събуди и видя в стаята си непознат мъж. Инстинктивната й реакция беше да се запита как ли изглежда. Ъгълчетата на устните й бяха сухи и напукани, а нощницата й беше цялата в петна от пот. Беше изритала чаршафите и те лежаха на топка в краката й. Помъчи се да се размърда и да се покрие, но от усилието й се зави свят.

Мариане, която беше довела непознатия, се бореше със старинния прозорец, който отказваше да се отвори, и дори не понечи да й помогне.

— Това е хер Мюлер. — Мариане отново се беше обърнала към Бената, която остана да лежи свита на леглото. — Дошъл е да помага с по-тежката работа в замъка и реших, че като начало може да те изнесе навън. Ще ти се отрази добре да поседиш на слънце.

Бената впи поглед в Мариане.

— Може ли… — Тя стисна разгърденото деколте на нощницата си. — Може ли първо да остана сама, за да се облека.

— А! Разбира се! — Мариане осъзна пропуска си. — Хер Мюлер, ще ни извините ли за момент?

Така присъщо беше за Мариане първо да действа и после да мисли. Забеляза го и Бената, макар и замаяна от болестта. Да, Мариане нямаше търпение да се занимава с такива маловажни неща като външен вид и приличие.

— Кой е той? — успя да попита Бената, докато Мариане й помагаше да нахлузи чифт панталони под нощницата.

— Затворник — отсече недоволно Мариане. — Американците го пратиха. — Тонът й не позволяваше каквито и да е въпроси повече. Германец. Но това Бената вече го беше разбрала.

Когато той отново влезе в стаята — привел глава и извърнал поглед — Бената се засрами. Той беше красив мъж, прекалено слаб за едрото си телосложение, а лицето му беше волево, с дръзки черти и четвъртито чело. Той сякаш разбираше притеснението й. Явно наистина е трябвало да се притесни. Заради болестта и войната беше погрозняла и изглеждаше пречупена.

Но щом я вдигна — така бързо и леко, като че беше бала памук — тя се почувства необичайно женствена. Така нежен беше допирът му, така внимаваше къде я хваща, да не би ръцете му случайно да попаднат на гърдите й, такава топлина излъчваше ръката под хълбоците й, че у нея се събуди нещо отдавна замряло. И макар главата й, олекнала и пламнала, всеки път да се блъсваше в рамото му, Бената изпитваше облекчение. Действията му показваха, че знае какво прави. В ръцете му тя се чувстваше като бебе, което майката е взела на ръце и то потръпва от доволство при допира. Очите й се наляха със сълзи и тя още повече се засрами.

— Добре ли сте? — попита той, докато пристъпваше по витата каменна стълба, а Бената само кимна, гласът й не излизаше.

Излязоха навън и той я сложи да легне на един сламеник под кестена. Слънцето я топлеше приятно под шарената сянка, а нежният дъх на бриза галеше страните й и надигаше окълцаната й коса. Бената изведнъж осъзна, че не я втриса, нищо не я боли, не се бори за всяка глътка въздух и сама не можеше да се начуди на собствената си безболезненост.

— Мястото харесва ли ви? — попита мъжът и я върна към реалността.

— Благодаря — успя само да промълви Бената, но поне кимна утвърдително.

Едва тогава той вдигна поглед и очите им се срещнаха; изненадващо сини бяха, като на тези зловещи северни кучета, по-скоро като лазура, а не като дълбоките морски води, не като на Кони. И между тях двамата като че заискри нещо, нещо като прозрение, но по-силно.

„Защо сте тук?“, искаше й се да попита, но точно в този момент отнякъде дотича Мартин, нейното мило, прелестно момченце; бузките му бяха поруменели от играта, челцето — запотено. Той клекна до нея, а тя вдигна ръка към лицето му, към това прекрасно дете, което беше загубила и намерила отново. И съвсем забрави за мъжа, който я беше пренесъл дотук.

 

 

През следващите няколко седмици, всеки път, когато идваше в замъка, хер Мюлер помагаше на Бената да слезе: отначало я носеше, а после, когато силите й започнаха да се възвръщат, само я придържаше. Той не беше от приказливите, но Бената все пак го разпитваше. Родом бил от Брауншвайг — едно градче близо до нейното родно място, и може би това обясняваше защо имаше чувството, че го познава отдавна. Преди войната бил дърводелец. Имал дъщеря и баща му бил още жив, живеели в дома, който той напуснал.

„А съпругата ви?“, беше попитала Бената, като съвсем ясно съзнаваше, че е твърде пряма.

Съпругата му била мъртва.

Но през повечето време мълчаха и Бената не чувстваше нужда да запълва тишината. Тази негова ненатрапчива устойчивост я успокояваше. Напомняше й за мъжете във Фрюлингхаузен, мъжете, които работеха с ръцете си и се хранеха в мълчание. Мъже като баща й, с неговото мълчаливо, но масивно присъствие, което помнеше от детството си; мъж, който заспиваше на стола си след вечеря, а огромните му зачервени ръце лежаха като късове месо на коленете му. Откакто беше станала девойка, все кроеше планове как да избяга от тези мъже, но сега, в присъствието на хер Мюлер, тя усещаше, че й липсва усещането, което те предизвикваха у нея.

И тъй като все повече укрепваше, Бената започна по-често да се разхожда из замъка — до оборите, до пекарната, до градинката към кухнята. Отдавна не беше имала възможност да ходи където си иска. А сега просторните поля извън града, мирисът на летни треви, облаците от прах по пътя изведнъж започнаха да й се струват невероятно красиви. Войната беше изличила всичките й някогашни романтични представи за големия град.

По време на една от тези разходки Бената се натъкна на хер Мюлер, който нареждаше нацепените дърва под стрехата на порутена постройка в двора, която някога е била пивоварната на замъка.

— Фрау Фледерман — поздрави той, като изправи гръб. — Наистина ли сте толкова добре, че да вървите чак дотук? При това сама?

— Да, разбира се — отвърна Бената, макар че едва си поемаше дъх. Е, да, може би наистина беше малко далеч.

— Аха. — Хер Мюлер сякаш не беше съвсем убеден. Избърса потта от челото си. След това изравни купчината дърва в количката, постла куртката си върху тях и каза: — Ето, седнете тук за малко, поемете си дъх.

Тъй като беше доста замаяна, Бената се подчини. Усещаше как потта се стича под мишниците й и се трупа на ръба на косата й. Количката беше оставена в сянката на бараката, а на слънце беше доста жежко. Две огромни водни кончета ту увисваха, ту пикираха, закачени едното за опашката на другото, точно на границата между сянката и светлината.

Мюлер гледаше загрижено Бената. Някак комично й се стори държанието му: такъв огромен мъж, а я обграждаше с такава нежна грижовност и внимание.

Бената изпита импулсивното желание да го заговори:

— Веднъж ходих на карнавала в Брауншвайг… с отряда… с момичетата от БДМ. — И докато говореше, Бената започна да си припомня парада: танцовите ансамбли и децата от местните училища, които се носеха като цветни потоци, след тях представителите на търговските гилдии и разните обществени организации. Хората в шествието мъкнеха огромни окарикатурени фигури на рицари и принцеси от папиемаше или табла с портрети на политически дейци и герои от народни предания. И навсякъде миришеше на бира, хрупкави картофени питки, наденички и сладки понички. Бената беше отишла с група съученички и всички си бяха правили планове там да срещнат бъдещите си съпрузи. Шодувел, така наричаха карнавала, „Гонене на дявола“. Градът й се беше сторил огромен и магичен, и опасен.

— А… да — усмихна се Мюлер и Бената усети, че започва да се отпуска. Той се облегна на купчината дърва, която беше наредил.

— Беше прекрасно. Всяка година ли ходехте?

— Като момче, да.

— А нима после не?

— После… понякога. — Той отново се усмихна, този път глуповато.

— Е, разбира се — съгласи се Бената. — Макар че, защо не? А возехте ли се на виенското колело?

— Винаги.

— Невероятно беше, нали? — Бената си припомни клатенето и възбуждащото усещане за опасност, макар че всъщност нямаше нищо опасно. — Ако можех, щях да се возя до безкрай.

— А като слезеш, те чакат ледена пшеничена бира и картофени питки.

— Точно така — отвърна усмихната Бената.

Между тях се настани приветлива тишина.

— Веднъж бях принцесата на карнавала във Фрюлингхаузен — заговори след малко Бената.

Мюлер вдигна вежди, побутна периферията на въображаемата си шапка и сведе глава:

— Ваше височество.

— В Брауншвайг имахте ли принцеса на карнавала?

— Да. — Той изду бузи в комична гримаса. — Жената на кмета, но беше толкова дебела, че нямаше как да я носят в карнавалната карета.

Бената се разсмя. Водните кончета се стреснаха от шума и излетяха от сянката.

— А сега звучи невъзможно, нали? — отбеляза Бената и веднага съжали. През тези думи се промъкна меланхолията. Тя поклати глава и допълни: — Както и да е. Трябва да вървя, иначе Мариане ще се тревожи. — Бената протегна ръка към Мюлер. — Ще ми помогнете ли да се изправя?

Мюлер леко се поклони:

— Прекрасна принцесо…

 

 

На вечеря Бената събра кураж и попита за хер Мюлер.

Това много промени обичайната посока на разговорите им — от кого Мариане е получила писмо и къде се намира. Тя се беше заела с нещо като издирване на други вдовици като Бената, изгубените съпруги, майки и верни секретарки (категория, която Бената считаше за доста подозрителна) на приятелите съзаклятници на Кони и Албрехт. Дори и сега, когато цялата инфраструктура на страната беше почти унищожена, Мариане успяваше да разменя писма и телеграми с приятели и познати откъде ли не. За Бената повечето от тези жени бяха или непознати, или от онези, които навремето усещаше, че й се подиграват, защото е твърде млада, твърде необразована, твърде неподходяща партия за Кони. Но в подробния каталог на Мариане все още имаше такива, които тя не беше открила: съпругите на мъжете от периферията на групата, тези, които не бяха от нейната класа.

— Колко време американците ще държат затворниците? — успя да попита Бената, преди Мариане да подхване отново обичайната тема.

Мариане вдигна поглед от черпака, с който сипваше супата — блудкава бърканица от зеле, моркови и картофи, на която нито тя, нито Бената можеха да придадат някакъв поне приемлив вкус.

— Не зная — отвърна Мариане. — Мисля, че ще ги изпратят във Франция да работят по реконструкцията.

— Ония ужасните, нали? — обади се Елизабет.

— Сериозно ли? — заинтересува се Фриц, ококорил очи. Това момче проявяваше някакъв трескав, нездрав интерес към всички ужасяващи сведения за нацистите, които малко по малко започваха да изплуват: за психопати като Йозеф Крамер, „звярът от Берген-Белзен“ — така го наричаха вече — човека, който собственоръчно беше умъртвил осемдесет евреи в газовата камера, за да попълни колекцията си от скелети.

— Елизабет — сгълча я Мариане. — Няма как да знаеш кого къде ще го пращат. Не пълни главата на брат си с преиначени факти. — Мариане се обърна към Бената: — Защо питаш?

— А, чудех се за хер Мюлер… — рискува Бената.

Мариане се намръщи.

— Аха. Не съм питала Питърман докога ще го държат тук, но със сигурност ще можем да се справим и без него.

— Да, разбира се — кимна Бената.

— Не могат вечно да държат всичките тези хора като пленници — продължи Мариане, — твърде скъпо им излиза. Сигурно ще искат да ги изпратят да работят нещо.

— Но аз харесвам хер Мюлер — каза нацупен Фриц. — Не искам да го освобождават.

Елизабет веднага стрелна брат си с убийствен поглед.

— Ти чуваш ли се какви ги говориш? Звучиш като мащехата на Рапунцел. Ако харесваш някого, трябва да искаш да е свободен.

 

 

През следващата седмица замъкът Лингенфелс беше затиснат от непоносима жега; тя се отъркваше о хълмовете като мърляво животинче, дишаше тежко край реките, дори птиците замлъкнаха, и замъкът започна да се поти. По канавките избуяха всякакви плевели — коприва, копринена трева и флокс — и шумоляха като живи. Гората тъмнееше в нежна гъста зеленина, като черна грамада на фона на синьото небе.

Бената прецени, че се чувства достатъчно добре и може да отиде до фермата на хер Келерман, който се грижеше за земите на замъка, за да вземе яйцата, които той им осигуряваше. Надяваше се да отиде с Мартин, да се спуснат надолу по хълма с нейния отдавна изгубен син и да могат да продължат да се опознават наново; те все още не бяха изминали целия път един към друг. Той се беше променил, не беше онова момченце, което нацистите й отнеха; беше едва на шест, а сякаш беше не дете, а млад мъж. Но той пожела да остане с Фриц. Така че се наложи Бената да тръгне сама.

Докато вървеше, видя в далечината някакъв човек — хер Келерман сигурно. Но този човек беше много по-висок от хер Келерман, а и не накуцваше. Бената дълго се взира и най-сетне образът се проясни. Беше хер Мюлер. Тя се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Той също й махна, но и двамата не издадоха нито звук. Пълна тишина, само топлият вятър свистеше в ушите й. Щом най-сетне стигна до нея, той се спря и свали шапката си.

— В замъка Лингенфелс ли отивате? — попита Бената. Мюлер кимна. Бената се учуди, вдигна ръка като козирка над очите си и добави: — Но днес не е четвъртък. — Усещаше миризмата на пот и прах по дрехите му.

— Дойдох да ви дам нещо — отвърна той и бръкна в джобовете си. — Направих ги за момчетата.

В ръцете си държеше две дървени войничета — интересни фигурки, грубо издялкани, не по-големи от моркови.

— Прекрасни са! — възкликна Бената.

— Вземете ги. — Той протегна ръце към нея.

Бената се поколеба. На Мариане нямаше да й хареса, ако приеме подарък от него. Тя не харесваше хер Мюлер. Това поне беше очевидно.

— Мисля, че не е… — поде Бената. — Мисля, че фрау Фон Лингенфелс няма да одобри…

Усмивката на лицето му помръкна и той извърна поглед надолу, към подножието на хълма. Бената съжали за думите си.

— Няма значение — промълви припряно тя. — Не е нужно да разбира.

Мюлер я изгледа замислен.

— Не искам да създавам проблеми.

Бената, набрала вече решителност, се усмихна, пъхна войничетата в джобовете си, едното — в левия, другото — в десния, и каза:

— Момчетата ще се зарадват.

Хер Мюлер също й се усмихна и Бената усети онзи отдавнашен порив. Да, това беше онази Бената, която може да накара един мъж да се усмихне.