Джесика Шатък
Жените в замъка (34)

Трийсет и трета глава

Кеймбридж, Масачузетс, юли 1991 г.

Аня Келерман прелетя пет хиляди километра, преди това пропътува с влак още сто и двайсет, беше се заредила с повечко рецепти за лекарствата за сърце и за високо кръвно, беше помолила да преустановят доставките на мляко и хляб за три седмици, беше открила, изпрала и прибрала в багажа стария си, но все още сносен шлифер и беше напълнила половината си куфар с хубав германски шоколад, отчасти за да може дъщеря й да й покаже къщата, която сега се издигаше пред тях. Огромна красива постройка, сивкава, издигната в онзи изящен, типичен за американците стил с обшивка от дъски и веранда с колони, който те — в израз на нещо като почит, макар и необяснима, към една отхвърлена от самите тях империя — наричаха „викториански“. Със сигурност не приличаше по нищо на повечето къщи в Англия. А за прилика с къщите в Германия и дума не можеше да става, защото там се строеше от камък или тухли и щукатура, в никакъв случай от нещо така ценно и нетрайно като дървесината.

— Е? — поинтересува се Мариане, или Мери, както й викаха тук, в Америка.

— А можем ли да излезем от колата? — попита Аня и вдигна очи към високия остър покрив.

Мери се намръщи. С тази демонстративна гримаса показваше на майка си, че такива майчински укори или нелепи забележки, или в най-добрия случай — неуместни реакции, не са й приятни. Напоследък всички, включително Мери, изискваха внимателно отношение. Аня много добре го знаеше, но инатът не й позволяваше да се съобразява, а и всъщност не знаеше как.

Аня изчака Мери да заобиколи, да мине от нейната страна и да й отвори вратата — в спазване на правилото, което дъщеря й беше въвела след един инцидент на паркинга на летището, при който, според Мери, Аня за малко не беше убита. Но това й мнение не почиваше на каквито й да е реални основания: Аня беше погледнала, преди да отвори вратата, а и миниванът, който паркираше до тях, беше поне на половин метър. Но въображението на Мери, особено по отношение на катастрофите, беше доста разюздано. А и Аня се радваше, че дъщеря й се отнася така грижливо към нея. Щом Мери отвори вратата й, Аня отпусна крака на тротоара, измъкна се от колата и почти с лекота се изправи. За щастие — за осемдесетгодишна жена — беше в доста добра форма.

Аня застана пред къщата, подпряна на бастуна на Керстен. Значи тук Мери смяташе да отглежда децата си след развода. Сама беше купила къщата. Имаше три етажа, а последният беше тавански, под стръмните крила на покрива, съединени с островръх фронтон. По прозорците имаше красиви, високи черни капаци, а на втория етаж се мъдреше млечнобяло релефно пано, изобразяващо купа, препълнена с плодове, и под нея знаме, не така майсторски отлято, с надпис „1864 г.“.

Аня загледа дъските от обшивката — не бяха добре зачистени и тук-там имаше напластена боя, която се лющеше. На третия етаж первазът на прозореца беше изгнил и се чернееше точно до стъклото.

— Е — побутна я Мери. — И дума не си казала!

— Прекрасна къща — отвърна тъжно Аня.

— И какъв е тогава този скръбен поглед?

Аня поклати глава.

— Много е стара.

Мери се разсмя.

— Тъкмо в това е чарът й. Вече не правят такива къщи. На мен точно това ми харесва, че е стара.

Аня загледа дъщеря си — беше станала типична млада американка, и то само за двайсетте години, откакто живееше тук. Та Мери беше дълбоко убедена, че ако подмени електрическата инсталация и тухлите на комина, укрепи основите и замаже миналото с тънък слой чиста боя, вече ще има нова къща, а не купчина крехки дъски, уплътнени с вата.

Толкова беше заприличала на американка, че придаваше духовна значимост на възрастта на къщата.

На четирийсет и една годишна възраст, Мери беше красива жена, с гъста медноруса коса и дълго интелигентно лице. Но застаряваше, и то по американски: между веждите и край устата й се бяха оформили дълбоки бръчки. Прекалено много усмивки. Прекалено много емоции на показ. Млада държава беше това. Тук бъркаха театралниченето с израженията на лицето с честност. Ако Мери беше живяла като германка, щеше да изглежда с десет години по-млада.

— Нима наистина не ти харесва? — учуди се Мери; бръчиците й за секунди се умножиха и лицето й се превърна във фреска, изобразяваща самата изненада.

— Харесва ми — възрази Аня.

— Какво има тогава?

Аня сви рамене. Този жест беше достатъчен пред по-големите й момчета — беше нещо като отказ от права: „какво ли разбирам аз“, или просто признание, че нито знае, нито проумява нещо в този модерен свят.

— Мъртва е — най-сетне отрони Аня. — Нещата, от които е направена… отдавна им е минало времето.

— Аха, ясно! — не на шега се ядоса Мери. — Значи, вече и нещата, които не са живи, могат да умират. Не е ли чудесно!

Аня разбираше раздразнението на дъщеря си, разбираше и всичките му пластове: колко разочарования й беше предала през годините, колко пъти я беше укорявала и съдила, колко пъти беше проявявала неразбиране, колко пъти беше потушавала радостите на младостта й със своята безцеремонност, с липсата си на романтичност. А сега и тези нови притеснения с покупката на къщата, която по думите на Мери беше най-сериозното финансово решение в живота й. Цената, според Аня, беше екзотично висока и това показваше колко се отличава нейното разбиране за стойността на нещата: тя сякаш разсъждаваше на друг език, език, в който самите корени на думите бяха съвсем различни.

Аня пое дълбоко дъх и се замисли за Исус, за този Господ, в когото не вярваше, но сега, на стари години, й се струваше, че учението му, доколкото го разбираше от Библията, е като надеждна пътна карта за живота. Тя протегна ръка и погали бузата на Мери, мека и нежна като сметана от овлажняващата помада.

— Дете мое, това място е прекрасно. Аз съм стара жена, няма какво да ме слушаш.

— О, да, разбира се — възпротиви се ядосано Мери; сега вече звучеше почти като германка. — Ти си просто една старица, която по някаква случайност ми е майка; защо да търся одобрение от теб?

Аня отново се вгледа в дъщеря си. „Лекота, лекота“, повтаряше си тя. Тъкмо лекота трябваше в такива моменти. Аня потисна инстинкта си и вместо да въздъхне, да поклати глава и откровено да признае каква пропаст зее помежду им, тя се разсмя.

— Това го имаш. Моето одобрение винаги ще го имаш.

 

 

След известно време, когато отново пътуваха в колата и Мери вече чувстваше нуждата отново да поговори с майка си (защото тя по природа си беше приказлива, а и покупката на къщата така беше обсебила съзнанието й, че все я премисляше), Мери започна да разказва на Аня за плановете си:

— Не е нужно да ремонтирам всичко наведнъж. Ще я стягам малко по малко. Това ти е познато, то е като живота във фермата. С татко точно това правехте цял живот.

В съзнанието на Аня изплува имотът на Керстен такъв, какъвто беше, когато за пръв път отиде там. Тъмната баня с под от шистови плочи, от които винаги лъхаше студ, тоалетната в края на коридора, с дългата отходна тръба към септичната яма.

— Ако можех да живея другаде, изобщо нямаше да се колебая — призна Аня с въздишка. — Нямахме пари, иначе щяхме да я сринем до основи и да построим нова къща. В старите неща за мен няма романтика, има само много работа.

— Е, и за мен не са точно „романтични“.

А навън зад прозорците прелиташе американският живот: гигантски автомобили, разноцветни еклектични указателни табели и реклами за спортни зали, магазини за дрехи и ресторанти за бързо хранене, бензиностанции с надуваеми човечета, които шантаво подскачат от поривите на вятъра. Както и безжизнени бетонни бункери със заковани прозорци на излезли от мода супермаркети и затворените фалирали магазини за китайска храна и електроника, които стърчаха като загнили зъби в една иначе красива и здрава усмивка. Но това нямаше значение. Имаше достатъчно място за всичко. Това беше свободна страна. Тук никой не се срамуваше от миналото.

В Германия Аня живееше в старчески дом близо до Боденското езеро. Не беше далеч от стопанството на Керстен, нито от замъка Лингенфелс — на не повече от час с кола — но тя никога не беше се връщала. В продължение на десет години, откакто умря Керстен, Волфганг се мъчеше да поддържа стопанството, но не се справяше особено добре. Парчето земя, което притежаваха, беше прекалено малко и не можеше да се конкурира с огромните земеделски конгломерати, които сформираха в бившата Източна Германия. Бяха осъществили плановете на Хитлер за „жизненото пространство“, но този път с мир. Затова Волфганг продаде имота и се премести да живее на север, близо до Любек; там отвори магазин за земеделско оборудване.

На входната врата на безличната модерна многофамилна къща в Нютън, където Мери се беше нанесла временно след развода, беше оставен голям жълт пощенски плик.

Мери погледна адреса на подателя, пъхна го под мишница и отключи вратата. Изглеждаше обезкуражена. Сърцето на Аня се сви, почувства се виновна. Беше наранила дъщеря си. И за какво? Нямаше никакъв смисъл да спорят по този въпрос. Та тя беше стара жена. Нейното мнение беше много по-мъртво и по-неуместно от къщата.

Вратата се отвори и от горния етаж долетяха звуците от щурите игри на децата.

— Ехо! — провикна се Мери и метна плика на масичката в преддверието.

Мартин Фледерман. Аня мерна името в ъгълчето на плика и адреналинът забушува във вените й.

— Нима поддържаш връзка с Мартин? — попита тя.

— За теб е — каза Мери през рамо, докато се качваше по стълбите към техните стаи. — Но не го отваряй още, искам да те разведа из къщата.

Аня се взря в плика, опитваше се да проумее това ново развитие на нещата. Пратка за нея от Мартин Фледерман — високия, симпатичен, преуспял мъж, на когото навремето бършеше носа и слагаше компреси на челото, когато беше болен, и чиито малки панталонки, ризки и пуловери кърпеше, подгъваше, запасваше и нахлузваше едни върху други, за да не му е студено на път за училище. А сега той преподаваше в университет тук, в Америка.

— Мамо! — изпищя шестгодишният син на Мери, Гейбриъл, литнал от другия край на помещението, хвърли се, прегърна майка си, вкопчи слабичките си, обути в пижама крачета около нейните и сгуши главичка в корема й. Чудесно беше, че децата са така освободени в днешно време и дори едно момче може без притеснение да покаже толкова обич в един поздрав.

— Може ли да поръчам пица? — обади се иззад ъгъла Сара, деветгодишната и малко по-сдържана сестра на Гейбриъл.

— Да! Пица, пица, пица! — повтори като ехо Гейбриъл, пусна майка си и заподскача развълнуван. — Така обичам пица!

— Май не сте успели да размразите онази супа, нали? — подвикна Мери към Перла, момичето, което вземаше децата от училище и оставаше при тях целия следобед.

Мери беше адвокат в някаква Американска неправителствена организация, която защитаваше правата на имигрантите. На Аня не й убягна фактът, че е леко съмнително дъщерята на нацистка да работи точно това. Каква невероятна страна беше Америка!

— Суалих я в уадиуника, но още е уед… — отвърна Перла, а трелите на нежния й глас, със заоблените меки съгласни, се разнесе из цялата къща, акомпанирани от трескавите, възбудени крясъци на Гейбриъл и прекъсвани от ниския равен тон на въпросите на Мери.

Очите на Аня отново отскочиха върху пратката. Беше се надявала Мартин да запали колата и да дойде от Ню Хемпшир да я види, но нещо „не можаха да се синхронизират по време“ и да уредят тази дългоочаквана среща, а Аня се беше опитала да не показва колко е разочарована. Той беше единственият човек от замъка, с когото все още поддържаше връзка. Но ето че сега се беше появил този пакет с каквото и да имаше в него. Радваше се, че е намерил време да й прати нещо и че двамата с Мери са си говорили за това. Те бяха деца от две различни глави от живота й и общуваха един с друг благодарение на нея — тя ги беше запознала. Когато се роди Мери, Мартин вече беше голямо момче и дори живееше в пансион.

— Здрасти, оми^[1]… — каза Гейбриъл от най-горното стъпало и Аня осъзна, че е пропуснала първия му поздрав. Явно майка му го беше подтикнала да повтори, ако се съди по това как беше застанала до него, сложила ръка на мъничкото му рамо.

— А! Здравей, мое дете! — отвърна Аня на старателния си учебникарски английски и плесна с ръце.

— Здравей — поздрави пак Гейбриъл, ненадейно засрамен, заби главичка в бедрото на майка си и сгъна едното си краче, за да може да го хване за глезена. За Аня той беше непознат вид, екзотично парниково цвете, разцъфнало в тези изобилни времена. Объркваше я, но беше наистина прекрасен.

— Завърши ли пъзела? — попита Аня, като внимателно подбираше думите си. Вече няколко години се беше свивала на един мъничък чин във вечерните курсове по английски в началното училище, защото искаше да научи езика, който ще е роден за внуците й. Но сега, точно когато й трябваха, думите сякаш потъваха в плаващи пясъци.

Гейбриъл поклати глава и с лека тъга отвърна:

— Не, много ми е труден.

— А, не може да бъде, ела, покажи на оми.

Но момчето не помръдна, не се отдели от майка си. Той беше много възприемчиво дете и явно разбираше, че дължи на баба си определена доза уважение или поне внимание. Само че не беше в природата му да угажда на другите. Той живееше в свой собствен свят, със свои правила, свои закони, които явно нямаше навика да променя. Аня, вече от благодатната позиция на възрастта си, беше започнала да забелязва такива неща. А как се бяха чувствали нейните деца, какво обичаха и какво мразеха… тогава, когато те бяха малки, нямаше време за такива разсъждения. И така, като гледаше малкия Гейбриъл, когото вече доста добре познаваше, сърцето й се свиваше от тъга.

— Хайде иди — каза майка му и леко го побутна. — Сигурна съм, че баба може да ти помогне.

И така, Аня протегна ръка и се опита да му покаже с усмивка, че разбира нежеланието му и не му се сърди, че всъщност не е страшна, нищо че е много стара. Но той не вдигна глава да я погледне. Стисна студените й пръсти в малката си топла ръчичка и я поведе към стаята като тежко бреме.

 

 

Като дете Мери беше много упорита. Толкова помнеше Аня. Не беше обръщала повече внимание на нюансите, не беше проявявала повече разбиране към това дете. Тя беше родена в началото на Die Wirtschaftswunder^[2] — онова сомнамбулско време на внезапно изобилие, което беше омаяло цяла Германия. Те бяха бедни в сравнение със съучениците на Мери в града, но за разлика от Анселм и Волфганг, Мери растеше в лоното на лукса и изобилието: за нея винаги имаше мляко, яйца и шоколад, нови обувки и дори когато стана на пет години, купиха автомобил и го деляха със семейство Глебер. За разлика от полубратята си, Аня не растеше сред тиф, дифтерия и изнасилвания. Не бяха я мачкали в претъпкани влакове и автобуси, нито й се беше налагало да живее в зловонни бежански лагери, без вода, претъпкани със закоравели от войната души. За нея винаги е имало училище, дрехи и покрив над главата.

И най-важното, никога не беше й се налагало да лъже.

Дали Аня й се сърдеше заради това? Това ли беше причината Аня да беснее, че дъщеря й е ужасно разглезена, когато минаха доста години и Мери беше съвсем обикновено единайсетгодишно дете, което просто искаше хубави обувки за уроците по танци или се оплакваше, че автобусът на връщане много се бавел? Веднъж беше заключила дъщеря си в непрогледната тъма на сушилнята сред провесените от тавана кървави, полусурови шунки и бекони и я държа там цял следобед. Много пъти й беше крещяла, беше я засипвала със заплахи за абсурдни наказания за нищожни провинения. Тя толкова съжаляваше за тези времена, че чак й се повдигаше. А сега, като гледаше милите, невинни личица на децата на Мери, нейната собствена лошотия не й даваше мира.

Но по някакъв начин те двете бяха преживели всичко това, дори се бяха сближили. Сякаш петте хиляди километра, които Мери беше поставила между тях, й бяха дали свободата, от която се нуждаеше, за да може да прости на майка си. Говореха по телефона всяка неделя вечер и всяка есен Аня прелиташе над океана, за да гостува цели три седмици на дъщеря си, която я обичаше, колкото и да е невероятно.

Мери й пращаше книги с големи букви, специални лампи за четене, снимки на децата си и хомеопатични лекарства за болките в гърба и за артрита. Когато ходеше в Германия, Мери водеше майка си на кино, учеше я да цени камерната музика и я караше с колата на гроба на Керстен. От трите й деца Мери беше най-предвидлива и най-грижовна. Анселм и Волфганг не пренебрегваха дълга си към нея, но никога не се замисляха какво би могло да я разсмее, да разсее самотата й, да й осигури удобства и интересни сведения. А Мери се опитваше да разбере майка си. Опитваше се да прави за майка си това, което майка й никога не бе правила за нея.

Мери не спомена повече пратката, не и преди да приключат с вечерята и Мери да сложи децата да спят с много усилия и мъки (трябваше да им помогне с домашните, да остави някои от лампите светнати, да им занесе нещо за хапване, като че се подготвяха за някакво опасно и усилно пътуване, а не за тази благодат, съня). Беше вече почти девет и половина, когато Мери се появи и видимо беше скапана от умора. Аня седеше на масата в трапезарията и шиеше пола на шевната машина, която беше подарила на Мери преди толкова години и на която винаги, когато й гостуваше, шиеше по някоя нова дрешка за внучката си.

— Още малко шнапс? — предложи Мери с надежда, докато си сипваше още половин чаша вино от отворената бутилка на плота.

Аня се съгласи, макар че шнапсът вече изобщо не й действаше: пиеше твърде много старчески лекарства и те бяха притъпили всичките й рецептори, дори и вкусовите. Но горката й изтощена дъщеря не биваше да пие сама.

Мери напълни чашата на Аня и тъкмо се накани да седне, когато отново скочи като ужилена, чак разпери ръце:

— Пратката! За малко да забравя.

Изчезна в преддверието и след миг се появи с плика в ръка. Щом го видя, Аня леко потръпна в очакване.

— Така… — Мери пъхна пакета в ръцете на майка си и се свлече в креслото си. — Остави сега шиенето. Стига толкова работа за един ден. — Мери махна с ръка, като че ли смяташе заниманията на майка си за проява на безсмислена фриволност.

Това пренебрежително отношение беше цената, която Аня трябваше да плати за многото години, в които се бяха карали. Но не беше много висока.

Без да се противи, Аня сгъна парчето от полата, която шиеше, и изключи шевната машина.

— Добре, хайде да го отворим! — прикани я възторжено Мери.

— Искаш аз да го отворя ли? — попита Аня.

— Давай, давай, аз вече зная какво е! — Мери отпи глътка от виното си.

Аня доста се мъчи да разкъса дебелия плик, докато накрая Мери го грабна от ръцете й, дръпна едно стърчащо крайче, явно поставено там тъкмо за тази цел, и с едно движение откъсна равно и чисто капака на плика. Отново го бутна по масата към майка си. Вътре имаше бележка, сгъната на две около красив бял плик, адресиран със смущаващо познат почерк до Аня Келерман.

Мила Аня — започваше бележката.

За нас ще е истинска чест, ако ни придружиш на това събитие. Минаха толкова много години. Бих искала да те поканя в замъка Лингенфелс като моя гостенка, за да прекараме малко време заедно и да се опознаем отново.

Твоя Мариане фон Лингенфелс

Стаята край Аня изведнъж се залюля и ръцете й затрепериха. Бяха минали повече от четирийсет години, откакто за последен път беше видяла жената, която някога беше най-добрата й приятелка.

— Хайде, майко, отвори плика — нареди Мери.

В плика имаше снимка на Мариане, точно както я помнеше Аня — с гумени ботуши и бричове от туид, издути като балони над тях. Аня разпозна и кофата, която държеше: какъв ценен предмет беше тази кофа навремето — метална, пробита от едната страна; използваха я за всичко. И макар че Мариане беше застанала на сянка, се виждаше колко жив е блясъкът в очите й, как предизвиква всеки, който гледа снимката — дали би посмял да се пошегува с младата графиня в одежди на перачка.

„Тържество по случай издаването на книгата: Мариане фон Лингенфелс: моралният компас на Съпротивата.“ Авторката на книгата беше някоя си Клер Вайс. „17:00 ч. на 21 октомври 1991 г., институт «Фалкенберг», замък Лингенфелс, Еренхайм, Германия.“

— Фрау Фон Лингенфелс те кани, мен също, стига да искаш да те придружа, като нейни гости. Мартин също ще бъде там. Говорих с него. — Мери видимо се вълнуваше.

Аня се взираше в снимката. Въздухът край нея се изпълни с познатия мирис на варовик, на застояла вода, на цъфнали кестени, с особеното изобилие на едра зелка.

Несъзнателно Аня избута плика.

— О, Mutti^[3]! — Лицето на Мери посърна. — Мисля, че трябва да отидем, нима не си съгласна? — Тя взе картичката и заразглежда снимката. — Така и не разбрах защо с фрау Фон Лингенфелс сте си развалили отношенията. Това е било такъв важен етап от живота ти!

— Ех, и ти, Mutti! — възкликна след малко Мери, загледана в лицето на Аня. — Както и да е. — Мери пъхна картичката в плика. — Мислех, че ще се зарадваш! Та това е твоята стара приятелка, която от години не си виждала… изненадата трябваше да е приятна.

Но Аня внезапно беше потънала в друго време и друго пространство… кухнята на замъка Лингенфелс, притъмнена, със заковани с дъски прозорци. Райнер седи на масата, мирише на болест. И невинната изненада по лицето на Мариане, която за миг се преобразява в потрес.

Някъде отдалеч се чу грохотът на забързан градски автобус. Мери прибра празната си чаша за вино и недокоснатия шнапс на Аня. Аня чуваше кранчето на мивката, отварянето и затварянето на миялната машина. Мери ходеше насам-натам из жилището и загасяше лампите. Модерното жилище край Аня се превърна в пулсиращ пейзаж от проблясващи изкуствени светлини — примигващите зелени неонови панели на увеселителния център, сияещите в червено реклами, светещото мече играчка с лилав дигитален екран вместо сърце. Така — сбит нагъсто и потръпващ в неестествен ритъм — изглеждаше животът от другата страна на апокалипсиса.

Мери седна до Аня и пое ръката на майка си в своята.

— Мисля, че ще е чудесно да попътуваме заедно, да се върнем, да видим тези хора, онова място. Мога да оставя децата при баща им. А ти ще можеш да ми разкажеш повече за този период от живота си.

Аня се отпусна назад в креслото си. Каква нелепост! Щеше да й се наложи твърде много да обяснява, да отговаря на твърде много въпроси.

Но милата й дъщеря я гледаше и очакваше отговори. И този път нямаше да се размине с половинчати разкази с недомлъвки. Този път трябваше цялата истина да излезе наяве.

— Може — отвърна накрая Аня. — Нека първо го обмисля.