Джесика Шатък
Жените в замъка (27)

Двайсет и шеста глава

Дортмунд, 11 януари 1923 г.

Един от най-ранните спомени на Аня е от деня, когато френските войници пристигнаха в Дортмунд.

Тя е на дванайсет години и баща й е забранил да излиза от стаята си.

Но тя чува грохота на навлизащите войски отвън. Първо са танковете, след тях — конете, а най-отзад са войниците от Африка, които французите са довели от колониите, за да им помагат с окупацията. Фрау Рихтер, готвачка и икономка в дома на семейство Форцман, казва, че те са кръвожадни мъже, готови да набучват на копията си и да изяждат германски деца веднага щом надзирателите им французи им дадат сигнал. Тя разправя, че били огнедишащи чудовища, че най-ниските от тях били по три метра, че мятали пламъци, че щели да ходят полуголи из целия континент и че главите им били плешиви като пикочни мехури. В сравнение с тях френските войници щели да й се сторят като улични песове — мърляви, хилави и с лукави очички, дошли само да отмъкнат най-първите храбри плодове на следвоенната германска индустрия.

Аня е достатъчно голяма да разбира, че фрау Рихтер е неука, суеверна жена, неспособна да разсъждава логично. Но знае също, че съпругът й и синът й са загинали във Войната, която след време всички те ще започнат да наричат „Първата“, но засега тя е просто (и наистина твърде оптимистично) „Войната“, членувано, защото това малко „-та“ придава усещането за окончателност. И тази загуба дава правото на фрау Рихтер да се ползва с известен авторитет по отношение на всякакви военни въпроси.

Французите са дошли тук, за да превземат фабриките за въглища, в които работят повечето хора от града. Това е най-ценната индустрия за цяла Германия. А репарация за всеки германец се е превърнала в мръсна дума. „Все едно се намираме в училищния двор — възмущава се фрау Рихтер, — свили сме им парите за закуска и те сега непременно трябва да свият нашите.“ Миналия месец арестуваха осмина мъже, изискани мъже — всичките с цилиндри и фракове, собствениците на няколко местни фабрики. „Срамота! — каза фрау Рихтер, като видя снимката във вестника. — Не стига че им вземат фабриките, ами трябва и достойнството да им вземат!“

Голяма част от това, което Аня знае за политиката, го знае от фрау Рихтер. Бащата на Аня, хер доктор Форцман, е от онези хора с остарелите разбирания и вярва твърдо, че децата трябва да мълчат в присъствието на възрастните. Той по принцип е против политиката и копнее за връщането на монархията. От пет години насам, откакто Вилхелм Втори абдикира, не са видели друго освен бунтове и инфлация. А за комунистите Аня знае, че не бива и дума да обелва. Баща й все още не се е възстановил от шока, в който беше изпаднал, когато успяха да завземат властта в Бавария и да я направят — за няколко седмици през 1919 година — Баварска съветска република. Само да започне да говори по този въпрос — и дни наред всички ще слушат само за това. За хер доктор Форцман нещата си бяха по-добре по времето на кайзера. А в собствения си дом кайзерът е той.

Тъй като татко й е лекар, Аня и семейството й могат да си позволят да живеят що-годе добре, защото при тях се е възцарила системата на директния бартер. В замяна срещу няколко шева получават яйца и картофи, а помощ при складирането на дърва и почистването на каналите се осигурява срещу лечението на някое болно дете. А болни деца винаги има, защото работниците във фабриките живеят в ужасен недоимък. За разлика от мнозинството от съгражданите им, които разчитат на надници в брой във време, когато храната е оскъдна, а инфлацията главоломна, семейство Форцман поне са на топло и се хранят добре.

Фрау Форцман не е излизала от стаята си, откакто умря малкият брат на Аня. Веднъж има болки в гърба. Друг път — болки в гърдите. Или заради крехкото си телосложение. Затворена е между четирите стени на всекидневната си и не си показва дори носа навън. „Милата ми Аня“, казва тя всеки път, когато Аня й носи таблата със закуската, която фрау Рихтер неизменно приготвя сутрин. Тя гали косите на Аня и очите й се пълнят със сълзи. Аня едва понася да я гледа такава. В дъха й се усеща мирис на лайка от чая, който винаги пие, а изпод нея — на нещо вкиснато, иначе казано, на самата същност на пълната неподвижност. „Разкажи ми какво се случва“, моли тя. А Аня е въплъщение на изпълнителността. „Фрау Рихтер има нов калъф за чайник — сестра й го е изплела. Татко снощи чете от «Коринтяни». В училище учихме за дробите. Някакви хора в Мюнхен се опитали да убият президента.“ Всички новини са еднакво важни. Аня няма никаква представа какво да каже на майка си, нито какво тя най-много би искала да чуе. Фрау Форцман я слуша, без всъщност да я слуша. Ако е наблизо, тя потупва ръката й или приглажда с палец нежната кожа. За Аня ежедневното поднасяне на сведенията е като повръщане. Веднага щом приключи, тя побягва към относително топлата кухня и пикантните политически коментари на фрау Рихтер.

През този ден, когато френските войски прииждат, за да окупират Рурската област, Аня вече е била при майка си и е избродирала дневната си норма от ръкоделието. Фрау Рихтер е излязла за покупките и със сигурност човек може да я види сред тълпата, насъбрала се да гледа навлизането на войските. Хер доктор Форцман чете в кабинета си и се мръщи на поредните новини за униженията, които понасят германците; само Аня няма какво да прави и скучае в стаята си с потискащо тъмния старинен гардероб, строгия портрет на бабата на баща си и леглото с идеално опъната кувертюра, на което би трябвало да не сяда. Някъде там навън, най-много на две пресечки от нея, вражеската армия превзема града й, а тя седи тук — затворничка в килия, задръстена от ценни антики.

Както си стои до прозореца и чопли топченцата по чорапогащите си, я осенява една идея. Това е най-дръзката й приумица, най-радикалното прегрешение, което някога й е хрумвало да извърши. Да се покачи през прозореца на покрива над кухнята, да мине от другата страна и да се спусне по сливата в градината. Ако я хванат, със сигурност ще си получи боя, който се спотайва зад всяко нареждане на баща й, подразбира се от вида на шибалката, която стърчи иззад коша за чадъри в кабинета му, и от изражението на потискан порив за насилие, което никога не слиза от лицето му. По-скоро би умряла, отколкото да получи порцията бой. Затова трябва да направи всичко възможно да не я спипат.

Аня пропълзява рачешката по перваза на прозореца към плоския покрив на кухнята; това действие изисква такава ловкост, че тя сама не може да повярва колко е чевръста. Плъзга се с тресене по неравния ствол на дървото и тупва на земята. Оттам прибягва зад храстите в далечния край на градината и изскача на улицата. Поема си дъх така дълбоко, че чак гръдният й кош се издува, и се озърта наоколо. Успяла е. Избягала е. За пръв път през живота си не се е подчинила на заповедите на баща си: вълнуващо е чувството, но и й се гади от него.

Аня приближава улица „Уланд“ и чува гръмовния тътен на отдалечаващи се танкове — изпуснала ги е! — и гръмкото чаткане на конски копита. Но щом завива на ъгъла, попада сред огромна тълпа: всички са тук, жителите на Дортмунд, наредени от двете страни на пътя, непокорните наблюдатели.

Французите яздят по средата на улицата, възкачени на горди, дългокраки коне, байонетите стърчат, закрепени на раменете на войниците като огромни игли. Обаче под каските те са съвсем обикновени — истинско разочарование. Няма никакви триметрови африканци. Няма никакви огнедишащи чудовища, нито господари французи с лица като невестулки. Но пък пренебрежението към събралите се хора е направо обидно. Въздухът трепти от гняв и враждебност.

Аня си проправя път напред. Тъкмо когато стига до челната редица, става свидетел на унизителна сцена. Един от пешаците, които маршируват в авангарда на батальона, се отделя от строя към някакъв мъж от тълпата, който е забравил да свали шапката си. Войникът я събаря с удар.

Мъжът — млад, добре сложен и видимо силен — ein richtiger deutscher Bursche, както би казала фрау Рихтер, „истински германец, истински юнак“ — се опитва да отвърне на удара, но хората край него на мига го дръпват за ръцете назад. Разтърсващата случка попарва всички и те, като един, си поемат дружно дъх. Когато войникът вече е подминал, хората пускат ръцете на младока и Аня вижда как той се втурва да си вземе шапката и се примъква опасно близо до тежките тропащи копита на един от конете. Спуска се пред огромния звяр и кимва на войника, който го е възседнал — дребен жест, унизителен опит за самосъхранение.

Това е нищо в сравнение с огромните мащаби на нещата изобщо (в крайна сметка довчера са били във война), но в този момент Аня е дълбоко потресена. Как грубо удари този войник младия мъж, за да падне шапката, като че беше непослушно момче или дори по-лошо, животно. Това изцяло променя разбирането й за това какво е да си германец. Това е индивидуална демонстрация на поражение. Това е то да принадлежиш на победена нация.

 

 

Второто нарушение на Аня обаче се оказва по-сложно.

Канцлерът на Германия е насърчил гражданите на Рур да се включват в актове на пасивна съпротива срещу окупаторите. Група момичета от Мюнхенската школа по гимнастика маршируват с табла, на които пише: „Не искаме да бъдем ваши роби!“. Работниците от заводите за стомана и желязо стачкуват. На юг се разразяват ожесточени сблъсъци между комунисти и дясно настроени военни части, „Фрайкорпс“^[1]. Може би Аня се е повлияла от всички тези протести. А може и да е просто защото вече е в бунтарската възраст.

На първата неделя от постите Аня трябва да отиде с баща си на гости на майка му и сестра му. Това е традиция и — както повечето други традиции на семейство Форцман — Аня я мрази. Леля Гудрун е дълбоко убедена, че именно нейна, и само нейна е отговорността да превърне Аня в примерна млада жена. Щом майка й е предпочела да се държи като безполезен инвалид. Гудрун учи Аня да мие, да търка и да „овладява изпълнението на домакинските задължения“, както и да седи съвършено изправена и безмълвна, докато възрастните се хранят. Затова Аня е принудена да хрупа сухи бисквити, кацнала изпъчена на неудобния диван с конска кожа, докато възрастните седят на масата и похапват резенчета от сладкиша с цариградско грозде, залети със сметана. Угнетяващото тиктакане на часовника, миризмата на вкиснато в стаята и провисналата суха опърпана кожа по лицето на баба потискат Аня, задушават я, навеждат я на мисли за смъртта.

И затова тъкмо в този ден, когато настъпва моментът да тръгнат към дома на леля Гудрун, тя се скрива под плачещата върба в дъното на градината на Форцман. Клоните й висят чак до земята и осигуряват непрозирно прикритие от тучни листа.

Този малък участък от гладка гола пръст е едно от любимите места на Аня. Тя много обича мириса на разпадащата се мазилка, който се носи от зида, влажната земя, топлината на ръцете й, след като дълго е играла със стръкчетата, листенцата и червейчетата. Аня си крие разни неща под клоните на върбата. Например евтиния роман, който беше намерила на една пейка, и прекрасно знаеше, че баща й не би го одобрил — твърде модерен е, твърде сензационен. Според неговите убеждения е недопустимо да се чете друго освен Библията и Шилер. Дори Гьоте му се струва прекалено либерален. Освен това Аня е скътала там и онзи бонбон, който успя да скрие в джоба си на тържеството на класа по случай завършването на учебната година, както и един змийски скелет и брошката с мозайка от разноцветни камъчета, която беше отмъкнала от чекмеджето на майка си преди три месеца.

Но защо е там тази върба, в спретнатата градина на семейство Форцман насред богаташкия квартал? Наблизо няма нито езеро, нито поточе, нито река, която да утолява вечната й жажда. Дървото е останало от едно време — беше й казал веднъж някой… дали не беше фрау Рихтер, която всъщност има романтична душа? Или пък чичо й Дирк? Той е млад и лош и наскоро е избягал и си е намерил работа на кораб. Та дървото било останало от онова време, когато този квартал е бил необитаем, мочурлив парцел земя, тук-там с малки езерца и големи кални локви, и там живеели всякакви водни птици. Стъблото й е тъй прегърбено от скръбния копнеж. И докато Аня лежи под върбата, зад тежката драперия на сведените й клони, тя усеща същия този скръбен копнеж: нейните собствени клетки жадуват тази безвъзвратно изгубена вода, а ушите й долавят призрачното бълбукане на пресъхнало поточе.

Но точно тази неделя Аня не е сама в скривалището си. Нейният най-добър приятел и съсед, Ото Шмелц, е с нея. Тя чува, че фрау Рихтер я вика, хваща ръката му и стисва здраво.

— Шшшт! — прошепва разярено тя и Ото облещва очи от изненада.

Той е дребничко момче, крехко като горско духче, бледо, слабичко, тъмнокосо и с него често часове наред играят под върбата: правят болници за ранени животни. Понякога Ото се прави на момиче и позволява на Аня да сплита дългата му рошава коса. Понякога пък разчертават гладката хладна пръст като дъска за някоя игра и играят с камъчета вместо с пионки.

Никой друг на улица „Лангебайн“ не играе с Ото Шмелц. Първо, защото баща му не е лекар, нито адвокат, както останалите мъже тук. Баща му държи малко специализирано магазинче в центъра на града. Второ, защото цялото им семейство си пада малко бохемско, поне в сравнение с всички останали. А освен това са евреи, имигранти от Полша.

Понякога, при хубаво време, семейство Шмелц си правят концерти в градината. Хер Шмелц има цигулка, а съпругата му — дръмбой. Дъщеря им, Сузи — пакостница с рошава коса и нахален поглед — свири на акордеона си. Всичко това се смята за неприлично — „все едно е карнавал някакъв“, както казва фрау Рихтер, която сигурно би получила удар, ако разбереше колко време прекарва Аня с малкия Ото. В топлите летни вечери Аня отваря прозореца на спалнята си, лежи в леглото сама и слуша.

Днес, в този следобед, непокорството на Аня доста притеснява Ото.

— Кога смяташ да се покажеш? — прошепва той. — Ами ако решат да не тръгват без теб? Какво ще направи баща ти, като те намери?

Ех, тези негови въпроси ръфат като мишки веселото й настроение.

— Млъквай! — изсъсква Аня, внезапно осъзнала, че макар да са приятели, тя държи превъзходството. Тя е с една година по-голяма, по-висока е, а и притежава друга, по-неосезаема власт. — И да не си мръднал!

— Аня… — Ото подръпва ръкава й, но тя маха с ръка и се отърсва от хватката му.

— Млъкни! — Аня затиска с ръка устатата му и гледа как в погледа на момчето се надига инстинктивен, почти животински страх. Колкото и да не иска, Ото остава с нея и не се обажда, когато я викат.

По-късно, когато съседът полицай я открива, се оказва, че и фрау Рихтер е участвала в издирването. Аня е ужасена, но и вътрешно ликува.

— Защо го направи? — пита със сериозен тон доктор Форцман, седнал в огромното кожено кресло в домашния си кабинет. — Би трябвало да си по-благоразумна. — Използва най-дълбокия си, най-морален глас. Шибалката е опряна отстрани на креслото.

— Той ме накара — отвръща Аня и потръпва, забила поглед в килима.

— Момчето на Шмелц ли?

Полицаят беше намерил и Ото, но за разлика от Аня, него го издърпаха за ухото и го поведоха към полицейския участък.

Аня кима утвърдително, а погледът на полицая, който ги намери, и сега е пред очите й.

— Той го измисли — добавя тя и сърцето й започва да бие лудо. — Не ме пускаше да изляза.

В поведението на доктор Форцман настъпва внезапна промяна. Той поставя длани на коленете си, разперва пръсти, а после леко ги стисва.

— Какво точно имаш предвид?

Измислицата на Аня набира мощност.

— Държеше ме. Запуши ми устата с ръка, когато понечих да извикам.

Доктор Форцман свъсва вежди.

— Повече не бива да играеш с него. Разбра ли?

— Да — кимва Аня. — Разбрах.

Колкото и да й е чудно, шибалката си остава недокосната. Пращат я в стаята й без вечеря, а малко по-късно фрау Рихтер й носи тайничко чиния с грахова супа и един резен шунка.

— Милото дете — казва фрау Рихтер, клати глава и цъка с език. — Трябваше по-добре да те вардим от това момче.

При тези думи у Аня се заражда едно странно чувство: усеща лъжата като твърд предмет, заседнал в стомаха й. И макар че е много гладна, не може да хапне и хапка. Нощта е прекрасна, но откъм дома на Шмелц не се чува нито смях, нито музика.

 

 

След това хората започват да хвърлят камъни по прозорците на семейство Шмелц. Някой измацва с боя диагонална черта на вратата им. Разчуло се е. Ото повече не се връща в училище.

Всъщност Аня го вижда само още веднъж. Върви през парка, свил рамене — студено му е, а Аня с изненада осъзнава колко малък изглежда. Странно чувство я обзема, като го гледа такъв — вятърът си играе с дългата му коса, като че е перушина, а и колко са тънички краката му в късите панталони, като крехки клонки. И затова Аня си повтаря версията, която беше скалъпила за пред баща си: той е един малък манипулатор, който я е принудил да се противопостави на волята на баща си и е притиснал потната си мръсна ръка към устата й. Така детайлно си представя сцената, че започва да я усеща като съвсем истинска.

 

 

И ето че един ден семейство Шмелц изчезват. Посред нощ натоварват нещата си на каруцата, която хер Шмелц използва за магазина, напускат дома си и се местят в еврейския квартал.

В следващите дни и години, през дългите скучни следобеди, в къщата на улица „Лангебайн“, номер 34 Аня е сама и й е мъчно за нейния приятел. А нощем тя лежи притихнала в стаята си и се мъчи да си припомни музиката, която семейство Шмелц свиреха преди. Сърцето й се свива. Тя знае, че вината музиката да секне, е изцяло нейна.