Джесика Шатък
Жените в замъка (15)

Четиринайсета глава

Тьолинген, май 1950 г.

Бената много харесваше жилището, в което се бяха нанесли двете с Мариане, когато се преместиха в Тьолинген, а Тьолинген беше голям град в сравнение с Еренхайм. Квартирата им беше до градския площад в елегантна сграда от началото на века, останала — по чудо — невредима по време на войната. Сега тя беше собственост на някакъв датски предприемач и той беше полирал паркета с цвят на мед до съвършен следвоенен блясък; беше измазал дупките от снарядите по фасадата и беше дал къщата под наем на най-видните граждани. Тяхното жилище беше просторно, преливащо от светлина и аристократична елегантност, точно като в моминските блянове на Бената.

След войната Тьолинген се беше върнал към живота. След дълги години на глад и недоимък по магазините отново се бяха появили шевни игли, кибрит, портокали и стилни обувки. Витрините на пекарните отново се напълниха с пресни хлебчета и щандовете на аптеките започнаха да се огъват от помади и лекарства.

— О, да, ние, германците, сме трудолюбиви, нали? — обичаше да казва Мариане, като гледаше това ново изобилие. — Дай ни задача и веднага я изпълняваме. И нито миг не губим да мислим за миналото.

Казваше го някак сухо, както само тя можеше, все едно това беше дефект, за който презираше сънародниците си. Бената не можеше да разбере защо. Какво лошо има в това, че германците са трудолюбиви? Какво като не мислят за миналото? Предвид обстоятелствата, защо да го правят? А и самата Мариане не е ли германка?

Но все пак някъде дълбоко в себе си Бената хранеше известно уважение към Мариане заради това й презрение към процъфтяващата индустрия. Всички досега бяха натяквали на Бената, че собственото й мечтателно нехайство е неморално, а ето сега Мариане — самото олицетворение на усърдието и еталон за нравственост във всяко отношение — слага кръст на всичко това и замаскира леността й с нещо като добродетел.

Точно тази сутрин Бената, Мариане и децата — Елизабет, вече на осемнайсет, Катарина, на шестнайсет, Фриц, на тринайсет, и Мартин, който на единайсет все още беше нейното малко момченце — отиваха на сватбеното тържество на Аня. Аня се омъжваше за Керстен Келерман. Мариане беше доволна от този съюз, но Бената се почувства още по-потисната. Сега, до края на живота си, горката Аня, която е трийсет години по-млада от Келерман, ще трябва да лежи всяка вечер до кривите му крака, да вдишва вонята му на зеле и развалени зъби. „Това ли искаш?“, беше я попитала Бената, когато чу новината, а Аня отвърна: „Да, разбира се. Керстен е добър човек, а моите момчета могат да помагат във фермата“. Бената разтълкува това „да помагат“ като безобиден израз, с който Аня прикрива „да наследят“. Хер Келерман нямаше свои деца, а Аня Грабарек беше прагматична жена — омъжваше се, за да осигури прилично бъдеще на синовете си.

Но пък Мариане много се радваше, че се бяха събрали. Хер Келерман винаги е бил лоялен съсед, а и се беше грижил за замъка Лингенфелс още откакто Мариане за първи път отиде там. Освен това той никога не е бил нацист, което според Мариане автоматично го правеше добър. Това, че беше стар, грозен и темерут, за нея нямаше стойност в сравнение с лоялността му и правилните му политически възгледи.

В ентусиазма на Мариане Бената видя двоен стандарт. За Мариане беше съвсем естествено да поеме ролята на сватовница, особено за тези, които беше взела под крилото си, което включваше и двете жени. Но по отношение на възможния втори брак за Бената изискванията й бяха много по-високи: нея все я побутваше към членовете на собственото си обкръжение — видните оцелели дейци от съпротивителното движение, чиито политически и обществени позиции вече обстойно бе проучила. Значи, Аня можеше да се омъжи за стар простоват селянин, така ли? Та съпругът на Аня също е бил от съпротивителното движение? Дали защото е бил поляк? Дали пък беше нещо свързано със самата Аня? В крайна сметка и Бената беше от обикновено семейство, също като Аня, както Мариане ясно показа още при първата им среща. Но Бената беше сигурна, че каквато и да е причината за това различно отношение, Мариане би се срамувала да си признае.

И сега Бената понякога се замисляше колко комичен е фактът, че с Мариане делят едно жилище. Ако в онази далечна нощ на бала на Графинята някой й беше казал, че след време ще стане така, щеше да й се стори напълно невъзможно. Фон Лингенфелс и селянката — странните обитателки на замъка. Сигурно щеше да се разсмее.

Вече никой не живееше в Лингенфелс — този твърде студен, твърде голям и твърде отдалечен замък. Там все още нямаше течаща вода и електричество. Мариане винаги е мразела Еренхайм, но новият им дом й харесваше също толкова, колкото и на Бената. Беше по-близо до бежанския лагер, в който Мариане прекарваше доста часове, близо до железопътната гара, и оттам лесно се стигаше до Мюнхен. Новият им кмет беше стар приятел на Албрехт. А и в квартирата им имаше много място. „Какъв е смисълът две вдовици да отглеждат децата си сами?“ Това беше първият аргумент на Мариане, когато предложи да се преместят. „Децата вече са като едно семейство, защо да ги разделяме?“ Имаше и нещо неизречено: въпреки че вече им бяха възвърнали правото да получават пенсията на Кони, Бената и Мартин все още зависеха от щедростта на Мариане. Ако разчитаха само на собствените си приходи, двамата щяха да са принудени да живеят в безлична квартира в някой от новите жилищни блокове в покрайнините на града.

— Бената! — провикна се Мариане, докато крачеше из дългия коридор на жилището им с така присъщата й целенасоченост. — Бената!

— Идвам — отвърна Бената.

Бената сгъна писмото, което препрочиташе, и го напъха припряно в малко дървено сандъче. „Какво е това?“ беше попитала Мариане, когато за пръв път зърна сандъчето, като че то беше някое опърпано птиче перо или умряла пеперуда, каквито децата редовно мъкнеха в замъка. „Купих го от Коледния базар“, излъга тогава Бената. Мариане наклони глава: не разбираше, а и не й харесваше тази вещ — та това беше грозна малка кутия, издялана от грубо дърво, дори не беше боядисана — но все пак прие това обяснение. Тя така или иначе не очакваше от Бената да преценява разумно каквото и да било. А Бената харесваше сандъчето, защото отговаряше на едно простичко изискване: заключваше се. Тя завъртя ключето и пъхна кутията зад огледалото на тоалетката си.

Мариане отвори вратата. Беше облечена в нещо, което Бената не беше виждала досега: рокля с панделки на маншетите и яката. Хубава беше, но някак твърде фриволна за Мариане. Поредната съживена вещ от пътническия сандък на Албрехт. Мариане много съвестно износваше всичките си стари дрехи. Тази жена беше напълно лишена от всякаква суета и усет към модата.

— Готова ли си? — попита Мариане. — Децата чакат във фоайето.

— Готова съм. Каква красива огърлица! — възкликна Бената. Виждаше бижуто за пръв път.

— Това ли? — Мариане погледна надолу. — Вземи… — Тя свали медальона. — Сребърна хералдическа лилия с инкрустиран аметист. — Сложи я ти. Ще ти стои по-добре, отколкото на мен. А и… — Мариане се извърна с почти лукав поглед. — … Хелмут Кресинг и сестра му също ще са там. Той все пита за теб.

— О, не… — понечи да откаже Бената, но Мариане не прие възраженията й. Бената послушно нахлузи огърлицата. Тя дори не се опита да обясни, че за нея Хелмут Кресинг никога няма да бъде нещо повече от познат, нито че медальонът не подхожда на роклята й. Ако не искаше да изпълнява желанията на Мариане, по-добре да не се опълчва открито.

 

 

Този път Мариане беше отвързала кесията и беше наела кола с шофьор за пътуването до фермата на хер Келерман. Автобусът до Еренхайм беше твърде бавен, напоследък не можеше да се разчита на него, защото отново имаше стачка срещу градската управа, а и за жени, обули официалните си обувки, спирката беше доста далеч от фермата. Освен това не ходеха на сватба всеки ден. Мариане неизменно подлагаше всеки допълнителен разход на такава подробна обосновка. Да, това заслужаваше уважение, но беше и доста уморително. Ако Бената разполагаше с толкова средства, колкото Мариане, щеше да се възползва от тях без много-много да кърши ръце. Например веднага би купила автомобил. В края на града бяха отворили голям автомобилен салон и дворът му беше пълен с красиви заоблени фолксвагени — „костенурки“, както ги наричаха — подредени в равни редици, бляскави под слънчевите лъчи, еднакви до последната извивка: прекрасна гледка. Това бяха колите, които Хитлер някога беше обещал на всички. Бената хранеше дълбоко озлобление срещу този човек. Той беше измамил всички тях със своите обещания за коли, работни места и човешко достойнство. Кони е бил прав да го мрази от самото начало.

Образът на Кони в съзнанието й беше станал доста неразбираем. Вече не му се сърдеше. Всъщност дори се срамуваше от яда си към него. Да, наистина, изневерявал й е, но и тя не се държеше като много мила съпруга. Когато се видяха за последно, тя дори не го погледна. Едва сега осъзнаваше, че тогава той бе дошъл да се сбогуват. Беше точно в нощта преди опита за ликвидиране на Хитлер: тя седеше до прозореца на жилището им, а Мартин спеше на леглото зад нея. Кони коленичи пред Бената и се опита да хване ръката й. „Извинявай — започна той, — извинявай, че те оставях толкова задълго сама.“ Но Бената дръпна ръката си. „Обичам те“, каза Кони. А тя дори не извърна поглед към него.

В таксито на път за Еренхайм Елизабет, която вече беше за последна година в гимназията, спореше с майка си за политика. Аденауер, новият канцлер, според Елизабет с право прекратил денацификацията: та каква била ползата от нея, само превръщала германците отново в гневни националисти. Не, не е прав, настояваше Мариане: бързите резултати не могат да са по-важни от търсенето на справедливост.

Бената не участваше в този спор. Не играеше и на „асоциации“ с Мартин, Катарина и Фриц. Тя просто гледаше през прозореца към зелените поля, кравите, селата с червени покриви и острите планински върхове, които се издигаха зад тях като ред зъби на зейнала паст.

Стигнаха до фермата на Келерман, но отвън по нищо не личеше, че има празник. В последните години стопанството беше претърпяло своя собствена метаморфоза. Носеше се остра миризма от кочината, която Келерман беше построил наскоро, а в обора, където преди живееше Гилда, имаше нов, лъскав червен трактор. Под грижите на Аня градините изобилстваха с много повече от жизненонеобходимите картофи, зелки и моркови. Имаше грах, магданоз, праз, дори и малък храст цариградско грозде. Покрай оградата стърчаха ред слънчогледи и тромаво поклащаха тежките си глави. Когато Аня и момчетата й се преместиха при хер Келерман като наематели, се бяха разбрали, вместо да плаща наем, тя да се грижи за градината. „Доста изгодно се оказа за хер Келерман това споразумение“, шегуваше се Елизабет.

Бената, Мариане и децата слязоха от колата и внимателно извадиха комплекта за сервиране, който Мариане беше купила: бял супник с дръжки — лъвски глави, и три плата с инкрустирани розови рози. Беше добавила и една нежна стъклена купа за пунш с позлата по ръба, която някога е била на бабата на Албрехт.

— Нищо от тези неща няма да им трябва — роптаеше Елизабет, докато ги сваляха. — Фрау Грабарек се съгласи само за да не те обиди.

— Стига си мърморила — сряза я Мариане и я изгледа така критично, че аргументите на момичето прозвучаха като чист егоизъм.

Не беше честно това. Бената разбираше какво иска да каже Елизабет: Аня би се притеснявала да използва прелестните вещи на Мариане. Тя не би искала да демонстрира превъзходство пред гостите си. Аня не обичаше да се самоизтъква, но Мариане не беше способна да проумее това.

— Guten Tag, guten Tag — поздрави ги нервно Аня.

Бената я целуна по двете бузи, както правеха високопоставените дами от обкръжението на Кони, и Аня се изчерви. За миг лицето й се преобрази, стана съвсем срамежливо и момичешко. Бената стисна ръката й.

— Поздравления, хер и фрау Келерман! — каза Мариане сияеща и вдигна високо купата. Те вече бяха съпруг и съпруга, бяха сключили брак сутринта в кметството. Сега бяха поканили гостите, за да отпразнуват. — Дай ни работа, да помогнем с нещо — продължи Мариане и постави купата на масата, където тя изглеждаше съвсем не на място.

— О, но вие сте така добре облечени.

— Глупости! Да не мислиш, че не можем да запретнем ръкави и да свършим някоя полезна работа?

 

 

Гостите започнаха да пристигат към четири часа, бяха обикновени хора от града и земеделци, облечени в строгите си сиви костюми, и приличаха на ято гълъби. Носеха ягодово сладко и восъчни свещи, месни рола, резени шунка и красиви торти. Бената познаваше тези хора. Все едно — боже опази! — точно в този момент я бяха върнали във Фрюлингхаузен, същото беше.

Гостите се бяха събрали на групички край масата в голямата гостна и пиеха бира, местно вино и от сливовия домашен шнапс на хер Келерман. Лицата им започнаха да се оживяват под маските на безразличие. Мъжете разхлабиха новите си полиестерни вратовръзки, свалиха саката и запалиха цигари. Толкова много мъже, събрани на едно място, все още бяха впечатляваща гледка. Дори и най-дълго отсъствалите вече се бяха прибрали от лагерите за военнопленници: бяха отслабнали, оплешивели, с празни погледи и безизразни лица. Бената се промъкваше сред хората в препълнените стаи, кимваше, промърморваше по някой поздрав, но по-скоро се стремеше да не показва чувствата си.

В трапезарията хер Фетцер, местният месар, извади цигулката си, засвири и веселата мелодия се разнесе из цялата стая. Макар и подпийнали, младите мъже останаха по местата си, събрани на малки групички, и потропваха нервно. Съпругите, сестрите и майките си приказваха, но през цялото време напрегнато ги държаха под око. Усещаше се как над всички е надвиснала някаква невидима беда. Кой ли щеше да започне да се държи разюздано? Кой ли щеше да направи нещо неприлично?

Мариане седеше в ъгъла до Хелмут Кресинг — най-новия от тези, които държеше да сватоса. Той беше приятел на Албрехт, вдовец, последната година от войната беше прекарал в Равенсбрюк заради участието си в съпротивителното движение. Горкият човек. С нищо не беше заслужил да го въвличат в това безумие. Бената нямаше никакво намерение да става негова жена, но нищо не й пречеше да отиде и да поседи до него.

Докато Бената се опитваше да стигне до тях от другия край на помещението, един млад мъж я дръпна и я завъртя в доста буен танц. Йоханес Крайслер — той беше от лошите. Бената беше слушала за него: казваха, че нещо малко му хлопала дъската. Записал се в СА още като ученик и едва наскоро се беше завърнал от някакъв военнопленнически лагер в Сибир.

Слава на бога, че Мартин не се беше родил по-рано! Да, войната го беше уплашила, но не го беше покварила. Дори никога не беше марширувал с Хитлерюгенд. „Защо Хитлер е искал да води война?“, беше я питал наскоро с искрено озадачено и сериозно изражение.

От бясното въртене на танца с Йоханес й се догади.

— Извинете ме, моля — каза му тя, но той я притисна още по-силно. — Наистина трябва да вървя.

Той обаче се ухили и я тласна към ъгъла така грубо, че Бената потръпна.

— Знам коя си — изсъска той в ухото й. — Ти си жената на предателя. — Бената усещаше втвърдения му пенис, опрян в крака й, и през панталоните. — Знам тайната ти.

Бената се сепна и вдигна глава към лицето му.

— Аха, видя ли? Не съм толкова глупав, колкото си мислиш.

— Нямам никакви тайни — заяви тя, но от тревога сърцето й се сви.

— Вие, дамите от замъка, си въобразявате, че сте нещо повече от другите — каза той и се изсмя сухо. — Само че аз от километри подушвам разгонени кучки.

— Щом така ти харесва, въобразявай си — каза Бената вече по-спокойно. Сръга го силно в ребрата и успя да се отскубне от него, но вече не можеше просто така да отиде и да седне при Мариане и хер Кресинг. Трябваше й време да се посъвземе.

Бената се промъкна между танцуващите и излезе в задния двор на къщата. Толкова грозен й се стори. Спокойствието и изобилието напоследък бяха като тънко одеяло, постлано над купчина смърдящ тор. Нямаше невинни. Руският войник от гората отново изплува пред очите й, отново чу нечовешкият крясък, който издаде, като го прободе, и свистенето на въздуха в раздраното му гърло. Това си беше нейната собствена купчина смърдящ тор.

Тя изправи рамене и вдигна кичурите коса, които се бяха разпилели по лицето й. Над нея грееше луната, висока и ярка, и покриваше със сребриста пелерина младите жита. А въздухът беше хладен, наситен с мириса на рози и свине, и леко влажен.

Нещо се раздвижи и привлече погледа й — при входа на обора имаше човешка фигура.

Не, фигурите бяха две, притиснати една към друга, сплели ръце, белееха се в тъмното — любовници, които бяха потърсили усамотение. Удивително, нима все още имаше такива неща? Гледката й напомни за нейната любов. И за писмото, което беше прибрала в дървеното сандъче.

Без нея би се изгубила.