Майкъл Конъли
Нощният пожар (47)

47

По пътя към Холивуд Бош се обади на Рейс по прекия му номер в ГУ. Включи спикърфона, така че Балард да чува разговора.

— Грабежи и убийства, Рейс.

— Рейс, това е най-щастливото обаждане, което си получавал.

— Кой… Бош? Бош ли си? Затварям.

— Направи го и ще научиш новината от вестника.

— За какво става дума, по дяволите? На спикърфон ли съм?

— В момента шофирам, така че си на спикърфон. И става дума за истинския убиец на съдия Монтгомъри. Скоро ще се разчуе и можеш или да излезеш герой, или двамата с партньора ти да се покажете като идиотите, които са оплескали всичко — а това не е много далече от истината, Рейс.

— Бош, няма да се вържа на игрите ти. Аз…

— Това не е игра, Гилберто. А шанс да оправиш собственото си мазало. Чакам те след един час при розовите пейки до асансьорите в Гранд Парк.

— Няма начин. След един час ще пътувам към къщи. За да изпреваря трафика.

— Ти си знаеш. Когато се разсмърди, спомни си, че съм ти дал възможност. Един час. Бъди там, или изпреварвай трафика. Не ми пука. Навремето работих в отдела, Рейс, и исках да направя колегиален жест. Adios.

Бош затвори.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Балард.

— Ще дойде. Мисля, че при предишния ни разговор усети, че случаят не е решен. Подозирам, че партньорът му го натиска. Случва се.

— Знам.

Бош й хвърли бърз поглед, след което отново насочи вниманието си към пътя.

— За мен ли говориш? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Пък и ние с теб не сме партньори. Поне официално.

— Решаваме този случай и може да станем.

— Не знам. Оливас ме включи в случая Банкс. А аз свързах Банкс с теб и този случай. Не виждам как това може да се отрази зле. Особено след като държа Оливас изкъсо.

Бош се усмихна. Балард му беше разказала за разговора си с Оливас в ККИ. Тя си мислеше, че сключената сделка и записът на разговора й дават предимство.

— Наистина ли си мислиш, че го държиш изкъсо?

— Не. Знаеш какво имам предвид. Той не иска никакви вълни. Иска тихи спокойни води, по които да плава още една година. Реши ли да ми създава неприятности, ще си изпати на мига. Знае го.

— Подсигурила си се.

— Засега. Но нищо не е вечно.

Балард беше паркирала колата си на улицата недалеч от „Мусо“ и Бош спря зад нея и попита:

— Какво ще правиш сега?

— Ще ида в участъка и ще поспя няколко часа в стаята за почивка преди да започне смяната ми.

— Навремето, когато бях в участъка, я наричаха Стаята за младоженци.

— И продължават да я наричат така, поне старите кучета. Някои неща там никога няма да се променят.

Бош си помисли, че тя има нещо повече от стаята за дрямка в участъка.

— Добре, няма да ти звъня след срещата с Рейс — каза той. — Ти ми се обади, когато се наспиш.

— Дадено.

Балард слезе и Бош потегли. След половин час седеше на втората розова пейка от асансьорите в Гранд Парк. Най-близката до постройката беше заета от един скитник, който се беше излегнал на нея, облегнат на мръсна брезентова торба, и четеше евтина книжка с откъснати корици. Бош нямаше представа дали Рейс знае как изглежда, но се съмняваше, че ще бъде сбъркан с читателя.

Десет минути след определения час Бош беше на път да се откаже. Седеше на пейката под ъгъл, за да вижда добре всеки, който минава през парка откъм Административната сграда на полицията. Никой не идваше. Бош се наведе напред да се отблъсне, без да насилва коляното си, когато чу някой зад него да произнася името му. Не се обърна. Изчака и един мъж с костюм заобиколи пейката. Бош забеляза издутината под сакото на кръста му — мъжът беше въоръжен. Изглеждаше на около трийсет и пет и беше с напълно плешиво теме, около което растеше рехава коса, подобно на монашеска прическа.

— Рейс?

— Да.

Мъжът седна на пейката.

— Едва не отидох при онзи с книжката — каза Рейс. — Но реших, че имаш поне малко повече достойнство.

— Много смешно, Гилберто — отвърна Бош.

— Е, какво мога да направя за теб, Бош? Трябва да стигна до Дуарте, а трафикът ще бъде кошмарен.

Бош посочи към асансьорите. Постройката се намираше под ъгъл, подобен на онзи, от който я беше заснела камерата от фасадата на съдебната палата зад тях. Не можеха да видят мястото, където е бил наръган съдия Монтгомъри.

— Разкажи ми за съдебния заседател — каза Бош.

— Кой? — отвърна Рейс. — Какъв съдебен заседател?

— Свидетелят. Алисия Браг. Името ти е в доклада. Ти си я разпитал.

— Това ли било? Забрави, няма да преглеждаме всяка стъпка от разследването. Тя беше загуба на време, а сега и ти ми губиш времето. Отивам си.

Рейс стана.

— Сядай, Гилберто — каза Бош. — Тя е убиецът и вие сте я пропуснали. Сядай и ще ти обясня.

Рейс остана прав и го посочи с пръст.

— Пълни глупости. Просто си търсиш опрощение. Заради теб истинският убиец остана на свобода и сега се хващаш за сламки. Онази жена не е видяла и не е чула нищо. Слушала е „Гъне енд Роузес“, Бош. При това силно.

— Много приятна подробност — каза Бош. — Не фигурира в доклада ти. Както и не пише дали е била проучена.

— Аз я проучих. Чиста е.

— Искаш да кажеш, че си проверил името й в системата. Но ако беше почукал на вратата на апартамента й, щеше да установиш, че истинската Алисия Браг, живееща на улица „Дикенс“ и Шърман Оукс, не е жената, с която си разговарял. Бил си измамен, Гилберто. А сега сядай и ще обменим информация. Ще ти разкажа.

Рейс се държеше нерешително, дори нервно. Единият му крак сякаш искаше да се насочи към Дуарте, а другият — да го върне на пейката. Бош му подхвърли последния си аргумент.

— Знаеш ли, че така нареченият „съдебен заседател“, с когото си разговарял, е заподозрян номер едно в друг случай на отдела? За изпечения бездомник, когото откриха преди няколко нощи. Извършителят е бил маскиран. Също като в случая Монтгомъри.

Рейс най-сетне се предаде и седна.

— Добре, Бош, слушам те. И гледай историята ти да е добра.

— Не, играта не е такава. Първо ти ще говориш. Искам да знам за разпита. Как я намери, къде разговаря с нея. Ти ми кажи първо, после аз.

Рейс поклати раздразнено глава, но в крайна сметка отстъпи.

— Просто. Взехме видеозаписа и го прегледахме. Видяхме жената и табелката й на съдебен заседател. Забравил съм какво правеше Гуси, но отидох сам. Естествено, не разполагахме с име, така че поисках да погледна в сборната зала на съдебните заседатели. Никой не отговаряше на нея. Секретарят ми каза, че има три групи, които заседават. Проверих и тях, но пак не я видях. Знаех, че не би могла вече да е в някоя зала, защото беше дошла твърде рано. На записа имам предвид. Делата започват най-рано в десет. А камерата я беше заснела преди осем.

— И как я намери?

— Секретарят ми каза да проверя кафенето до залата. Отидох и тя беше там. Пиеше кафе и четеше книга. Русата й коса я караше да изпъква. Веднага разбрах, че е тя.

— И си отишъл при нея?

— Да, показах й значката си, казах й за убийството и че я има на видеозаписа. Исках да я отведа в централата за разпит, но тя каза, че има дело и предпочита да останем в кафенето. Разговаряхме там.

— Не записа ли разговора?

— Не. Ако се окажеше ценен свидетел, щях да й осигуря пълната програма. Но тя не беше. Разбрах го доста бързо, когато стана ясно, че дори не е разбрала какво се е случило на шест метра зад нея. Била е със слушалки, нали ти казах.

— Да, „Гънс енд Роузес“. Провери ли документите й?

— Не съм гледал шофьорската й книжка, ако това имаш предвид. Но знаех, че секретарят им би трябвало да има всичко, ако ни потрябва. Виж, Бош, вече е твой ред. Кажи ми с какво смяташ, че разполагаш, и какво мислиш сега.

— Още един въпрос. След като говори с нея и научи името й, отиде ли при секретаря да потвърдиш, че тя е истински съдебен заседател?

— Защо да го правя, Бош?

— Значи отговорът е не. Намерил си я да седи в кафенето, но не си се уверил, че е истински съдебен заседател.

— Не се налагаше. Тя не е видяла нищо, не е чула нищо, беше безполезна като свидетел. Е, ще ми кажеш ли какво мислиш за нея, или не?

— Знам, че истинската Алисия Браг, която живее на адреса, който си вписал в доклада си, никога не е била призовавана като съдебен заседател по времето на убийството и не е жената от видеозаписа.

— Стига бе. И свързваш жената от видеото с онзи адвокат, с когото Монтгомъри е имал проблем?

— Работя по това. Адвокатската кантора представлява страна, забъркана в убийство и палеж, и същата жена е заснета от видеокамера в района на убийството. Мисля, че тя е убиецът, който работи за клиент на кантората. Има и повече връзки, предимно чрез Лас Вегас, по които също работим.

— Кои „ние“, Бош? Само не ми казвай, че си привлякъл и онзи Холър в разследването.

— Не него. Не ти трябва да знаеш с кого работя. Искам да чакаш, докато не сглобя всичко и после ние ще ти поднесем случая. Устройва ли те, Гил?

— Бош, ти дори не…

Нещо в джоба му избръмча. Той извади телефона си и погледна съобщението. Понечи да напише отговор, но в същия момент получи повикване и отговори. Вдигна ръка към Бош да мълчи. Заслуша се внимателно и попита само: „Кога?“. Послуша още малко и каза: „Добре, тръгвам натам. Вземи ме от главния вход“.

Затвори и стана.

— Трябва да тръгвам, Бош. И изглежда, че си закъснял с един ден.

— Какви ги говориш?

— Клейтън Манли току-що е направил опит за летене от офис сграда в Бънкър Хил. Размазал се е по цялата Калифорния Плаза.

Новината зашемети за момент Бош. За един кратък миг той си помисли за враната, която се беше блъснала в огледалната стена на кабинета на Манли и беше полетяла надолу покрай сградата.

— Откъде знаят, че е бил той?

— Разпратил е адиос имейли на цялата фирма — отвърна Рейс. — После се качил на покрива и скочил.

Рейс се обърна и тръгна към АСП, където го чакаше партньорът му.