Майкъл Конъли
Нощният пожар (7)

7

Палатката беше топла и уютна и тя се чувстваше в безопасност. А после миризмата на газ изпълни устата, носа и дробовете й, изведнъж стана горещо и палатката гореше и се топеше около нея.

Балард рязко се надигна в леглото. Косата й още беше влажна. Погледна часовника. Беше спала само три часа. Помисли си дали да не слезе долу, но остатъците от съня още бяха с нея. Продължаваше да усеща миризмата на газ. Придърпа един кичур коса под носа си. Долови аромата на ябълка от шампоана, с който се беше измила след гребането.

— Лола.

Кучето й влетя в палатката и се озова до нея. Лола беше кръстоска между боксер и питбул. Балард потърка широката й твърда глава и усети как ужасът от съня отшумява. Запита се дали мъжът в палатката от изминалата нощ все пак се е събудил. Надяваше се, че не е. Надяваше се да е бил толкова друсан или пиян, че не е усетил никаква болка и не е разбрал, че умира.

Прокара ръка по стената на палатката. Тя беше найлонова и Балард си представи жегата от огъня, докато се спуска върху нея като саван. Буден или не, нещастникът беше умрял от ужасна смърт.

Извади телефона от раницата си. Нямаше обаждания и текстови съобщения, само един имейл от специалиста по палежи Нучо, който потвърждаваше, че е получил доклада й и ще й прати своите, когато ги напише. Освен това казваше, че той и партньорът му стигнали до заключението, че става въпрос за нещастен случай и че трупът остава неидентифициран, защото документите му за самоличност, ако изобщо е имал такива, са изгорели с палатката.

Балард остави телефона.

— Да се поразходим, Лола.

Излезе от палатката и се огледа. Беше на трийсетина метра от спасителния пост на Роуз Авеню, която изглеждаше празна. Във водата нямаше никого. Беше твърде студено за плуване.

— Арън? — извика тя.

Спасителят подаде къдравата си глава над преградата на поста и Балард се запита дали не е спал на пейката. Тя посочи палатката си и дъската до нея.

— Нали ще ми наглеждаш нещата? Отивам за кафе.

Арън вдигна палец.

— Ти искаш ли нещо?

Арън обърна палец надолу. Балард извади повода от раницата си и го закачи за нашийника на Лола, след което тръгна към редицата ресторанти и туристически магазинчета, наредени покрай крайбрежната пътека на стотина метра от океана. Беше метнала раницата на едното си рамо.

Отиде до „Граундуърк“ на Уестминстър, поръча си лате и се настани на една маса в ъгъла, където можеше да работи, без да привлича вниманието на другите посетители. Лола се пъхна под масата и си намери удобно местенце, на което да легне. Балард отвори раницата и извади от нея лаптопа си и досието, което й беше оставил Бош.

Този път реши да не прелиства папката напосоки. И без това първият раздел беше най-важният. Най-общо той представляваше дневник на случая, в който детективите описват всичките си действия и стъпки по време на разследването.

Преди да започне да чете, отвори лаптопа и потърси имената на Джордж Хънтър и на партньора му Максуел Талис в базата данни за персонала на ЛАПУ и откри, че и двамата отдавна са се пенсионирали — Хънтър през деветдесет и шеста, а Талис една година след него. Хънтър вече беше покойник, но Талис все още получаваше пенсия. Това беше важна информация, защото ако решеше да разследва отново убийството на Хилтън, трябваше да се опита да поговори с него и да разбере какво си спомня за случая.

Затвори лаптопа и отвори досието. Започна да чете хронологията от първия запис — подаването на сигнала. Хънтър и Талис били на бюрата си в детективското бюро на участъка в петък сутринта, когато един патрул съобщил за кола, паркирана в уличка зад редицата магазини на Мелроуз Авеню и надлеза на автострада 101. Детективите отишли на местопроизшествието с екип криминалисти и хора от Съдебна медицина.

Жертвата била бял мъж, идентифициран като Джон Хилтън, двайсет и четири годишен, според шофьорската книжка, открита в портфейла, лежащ на пода на неговата „Тойота Корола“ модел 1988 г. Снимката в книжката отговаряла на лицето на мъжа, лежащ на дясната си страна напречно на предните седалки и централната конзола на колата.

Компютърната справка по името и рождената дата показала, че въпросният Хилтън не е издънка на хотелиерската фамилия, а бивш пандизчия, освободен година по-рано от щатския затвор, където излежал трийсет месеца за притежание на наркотици и кражби с взлом.

Като водещ детектив Джордж Хънтър беше въвел всички първи записи в хронологията и бе подписал всеки с инициалите си. Тези записи дадоха на Балард ясна представа за първоначалната посока на разследването. Както беше предположила от първия бърз преглед на досието, разследването бе тръгнало от историята на жертвата с наркотиците и дребните престъпления. Хънтър и Талис очевидно бяха сметнали, че става дума за грабеж и че Хилтън е бил убит заради една доза хероин.

Сега Балард поемаше всички нощни повиквания за детективи, но преди това работеше по специални случаи в централата на управлението. Политиката на затваряне на очите за сексуална дискриминация и систематичното женомразство в управлението доведе до прехвърлянето й на по-ниска длъжност, но промяната не се отрази на уменията й на следовател. Бош веднага усети това, докато работеха заедно по един случай преди година. Бяха се разбрали да продължат да работят заедно и в бъдеще, дори неофициално. Бош беше пенсионер и не бе обременен от правилата и процедурите на ЛАПУ. Балард не беше пенсионер, но пък работеше през нощта и никой не я забелязваше. Това я правеше както вътрешен човек, така и аутсайдер. И сега целият й детективски опит й казваше, че това е най-вероятно безперспективен случай, грабеж на дрога за осемдесет долара, завършил с куршум преди близо трийсет години. Явно беше имало нещо, събудило интереса на Джон Джак Томпсън към случая, но каквото и да беше било то, вече го нямаше.

Първо започна да подозира, че Хилтън е бил доносник. Че може би е работил с Томпсън, което е събудило активния интерес на детектива към случая, макар че не му е бил зачислен.

Извади бележника си. Първото, което си записа, беше въпрос към Бош.

Колко други досиета е откраднал Дж. Дж. Т.?

Въпросът беше важен, защото засягаше нивото на ангажираност към случая. Бош беше прав. Ако успееше да открие защо Томпсън е взел точно това досие, тя можеше да се насочи към конкретен мотив и после към заподозрян. Но както беше описано в първите записи в хронологията, това беше кокошкарско убийство — ако изобщо има такова нещо, — почти невъзможно за решаване тогава, та какво остава двайсет и девет години по-късно.

— По дяволите — прошепна Балард.

Лола тутакси вдигна глава и я погледна. Балард я погали.

— Лягай.

Отново насочи вниманието си към хронологията и продължи да чете.

Ръчната предавка на колата на Хилтън била на нулева позиция, но ключът бил в запалването и завъртян. Двигателят не работел, защото резервоарът бил празен. Сметнали, че Хилтън е влязъл с колата си в уличката, за да продаде дрогата, и бил застрелян след като спрял и превключил на нулева скорост. Не могли да определят колко бензин е имало в резервоара, но следователите от Съдебна медицина определили, че смъртта е настъпила между полунощ и четири сутринта, тоест между четири и осем часа преди тялото да бъде открито от един от собствениците, който дошъл на работа и паркирал зад магазина си.

Предните прозорци на колата били отворени. Хилтън бил застрелян от упор в тила. Това накарало детективите да приемат, че вероятно заподозрените са двама — единият е отишъл от страната на шофьора и е привлякъл вниманието на Хилтън, а другият — истинският убиец — се е приближил от другата страна, пъхнал е пистолета през прозореца и е застрелял Хилтън, който е бил с гръб към него. Хипотезата се подкрепяла от местоположението на изхвърлената гилза. Тя била намерена върху постелката пред дясната седалка, което означавало, че е било стреляно от тази страна на колата. Хилтън вероятно залитнал към лявата врата, но бил бутнат назад над централната конзола, докато го преджобвали. На снимките от местопрестъплението и двата джоба на панталоните му бяха преобърнати.

За Балард теорията за двама убийци и изпълняването на престъплението леко се различаваше от хипотезата за обир. Убийството беше по-хладнокръвно, предварително замислено. Обирите също бяха замислени донякъде, но обикновено не в такива детайли. Балард започна да се пита дали разследващите детективи не са се насочили от самото начало към погрешния мотив. Това можеше да сложи капаци на разследването и да накара Хънтър и Талис да пропуснат всички неща, които не пасват на тезата им.

Отхвърли и теорията на детективите за двама извършители — единият да е отвлякъл вниманието му отляво, докато другият го е застрелял отдясно. Беше наясно, че извършителят спокойно би могъл да е един. Напълно възможно беше вниманието на Хилтън да е било привлечено от нещо друго.

Записа си да сподели всичко това с Бош и продължи да чете хронологията.

Хънтър и Талис започнали да търсят заподозрени от квартала и дилърите, за които се знаело, че пробутвали стоката си в уличката. Свързали се със сержанта, отговарящ за уличната търговия на дрога към участъка в Холивуд, и той казал, че неговият екип редовно работел под прикритие в района, който бил известен като един от големите пазари заради близостта си с автострада 101. Клиентите идвали в Холивуд, отбивали от автострадата при Мелроуз, купували си дрогата и отпрашвали по пътя си. Освен това мястото се намирало недалеч от няколко филмови студия, чиито служители си купували дозите, докато отивали или си тръгвали от работа — освен ако не били от големите клечки, които предпочитали стоката да им се доставя директно.

В хронологията се отбелязваше, че клиентите били предимно бели, докато дилърите били изцяло чернокожи мъже и си набавяли стоката от улична банда от южната част на Лос Анджелис. Бандата Ролинг Сикстис Крипс предявила претенции към района и наложила господството си със сила. Убийството на Джон Хилтън не било добро за бизнеса, защото районът се напълнил с ченгета и търговията секнала. Според една бележка в хронологията уличен информатор казал, че членовете на бандата също се опитвали да установят убиеца, за да го убият за назидание. Убийствата пречели на бизнеса.

Бележката накара Балард да се запита дали не се е захванала да преследва призрак. Напълно възможно беше бандата да е пипнала убиеца на Джон Хилтън и да му е видяла сметката още преди десетилетия, без ЛАПУ да направи връзка между двата случая.

Хънтър и Талис очевидно не се бяха притеснили от този въпрос: бяха съставили списък на известни дилъри в района и бяха започнали да ги прибират за разпит. Никой от разпитаните не беше станал заподозрян и не им беше осигурил някакви насоки за разследването, но Балард забеляза, че не всички известни дилъри от района са отметнати в списъка. Имаше неколцина, които така и не бяха открити. Сред тях беше някой си Елвин Кид, член на Ролинг Сикстис Крипс, който бил нещо като уличен бос на територията, на която бе извършено убийството на Хилтън.

Двамата детективи не привикали и друг дилър, Денард Дорси — било им казано да стоят настрана от него, тъй като бил ценен информатор. Отговарящият за доносника детектив Брендан Слоун от отдел „Борба с наркотиците“ извършил разпита и съобщил, че неговият човек не знае нищо ценно за убийството на Хилтън.

Балард си записа имената. Човъркаше я, че детективите не са разговаряли с всички дилъри и са оставили разпита на доносника на отговорника му. За нея това означаваше, че тази насока на разследването е незавършена. Не знаеше дали причината за това е мързел от страна на разследващите, или някаква друга пречка. Броят на убийствата в края на 80-те и началото на 90-те беше най-високият в историята на града. Много вероятно беше Хънтър и Талис да бяха имали и други случаи, като непрекъснато се бяха появявали и нови.

Тя приключи с четенето на хронологията един час и още едно лате по-късно. Особено впечатление й направи краят й — документът завършваше със запис на Талис, направен точно една година след убийството.

Засега няма нови следи. Случаят остава открит и активен.

И това беше всичко. Нямаше никакви обяснения как точно се работи активно по случая.

Балард знаеше, че записът е пълна глупост. Случаят беше забуксувал поради липса на улики и обещаващи посоки на разследване. Детективите бяха очаквали т.нар. „чудодеен лек“ — изневиделица да се появи някой и да им каже името на убиеца. Този някой най-вероятно би бил от подземния свят, арестуван и с повдигнати обвинения, опитващ се да се измъкне от незавидното си положение. Едва тогава детективите биха разполагали с име, по което да работят. Затова случаят бе оставен „открит и активен“, но Хънтър и Талис вече бяха работили по други задачи.

Правеше впечатление и липсата на следи от работата на Джон Джак Томпсън по случая. През годините, когато досието беше било у него, той като че ли не бе допълнил нищо. Нищо в хронологията не показваше, че е предприемал нещо, че е провеждал разпити или е направил някакво ново откритие. Балард се запита дали не си е водил бележки отделно, за да не замърсява оригиналното досие. Каза си, че ще трябва да поговори с Бош за това и може би да отиде в дома и кабинета на Томпсън, за да види дали там няма второ досие или някакви бележки за работата му.

Продължи с пълните доклади, съставени от следователите на базата на събраните доказателства и разпитите на свидетелите. В раздела за жертвата намери биография, написана от Талис на базата на проведени разговори и официални документи. Майката и пастрокът на жертвата все още били живи по време на убийството. Според писмените свидетелства Сандра Хилтън не се изненадала, когато научила за смъртта на сина си, и казала, че след освобождаването му от щатския затвор „Коркоран“ той се върнал друг човек. Престоят зад решетките като че ли го бил пречупил и единственото му желание било да е друсан непрекъснато. Майката признала, че тя и съпругът й изритали Джон от къщата малко след излизането му от затвора, след като станало ясно, че не прави опити да се интегрира отново в обществото. Казала, че искал да стане художник, но не правел нищо в тази посока. Крадял от тях, за да си набавя дрога. Доналд Хилтън защитил решението си да изгони Джон от дома им в района на Толука Лейк. И побързал да добави, че Джон му бил осиновен син, но бил вече на единайсет, когато Доналд срещнал Сандра и двамата се оженили. Истинският баща на Джон не бил част от живота му през тези единайсет години и Доналд казал, че момчето вече имало дълбоко вкоренени поведенчески проблеми. Липсата на пряка кръвна връзка с момчето, което отглеждал, очевидно му позволила по-късно да го изрита от къщата без никакви угризения на съвестта.

Една част от доклада беше редактирана с черен маркер. Два реда в средата на обобщението на разговора бяха напълно зачеркнати. Това се стори странно на Балард, защото досието на убийство поначало се води поверителен документ. Изключение се правеше само когато се повдигнеше обвинение и материалите от досието ставаха част от доказателствата и се предоставяха на защитата. В някои случаи се правеше редактиране, за да се защитят имената на информатори и други такива. Но този случай така и не бе довел до повдигане на обвинения и изглеждаше необичайно разговор с родителите на жертвата да съдържа информация, която трябва да остане скрита или секретна. Балард отвори скобите на голямата папка, извади страницата и я погледна от задната страна, за да види дали няма да разчете нещо. Не успя и сложи страницата отпред, за да й напомня за странната аномалия всеки път, когато отваря досието. Каква беше заличената информация? И кой я беше заличил?

Прегледът на материалите за другите свидетели повдигна само един по-важен въпрос. Хилтън делял апартамент в Северен Холивуд с някой си Нейтън Бразил, за когото пишеше, че бил асистент в „Арчуей Студиос“ в Холивуд. Балард знаеше, че студиото се намира на Мелроуз Авеню, недалеч от „Парамаунт“ и от мястото където бяха убили Хилтън. Бразил казал на следователите, че в нощта на убийството бил на работа и Хилтън се появил при охранявания вход на студиото и поискал да се види с него. Бразил получил съобщението часове по-късно, а междувременно Хилтън си тръгнал. Най-вероятно продължил по Мелроуз до уличката, в която бил застрелян. Бразил казал на следователите, че било необичайно Хилтън да го търси на работното му място. Подобно нещо никога не се било случвало по-рано и той не знаел защо го е направил и какво е искал.

Това беше още една загадка в загадката, останала неразрешена от Хънтър и Талис.

Балард погледна бележките си. Беше си записала имената на няколко души, които искаше да издири и разпита, стига да бяха все още живи.

Максуел Талис

Доналд Хилтън

Сандра Хилтън

Вдовицата на Томпсън

Денард Дорси, дилър/доносник — защитен

Брендан Слоун, наркотици

Елвин Кид

Нейтън Бразил, съквартирант

Знаеше, че вдовицата на Джон Джак Томпсън е жива и че вероятно същото се отнася за Максуел Талис. Брендан Слоун също. Всъщност тя го познаваше доста добре. Той се беше издигнал от детектив до заместник-началник през близо трийсетте години от убийството на Хилтън и сега ръководеше Западното бюро. Балард никога не го беше срещала, но тъй като участъкът в Холивуд беше подчинен на Западното бюро, Слоун й се водеше шеф.

Гърбът й започваше да се схваща от сериозното сутрешно гребане срещу силен вятър, липсата на сън и твърдия дървен стол, на който седеше от два часа. Тя затвори досието с намерението да прегледа оставащите страници и доклади по-късно и се наведе да почеше Лола.

— Да идем да видим Дъбъл, Лола!

Лола заразмахва опашка. Дъбъл беше неин приятел, френски булдог от хотела за кучета, в който Лола прекарваше повечето си нощи и някои дни, когато Балард беше заета с работа.

Трябваше да остави Лола там, за да може да продължи да работи по случая.