Майкъл Конъли
Нощният пожар (19)

19

След като защитата и обвинението се оттеглиха в кабинета на съдията, Бош излезе в коридора. Кристин Шмит седеше на една пейка и чакаше да бъде извикана. На свидетелите не се позволяваше да чуват показанията по време на процеса и затова тя нямаше представа какво беше казал преди малко Моралес и до какви сеизмични промени бяха довели думите му. Бош отиде да говори с нея и просто обясни, че юристите са при съдията и че скоро ще бъде повикана.

След това прекоси широкия коридор до друга пейка, на която седеше Балард. Седна и тя сложи раницата си между тях и попита:

— Какво стана преди малко в залата?

— Мисля, че Холър току-що си осигури оправдателна присъда — отвърна Бош. — Поне се обзалагам, че обсъждат точно това в кабинета на съдията.

— Последният свидетел. Разбил е ДНК доказателството, нали?

— По-скоро осигури начин да се обясни как ДНК на ответника се е озовала под нокътя на съдията. Била е прехвърлена.

Кимна към отсрещната пейка, на която седеше д-р Шмит, и продължи:

— Тя е експертът по ДНК. Ще бъде призована да говори за трансфера на ДНК. Генетичният материал на Херстад е бил открит под нокът на съдия Монтгомъри. Само под един нокът. Оксиметърът може да е прехвърлил ДНК. Напълно резонно е. Журито или ще бъде разделено, или направо ще го обяви за невинен.

— Чакай малко — каза Балард. — Ами самопризнанието му? Нали е казал, че е извършил престъплението.

— Холър го обори вчера. Херстад е шизофреник. Докторът му се яви като свидетел и каза, че има заболяване, което го кара да признава всичко, когато е в състояние на стрес. Казва да на всичко, дори на обвинението, че е убил съдия в парка. Мисля, че Холър спечели делото. И като че ли съдията е на същото мнение. Сигурно точно това обсъждат в кабинета му.

— И ти си му дал всичко това?

Бош долови в тона й недоверие, сякаш стореното от него беше част от някаква шашма на защитата. Това го обиди.

— Дадох му факти — каза той. — А не трикове. Мисля, че се е случило точно това, което той изложи в залата. Херстад не е убиецът.

— Извинявай — бързо каза Балард. — Не исках да намекна… Харесвах съдия Монтгомъри. Казах ти го.

— И аз го харесвах. Просто искам да съм сигурен, че за убийството му ще си плати истинският убиец.

— Разбира се. Разбира се. Всички го искаме.

Бош не отговори. Още беше ядосан, че са го обвинили несправедливо. Обърна се и загледа хората, които влизаха и излизаха от съдебните зали, чакаха на пейките, шляеха се безцелно в коридорите на правосъдието. Видя неколцина от съдебните заседатели по делото Монтгомъри да се връщат от тоалетните.

— А ти защо си тук? — попита. — Получи ли някакви резултати от балистиката?

— Не — отвърна Балард.

Тонът й се беше променил. Бош си помисли, че тя сигурно се радва от смяната на темата след направения гаф.

— В базата данни нямаше нищо, което да отговаря на куршума или гилзата от Хилтън — продължи тя. — Но поне сега данните са вкарани и могат да се използват за сравняване, ако изникне нещо друго.

— Лошо — каза Бош. — Но ние си знаехме, че е малко вероятно да получим нещо. Какво следва? Риалто ли?

— Колкото повече неща научавам за Елвин Кид, толкова повече ми се струва, че отговорът е там.

— Какво си научила?

Балард бръкна в раницата и извади лаптопа си. Включи го и отвори една до друга снимки на чернокож мъж в профил и анфас.

— Това са снимки на Кид от „Коркоран“, направени през осемдесет и девета, когато двамата с Джон Хилтън са били в затвора. А сега виж това.

Извади скицника на Хилтън от раницата, отвори го на нужната страница и го подаде на Бош. Той сравни рисунката с мъжа на снимките.

— Същият е.

— Познавали са се в затвора — каза Балард. — Мисля, че може да са били любовници. А когато и двамата са били освободени предсрочно и са се върнали в Ел Ей, това се е оказало проблем за Кид. Все пак е бил тартор в сериозна банда. Всеки намек, че е гей, е можел да се окаже фатален за него.

— Това е доста голям скок. Със сигурност ли си установила, че е гей?

— Засега просто предполагам. В рисунките има нещо… а и цялата история с пристрастяването към дрогата, студеното отношение на родителите в показанията им. Още работя по това. Защо, ти знаеш ли нещо?

— Нищо. Но си спомням, че двамата с Джон Джак работехме по няколко случая с убийства на гейове и Джон Джак изобщо не беше мотивиран по тях. Това беше единственият му недостатък. Никога не можеше да се запали, ако жертвата е гей. Помня един такъв случай. Един възрастен тип забърсал един млад в Западен Холивуд и го завел в дома си на хълмовете при Аутпост. Младокът го ограбил, след което го пребил до смърт с колана си. Коланът имаше голяма каубойска катарама и гледката беше гадна. И си спомням как Джон Джак каза нещо, което ме смути. Каза, че някои хора си заслужават онова, което ги е сполетяло. Нямам предвид, че подобно нещо е винаги неправилно — имал съм случаи, в които и аз съм си мислил така. Но в този случай беше неправилно.

— Или всеки има значение, или никой.

— Именно.

— Значи отново стигаме до въпроса защо Джон Джак е взел досието. Може би защото е мразил гейовете и е искал случаят да остане неразрешен?

— Това ми се вижда крайно. Не мисля, че все още можем да стигнем до подобно заключение.

— Може би не.

Помълчаха известно време. Още съдебни заседатели се прибираха в стаята си. Бош знаеше, че трябва да се върне в залата. Най-вече от любопитство какво ще стане, отколкото по задължение.

— Няма значение какво е направил или не е направил Томпсън със случая — каза той. — Или пък Хънтър и Талис.

— Така или иначе трябва да го разрешим — каза Балард.

Бош кимна.

— Да.

Стана и я погледна.

— Трябва да се влизам. В Риалто ли отиваш?

— Не. В Западен Холивуд. Искам да се срещна със стария съквартирант на Хилтън и да видя дали няма да успея да потвърдя нещо от всичко това.

— Кажи ми как е минало.