Джон Скалзи
Апокалипсис (20)

19.

Малко преди уречения срок за завръщането на „Брансид“, който корабът и екипажът му нямаше да спазят, още две струи на Потока изчезнаха.

Първо струята от Марлоу към Кеалакекуа. Населението на двете системи беше малобройно, а прекият маршрут между тях се използваше рядко, защото полетът по него се проточваше един месец, а обиколният маршрут през Бейлаган спестяваше десет дни от това време. Този факт беше поредното напомняне, че времето в струите на Потока не зависеше от разстоянието между системите, пък и бездруго оплетените тънкости на Потока бяха достъпни само за умовете на шепа хора.

Затова не се случваше често струята от Марлоу към Кеалакекуа да служи за законни пътувания и товарни превози. Тя се превърна в любим маршрут на контрабандисти, пирати и други типове, които нямаха нищо против полетът да се проточи малко повече, ако така можеха да избегнат прехващачите на бойния флот и инспекторите на местните митници. Когато струята на Потока изчезна, не бяха заявени официално никакви загуби на хора и стоки. Заличените от вселената осем кораба и около хиляда души бяха потеглили на частни, нерегистрирани или незаконни полети. В архивите нямаше нито списъци на екипажите и пътниците, нито товарителници, нито дати на отпътуване и пристигане. Просто вече ги нямаше. Техните клиенти, съдружници и близки никога нямаше да научат какво ги е сполетяло, защото в някои случаи дори не подозираха, че са избрали този маршрут.

Втората изчезнала струя обаче имаше много по-голямо значение. Свързваше системите Гуелф и Сегед, които всички причисляваха към демографското и икономическото „ядро“ на Взаимозависимостта. А поради чудатостите на Потока данните на граф Клермон за разпадането му и прогнозите за изчезването на отделните струи още не бяха получени в Гуелф. Така че пътуванията и превозите между двете системи си оставаха твърде оживени, когато струята на Потока изчезна ненадейно, а за жителите на Гуелф — неочаквано.

Последствията бяха много тежки. Изчезнаха десетки хиляди хора, сред тях и онези в пътническите кораби „Зовът на звездите“ и „Звезден оазис“, които бяха побрали общо десет хиляди души. Изчезналите стоки причиниха загуби от над един милиард марки. Полетите от Гуелф към Сегед, които дотогава продължаваха седем денонощия и осем часа, щяха да се удължат до повече от месец през обиколните маршрути.

Струята на Потока от Сегед към Гуелф оставаше достъпна, но в системата Сегед спряха всякакви полети по нея от страх, че бедствието може да се повтори. В системата Гуелф пък прекратиха и полетите през оставащите три плитчини на Потока, докато не получат някакво обяснение за това нещастие. Щяха да получат обяснението от Средоточие след цял месец и още няколко милиарда загуби от неосъществени сделки. А нанесената рана в масовото съзнание на хората в Гуелф никога нямаше да се изцели напълно.

Заедно с изчезването на тези две струи се потвърди и явлението „преходни струи“, което Марс и Ройнолд бяха обяснили набързо на Грейланд. Отвори се внезапно струя от Оуекуси към Артибонит, която просъществува една седмица, преди да изчезне също толкова незабелязано. И така беше най-добре, защото нито един кораб на авантюристи не се опита да влезе в тази възникнала за малко плитчина, а полетът между двете системи би трябвало да продължи около пет седмици, тоест доста повече от краткото съществуване на струята.

Още по-мимолетна струя се образува между Край и Нойнкирхен за петнайсет минути. Съответстваща й струя в обратната посока се появи седем минути по-късно и изчезна след още двайсет минути. Подобно на струята между Оуекуси и Артибонит те си останаха незабелязани от обитателите на двете системи. Поне за малко Край, по традиция най-изолираната система във Взаимозависимостта, а напоследък още по-изолирана от обичайното, имаше още един вход и изход. Е, никой не научи за тях, нито пък би могъл да се възползва, което обаче не променяше факта, че ги имаше.

 

 

В Стаята на спомените Кардения повика Рашела I, първата Пророчица-емперо, която стоеше безмълвно пред нея в очакване на въпроси.

— Някога имала ли си съмнения? — попита Кардения.

— За какво? — отвърна с въпрос Рашела I.

Кардения се засмя. Разбира се, тъкмо такъв отговор би могла да чуе от Рашела. Кардения вече бе призовавала много пъти спомена за първата емперо, за да обсъжда с нея виденията и как да ги представи най-убедително, за да хване на въдицата ако не благородническото съсловие, поне народните маси, за които поначало бяха предназначени. И във всички разговори прародителката на Кардения никога не бе излъчвала (и в буквалния, и в преносния смисъл, защото изображението й се излъчваше от находчиво разположени източници на светлина в тавана) друго освен безметежна самоувереност.

Впечатлението може би се дължеше отчасти на факта, че стоящата пред Кардения фигура не беше истинската Рашела, а само съчетание от спомени и емоции, съживени от евристично ориентиран изкуствен интелект, който можеше да представи чувствата й в един или друг момент, но не и да ги преживее. Същото важеше и за емоциите на всеки друг от предишните осемдесет и седем емперо, включително нейния баща. Кардения разбираше, че от по-придирчива гледна точка нито един бивш емперо не съществуваше, просто разговаряше с Джии, аватара на Стаята на спомените, който приемаше според желанието й техния облик, както тя сменяше една риза с друга. Но когато Рашела I или Атавио VI заставаха пред нея, можеше лесно да забрави, че не говори с истинската личност.

Но дори да си оставаха само компютърни симулации, дори да липсваха неподправени чувства, въпреки всичко някакъв остатък от личността на всеки емперо се долавяше в разговорите. Някогашните невротични индивиди говореха и отговаряха на въпросите като невротици. Самонадеяните тъпанари проявяваха самонадеяност и тъпота в отговорите си. Смразяващите гнусници — имаше и такива — бяха още по-смразяващи тъкмо заради липсата на емоции.

Рашела I не се държеше смразяващо, самонадеяно или невротично. Тя си беше… Рашела. Уверена. С онази увереност, която Кардения изиграваше все по-майсторски пред околните, но тепърва й предстоеше да постигне.

Емперо Грейланд обмисли отговора, който чу от емперо Рашела I.

— Добре, имала ли си съмнения за каквото и да било?

— Разбира се. Само някой социопат изобщо не се съмнява, а аз не бях социопат приживе.

— Сега да не би да си?

— Ако доведеш психиатър тук и поискаш мнението му на специалист, вероятно би ме обявил за социопат. Тъй като понастоящем съм лишена напълно от способността да съпреживявам, макар че мога да имитирам съпричастие. Значи съм типичен случай на социопат, както ги описват в учебниците. И определено не изпитвам никакви съмнения.

— Но приживе си се съмнявала.

— Да, много пъти. В целия диапазон от незначителни и банални съмнения за хора, предмети и случки до всеобхватни, екзистенциални съмнения, например ще успеем ли в основаването на Взаимозависимостта.

— А защо се съмняваше?

— Ако оставим настрана особеностите на собствената ми личност, защото имаше причини да се съмнявам. Причините за тревогите ми се кореняха в несъвършенството на нашите планове, във вероятността да възникне нещо непредвидено, което може да промени хода на събитията.

— И твоите съмнения основателни ли бяха?

— Понякога.

— Как постъпваше в тези случаи?

— Обмисляхме нови планове колкото можехме по-добре и ги осъществявахме.

— Импровизирали сте.

— Да. Единственото ни предимство, за което аз имам принос в целия замисъл, беше убеждението, че планът не е важен. Важна беше единствено нашата цел и бяхме готови да я постигнем според възможностите, които ни се открият. Ако това означаваше да променяме плановете си, понякога насред осъществяването им, правехме го.

— Ти като че се гордееш с това.

— Гордеех се.

— Не, казвам, че се гордееш сега. Ти — симулацията.

— Аз — не, но Рашела се гордееше. И е логично да проявя тази гордост в разговора с тебе. Затова станах емперо. Нека да е ясно, че поначало ми беше отредено да стана емперо — в рода Ву се разбраха отрано, че имат нужда от свой представител, който ще уравновесява добре държавническата и църковната роля. Иначе казано, от полезен за тях актьор и в двете роли. Но аз бях нещо повече от тяхно лице пред света, защото им напомнях непрекъснато, че планът не е важен сам по себе си. И затова успяхме.

— Съмняваше ли се, че твоите пророчества ще свършат работа?

— Понякога. Случваше се от нещо, което бяхме обмислили помежду си, да няма никаква полза, когато го представим пред света, тогава се налагаше да извъртам или дори да се откажа напълно от него. Вече съм ти казвала, че тези пророчества бяха по-скоро посочване на цел, а не предсказания. Едва след като се потрудихме да ги сбъднем, те започнаха да изглеждат неизбежни. А ние се потрудихме упорито за осъществяването им.

— Съчиняването на пророчества и успешното им внушаване се оказа много по-тежка работа, отколкото очаквах — призна Кардения.

— Да, тежка работа е — съгласи се Рашела. — Аз престанах да ги използвам още при първата възможност. Знам, че никой от другите емперо преди тебе не е прибягвал до тях, защото не е имало смисъл. Вече са били емперо, значи почти цялата тежка работа по укрепването на властта е била свършена преди тях. Оставало им е само да поддържат основите на тази власт. А ние се погрижихме това да бъде лесно чрез средствата, с които разполага държавата.

— Значи казваш, че не биваше да се занимавам с пророчества.

— Не съм го казала.

— Защото всъщност не си човек и този проблем не те интересува извън разговора с мен.

— Отчасти затова. Но твоето царуване се различава от царуването на всеки твой предшественик, включително и от моето. Аз се трудих упорито за създаването на Взаимозависимостта, но тогава още не бях емперо. А когато станах емперо, за мен критичният период, тоест основаването на Взаимозависимостта, приключи до голяма степен. Домът Ву успя. А твоят критичен период е разпадането на Взаимозависимостта. Трябва да подготвиш населените от хора системи за живот в изолация. Разполагаш със средствата на държавната власт, но е почти сигурно, че те няма да бъдат достатъчни. И се налага да използваш също средствата на църковната власт. Затова бяха подготвени. Заложих ги, за да ги употребиш. Не конкретно ти. А който и да е емперо, попаднал в твоето положение.

Кардения я изгледа с присвити очи.

— Предвидила си изчезването на Потока?

— Не. Никога не съм разбирала същината на Потока. Все ми изглеждаше като мъчна математика, а аз си имах хора, които да се занимават с нея. Предвидих обаче, че може да настъпи период, когато някой емперо ще се нуждае от нещо повече, освен поста си. И че би се наложило да поеме и ролята на пророк. Ти си втората пророчица-емперо.

Кардения трепна.

— О, аз не се наричам така.

— Не виждам причина да не го правиш.

— Защото е малко… нагло. И не мисля, че подобава сама да си присвоявам такава титла. Според мен първо околните трябва да ми я дадат.

— Мога да те уверя, че грешиш от гледна точка на маркетинга. Ако искаш хората да те назовават с тази титла, трябва първо ти да се назовеш с нея. Или поне да внушиш тази идея чрез своите пропагандисти.

— Сега ги наричаме министерство по връзките с медиите.

— Все едно. Възложи им да се заемат с разпространението на идеята. Ще ти бъде по-полезно, отколкото си представяш.

— Съмнявам се — отвърна Кардения.

— Аз се занимавах с маркетинг. Знам.

— Не за това говоря. Имам по-всеобхватни съмнения. За всичко.

— То се знае. Нали си човек.

— Радвам се, че забеляза.

— Мога да се досетя, че в момента се надяваш да чуеш някакъв мъдър съвет от мен.

— Когато го казваш така, въздействието на съвета не е същото, да знаеш.

— Ще запомня това, за да прозвучи по-естествено следващия път.

— Благодаря ти.

— Все пак искаш ли да чуеш мъдрия съвет?

— Да — натърти Кадения. — Да, искам.

— Ето го. Увереността не се крепи на знанието, че си права. Увереността се крепи на знанието, че можеш да постигнеш целта си. Имаш съмнения, защото е разумно да се съмняваш. Същото е както беше за мен. Но помни, че планът не е важен сам по себе си. Каква е твоята цел?

— Да спася живота на колкото може повече хора с всички възможни средства.

— Бъди уверена в целта си и всичко останало ще се подреди.

— Благодаря — промълви Кардения след малко. — Казаното от тебе за увереността има смисъл.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Рашела. — Прочетох го в някаква книга.

 

 

Когато Кардения излезе от Стаята на спомените, Обилийс Атек я чакаше. Изражението на Атек беше малко неспокойно и защото винаги се чувстваше неловко в личните покои на емперо, и защото се притесняваше, че не знае какво представлява Стаята на спомените. Кардения й обясни веднъж, че е по-особено помещение за релаксация, което понякога си беше самата истина, но не забелязваше признаци това да е уталожило смущението на Атек.

Кардения се усмихна на своята помощничка, пое си дъх и пак се превърна в Грейланд II.

— Дойде ли следващата ми посетителка?

— Да, Ваше величество, чака във вашия кабинет.

Атек отстъпи встрани, за да върви зад емперо.

В кабинета чакаше лейди Кива Лагос, смъкнала се доста отпуснато на стола, зазяпала се в тавана и поклащаща небрежно крак. Тази гледка развесели Грейланд. Повечето посетители се стъписваха от кабинета и трупаните през столетията скъпоценни джунджурии в него, но позата на Кива подсказваше недвусмислено: „Да бе, имаш всякакви боклуци тук и какво от това, мамка му“. Отношение, което много допадаше и на самата Грейланд.

Атек се прокашля сдържано. Грейланд видя как Кива се озърна, схвана дадения от Атек знак „Я ставай!“ и се надигна от стола за поклон.

— Лейди Кива, радвам се да ви видя отново — каза Грейланд и отпрати Атек с жест. — Настанете се удобно, моля ви.

— Разглеждах тавана в кабинета ви, Ваше величество — сподели Кива, щом седна. — Не ми се вярва да съм виждала златен варак в такива количества на друго място.

— Да, много е.

— Едно от предимствата на поста емперо.

— Може и така да се каже. Но да си призная, не се замислям често за това. Напоследък рядко вдигам поглед към тавана.

— Отделяйте му внимание понякога, Ваше величество. Много е внушителен.

— Как е вашата приятелка? Съжалявам, но в момента не си спомням името й.

— Сеня Фундапелонан.

— Не е лесно да го запомня.

— Казах й същото, когато се запознахме. Благодаря, Ваше величество, тя е много по-добре. И ви благодаря отново, че я приютихте в двореца Брайтън. Тук се чувства в много по-голяма безопасност.

— Разбира се. А вие как сте? Знам, че пострада вашата приятелка, но куршумът все пак е минал през прозореца на вашия апартамент.

— Поисках да сменят прозореца с нещо малко по-устойчиво на куршуми. Но си останах там. Ако някой иска да ме докопа, знае къде съм.

— Лейди Кива, не знам дали да смятам това за смелост, или за глупост.

— Несъмнено е глупост, Ваше величество. Но ако някой е готов да прави такива усилия, няма значение къде ще спя. Затова нищо не пречи да си спя у дома. Пък и аз съм наясно кой е виновен. Вече изразих недоволството си пред него.

— Чувам слухове, че през същата нощ, когато вашата приятелка беше простреляна, началничката на администрацията на графиня Нахамапитин е била нападната, както спяла в леглото си.

— Ваше величество, не знам нищо за този инцидент.

— И аз предположих, че е така. — Грейланд кимна към превързаната ръка на Кива. — Какво се е случило с ръката ви, лейди Кива?

— Това ли? — Кива вдигна ръката пред очите си. — Счупих я в едно тъпо нещо.

— Струваше ли си?

— Без никакво съмнение, Ваше величество.

— Е, добре. Продължавайте в същия дух.

— Твърдо решена съм да го правя. И като заговорихме за това… — Кива се пресегна към купчината документи, която бе оставила до стола, и я стовари върху бюрото на емперо. — Хайде да обсъдим онова, което изрових за шибаните Нахамапитин.

Грейланд изви вежда.

— Ох, гадост, започнах да псувам, нали? — сащиса се Кива.

Грейланд се засмя.

— Извинете. Ваше величество, иначе полагам големи усилия да се държа прилично.

— Лейди Кива, предпочитам да се държите както ви е присъщо.

— Ваше величество, дано не съжалявате за тези думи.

— Убедена съм, че няма да съжалявам. Особено след като ми покажете какво сте събрали тук.

— Ако позволите да попитам, как възнамерявате да го използвате?

— За информацията ли питате? Засега никак. — Грейланд забеляза изражението на Кива и добави: — Но ви обещавам, лейди Кива, че нищо направено от вас няма да бъде пропиляно. Ще го използвам. И то както трябва.

— Тогава да се заемаме с работата. — Кива извади лист от купчината. — И да започнем с това.

— Какво е то?

— Тайните банкови сметки на Надаш Нахамапитин. Сметките, които тя изобщо не е очаквала някой някога да открие. Много са интересни.

— Защо?

— Защото само преди дванайсет часа, Ваше величество, някой прехвърляше пари от тях.