Джон Скалзи
Апокалипсис (19)

18.

Малко преди „Оверн“ да се потули по орбитата си зад Даласисла Едно, Марс получи криптирано съобщение от Хатиде Ройнолд:

Насочилият се към нас кораб явно е неприятелски. Изстреляхме сонда към плитчината на Потока, а те я унищожиха. Екипажът е на местата си под бойна тревога, останалите не мърдаме от каютите. Изглежда, ще бягаме и ще се опитваме да се защитим. Съвсем сигурна съм, че според капитан Лауре положението ни никак не е добро. Някой сигурно е възложил задача на тези типове, които ще да са.

Лауре ми позволи да ти изпратя това единствено съобщение. Казва, че ако всичко потръгне зле, тя ще запише всички данни от мисията ни в изключена сонда и ще остави в нея предавател, който ще се задейства по-късно, за да я намерите. Данните включват и някои нови предположения от мен, които ще ти бъде интересно да видиш. Капитанът вече е изпратила молбата хората в Даласисла да получат кораб. Така че ще се наложи да издържите някак не повече от две-три седмици, докато пристигне. Дишайте само когато се налага.

Не искам да те лъжа. Малко съжалявам, че не си останах у дома. Или че не дойдох с тебе да търся онзи кораб. Ето докъде се докарах с този мой саможив характер.

Въпреки всичко ти благодаря. Не беше длъжен да ме изслушаш, когато те потърсих. Но ти ме изслуша. Повярва ми и се сприятели с мен. Тези твои качества ми допадат.

X.

По времето, когато „Оверн“ се показа иззад планетата, „Брансид“ вече беше разширяващ се облак от отломки.

 

 

— Това е онзи кораб.

Хантън сочеше точка на главния екран в „Оверн“, която се движеше обратно към плитчината на Потока, за да се върне в Средоточие.

— Сигурни ли сме, че са те? — попита Шерил.

— Сигурни сме. Единственият обект в цялата система с такава скорост, който не е в орбита около Даласисла Едно. — Той показа друга точка на екрана. — Ето я плитчината на Потока, през която се влиза в струята към Средоточие. Със сегашната си скорост ще я достигнат за двайсет часа. Засега не ускоряват, което е интересно.

— А защо е интересно? — попита Марс.

— Защото означава, че в момента не използват двигателите си — обясни му Шерил. — Иначе щяха да се ускоряват равномерно. Движат се натам само по инерция.

— Възможно е двигателите им да са повредени — допусна Марс.

— Възможно е.

— Или просто не бързат — подхвърли Гамис.

— Може би — съгласи се Шерил. — Но ние навлязохме с ускорение в плитчината по пътя насам. Знам, че капитан Лауре имаше намерение да направи същото, когато си тръгнем. Защото тези плитчини няма да ги бъде още дълго… — тя се озърна към Марс, — … а вашите прогнози докога ще останат достъпни, може и да са неточни. Без да се засягате.

— Не се засягам — сви рамене Марс.

— Капитан Лауре не искаше да се бави тук дори минута по-дълго от необходимото. Щяхме да ускоряваме с пълна мощност по обратния път. — Шерил посочи точката на екрана, която представяше кораба. — Ако онези хора не са тъпанари, би трябвало да направят същото. Значи има причина да не го правят.

— Твърде много догадки — възрази Гамис.

— Но не са безпочвени — отбеляза Марс. — Ако двигателите са повредени, „Брансид“ може и да ги е улучил. Затова куцукат така към дома.

— И все пак имат намерение да се приберат през плитчината — посочи Хантън. — Значи генераторът на полето работи.

— Стига двигателите да не са съвсем издъхнали — напомни Шерил. — Тогава не биха имали мощност, за да захранят генератора на полето.

— Мосю Шанвер? — обърна се Марс към компютърната проекция.

Призракът се усмихна.

— Лорд Марс, вече се питах кога ще си спомните за присъствието ми тук.

— Можем ли да догоним онзи кораб?

— Траекторията им минава покрай Даласисла Едно. Ако останем на тази орбита, ще бъдем зад планетата спрямо тях, когато минат. Разбира се, вече няма причина да оставаме на тази орбита. В този момент двигателите и енергийните системи на „Оверн“ вече разполагат с цялата си мощност.

Шанвер кимна към главния екран, който потъмня за миг и стресна Хантън, после се появи ново изображение с траектория за прехващане на вражеския кораб.

— Ако не ускорят, ще ги догоним след десет часа — продължи Шанвер. — Ако се движат с ускорение, това променя ситуацията, но в случай че корабът има сходни с „Брансид“ характеристики, които споделихте с мен, въпреки всичко ще ги прехванем най-късно след осемнайсет часа. На голямо разстояние от плитчината на Потока.

— И тогава ще ги пръснем на парченца — закани се Гамис. — Както те постъпиха с „Брансид“.

Шанвер се взря в Марс.

— Лорд Марс, такова ли е и вашето намерение?

— Не — отвърна Марс.

— Какво?! — настръхна Гамис. — Сър, тези шибаняци убиха преди малко нашите хора. Да им го върнем тъпкано е справедливо.

Марс тръсна глава.

— Мъртви стават безполезни.

— Не разбирам.

Марс погледна Шанвер.

— Но вие ме разбирате, надявам се.

— Струва ми се, че разбирам, лорд Марс.

— Ще успеем ли?

— Зависи в какво състояние е техният кораб и какво бих могъл да науча от моето сканиране и пряк оглед. Нека ви предупредя, че ще се наложи да ги доближим.

— Колко?

— Ако ви дам точен отговор, няма да го харесате.

 

 

— Мисля, че те ни забелязаха — каза Хантън, когато корабът изстреля две ракети към „Оверн“ от разстояние хиляда километра.

Шерил гледаше показаната на екрана траектория на ракетите, които се устремиха към тях.

— Тези ми приличат на „кошери“. Носят много бойни глави. Ще се разделят малко преди попадението.

— Какви грубияни — промърмори Шанвер.

Изчака ракетите да доближат на сто километра, преди да ги порази с лъчевите си оръжия. Те се разпаднаха беззвучно на дребни частици в космическата пустота.

— Вашите лъчи остават кохерентни на разстояние сто километра — отбеляза Хантън.

— Да, искам онези в другия кораб да повярват в това — отговори Шанвер. — Не очаквам нашите приятелчета да са изстреляли ракетите с надеждата да ни улучат. Искаха да научат как и кога ще реагираме. И сега им се струва, че знаят.

— Значи вече сте правили нещо подобно.

— Нали ви казах, че трябваше да се упражнявам, докато ме преследваха.

— А на какво разстояние вашите оръжия остават ефективни? — попита Марс.

— На не чак толкова голямо — каза Шанвер.

Показа другия кораб на главния екран. От почти хиляда километра приличаше на смътно очертан клин. „Оверн“ го доближаваше „отгоре“ спрямо плоскостта на еклиптиката в системата Даласисла. „Смърт от небето“ — хрумна му на Марс.

— Нещо да ми кажете за този кораб? — подкани Шанвер.

— Като го гледам, трябва да е от клас „Фардинг“ — отговори Шерил след минута.

— Уви, това не означава нищо за мен — каза Шанвер.

— Кораб прехващач — започна да обяснява тя. — С малоброен екипаж, бърз, сравнително тежковъоръжен. Предназначен е за борба с пиратски и контрабандистки кораби. Тоест за унищожаването им.

— Значи не остават съмнения за какво е бил изпратен тук — обади се Марс.

— Мисля, че бездруго вече знаехме отговора. Странното е, че когато ги извеждат от състава на флота, повечето от тези кораби накрая попадат в ръцете на разни пирати. И причината май е тъкмо във въображаемата възможност да избягат или да се сражават с изпратените срещу тях бойни кораби.

— Само въображаема ли? — попита Шанвер.

— Флотът просто изпраща по-големи кораби срещу тях.

— С повече ракети — добави Хантън.

Този път „кошерите“ разделиха бойните си глави по-рано и една от малките ракети стигна на десет километра от „Оверн“, преди Шанвер да я унищожи.

— Още си играете с тях, нали? — пожела да знае Гамис.

— Да, ако такъв отговор ще ви успокои.

— Както се изразихте, не звучи успокояващо.

— Съжалявам.

Когато „Оверн“ се сближи на двеста километра, към тях се насочиха лъчи от заредени частици. Докоснаха „Оверн“ за цяла една десета от секундата, преди да изчезнат, а от нападащия кораб се разхвърчаха парченца на малки облачета.

— О, чудничко — одобри Гамис.

— Какво се случи току-що? — попита Марс.

— Чаках това нападение, за да потвърдя предположенията си кои части от кораба са неговите лъчеви оръжия. Щом се уверих, премахнах ги. После направих същото с всяка друга особеност по видимата страна на кораба, която приличаше на модул за лъчево оръжие. За всеки случай.

— Още ракети.

Хантън бе изпънал ръка към главния екран.

— Не забравяйте, че така не ги лиших от всички защитни системи, с които са оборудвани — отбеляза Шанвер. — Моля да ме извините за момент.

От петдесет километра Марс и останалите от групата различаваха и малки детайли по изображението на вражеския кораб.

— Достатъчно ли се сближихме? — попита Марс.

— Почти.

Четиресет километра.

— Всеки момент ли? — пак попита Марс.

— Малко остава.

Трийсет километра, корабът на екрана ставаше все по-голям и без увеличение.

— Малко се изнервям — призна си Марс.

— Скоро — обеща Шанвер.

— Ракети — обади се Хантън.

— Да, това опъва нервите — съгласи се Шанвер след секунда.

Звънтящо ехо оповести сблъсъка на парче от ракета с корпуса на „Оверн“.

Десет километра.

— Сега — каза Шанвер и заби своя лъч не в самите двигатели, а в малка площ по-нагоре и вдясно от тях.

Лъчът проби дупка в корпуса и проникна в кораба. Отворът избълва въздух, пара и малко облаче от отломки. Марс чу бучене в „Оверн“ — признак за корекциите, за да останат неподвижни спрямо другия кораб, а не да се забият в него и да загинат заедно с враговете.

— Това ли беше? — попита Гамис.

— Достатъчно е — увери го Шанвер и се обърна към Марс. — Трябваше да сме наблизо, за да знам как се разпределя енергията в техния кораб. Предполагахме, че двигателите вече са повредени, затова не биваше да рискувам с тях. Пробих с лъча онова, което изглеждаше като централен разпределителен модул. Според моите догадки, щом престане да работи, двигателите и енергийните системи се изключват за избягване на взрив, докато не бъде поправен.

— Кога биха могли да го поправят?

— Е, аз го унищожих, значи никога. Допускам, че в момента захранват системите в кораба с аварийните енергийни резерви.

— Това стига да си поддържат живота засега, но не и да включат генератора на полето — каза Шерил.

— Ако навлязат в плитчината на Потока без мехур от пространство-време, свършено е с тях.

— А все още се движат по траекторията към плитчината — добави Хантън. — И ще влязат в нея след девет часа и петнайсет минути.

— Какво ще правим сега? — попита Гамис.

— Ще изядем по едно белтъчно блокче и ще чакаме те да ни се обадят — отговори Марс.

 

 

Свързаха се с тях, когато на другия кораб му оставаха четири часа до плитчината.

— До неидентифицирания кораб, говори „Принцесата е в друг замък“ — започна гласът по радиовръзката.

Хантън бе съобщил на Шанвер честотите, на които беше най-вероятно да ги потърсят, и по негова команда „Оверн“ ги прослушваше непрекъснато.

— Аз съм капитан Кав Понсуд. Моля, отговорете.

— Здрасти, „Принцесо“ — отзова се Марс. — Говори лорд Марс Клермон от „Оверн“.

Дълго мълчание.

— Казахте „лорд Марс Клермон“?

— Точно така.

Още по-дълго мълчание.

— Какво им става, по дяволите? — възмути се Гамис.

— Лорд Марс, вие повредихте нашия кораб и не можем да го управляваме — каза Понсуд, когато възстанови връзката. — Лишени сме от основния си източник на енергия, а аварийните ни резерви се изчерпват.

— Разбрах — потвърди Марс. — Освен това сегашната ви траектория завършва точно в плитчината на Потока след… — погледна главния екран, на който Шанвер бе показал услужливо хронометър — … три часа и петдесет и две минути. Моля ви да имате предвид, че ако влезете при сегашното състояние на вашия кораб, без включен генератор на полето, ще престанете да съществувате мигновено.

— Ъъ… да — заекна Понсуд. — Знаем това, но благодаря, че ни напомнихте.

— Няма за какво.

— Лорд Марс, не можехме да не забележим, че въпреки нанесените повреди вие предпочетохте да не ни унищожите.

— Прав сте, капитан Понсуд.

— Лорд Марс, няма как да не си задаваме въпроси за вашите по-нататъшни намерения.

— Е, капитане, отговорът на тези въпроси зависи изцяло от вас.

— Моля да ни обясните.

— Защо унищожихте „Оливиър Брансид“?

— Бяхме наети за тази задача.

— Кой ви нае?

— Не знам. Наеха ни чрез посредници, които не пожелаха да разкрият кой е основният възложител. Аз… ъъ… съм в много тясна бизнес ниша на работа по договор. И често не знам кой ме наема.

— Благодаря ви, капитан Понсуд. Насладете се на небитието.

Марс се озърна към Шанвер, който му кимна и каза:

— Те не могат да ни чуят.

— Значи смятате, че лъже за възложителя си — досети се Шерил.

— Скоро ще научим — предположи Марс.

Пет минути по-късно Понсуд потърси отново Марс, който кимна на Шанвер и връзката се възстанови.

— Слушам ви.

— Лорд Марс, бяхме наети от посредник. Представител на рода Ву.

Марс се начумери.

— Наело ви е имперското семейство?

— Не имперското, а онези Ву, които управляват Дома. Братовчедите на емперо.

— А Ву чии посредници бяха?

— Попитах представителя за това. Имал съм сделки с Ву и преди, затова се свързаха с мен и този път, но никога не са били посредници. Винаги самите те бяха мои клиенти. Техният представител не искаше да ми каже, но аз се заинатих, че иначе няма да се заема със задачата. Работата трябваше да бъде свършена незабавно и Ву всъщност нямаха избор, затова представителят настоя за пълна секретност и чак тогава ми каза: поръчката е от графиня Нахамапитин.

— Но как Нахамапитин са научили за мисията на „Брансид“?

— Графинята научила от рода Ву. А Ву са научили на свой ред от някакъв адмирал. Всеизвестно е, че флотът е в близки отношения с Дома Ву. Нали от тях получава всички кораби и оръжия.

— Не звучи правдоподобно. Родът Ву не е в добри отношения с Нахамапитин.

— Лорд Марс, не съм посветен в отношенията между големите родове. Нямам време да се заслушвам в клюки. Попитахте кой ме нае, аз ви отговорих.

— Така да бъде, но защо графиня Нахамапитин е поискала да нападнете „Брансид“?

— Не е искала — отрече Понсуд и ядосаният Марс щеше да прекрати разговора за втори път, но капитанът на вражеския кораб продължи: — „Брансид“ изобщо не я интересуваше. За нея унищожаването му беше начин да постигне истинската си цел.

— Кой или какво беше тази цел?

Кратка тишина.

— Вие, лорд Марс. Графиня Нахамапитин толкова се беше настървила да ви убие, че ни изпрати да нападнем „Брансид“.

Погледът на Марс се изцъкли слисано. Огледа се — всички останали на мостика на „Оверн“ се бяха вторачили в него.

— Чувате ли ме? — провери Понсуд.

Марс бе мълчал цяла минута.

— Защо? — попита той.

— Не ми казаха причината, само настояха да се уверим непременно, че вие сте мъртъв. Попитах дали това означава, че можем да пощадим екипажа на „Брансид“, ако се съгласят да ви предадат, но отговорът гласеше, че „Брансид“ не бива да се върне в Средоточие, а за мен остава изборът дали да унищожа кораба, или да повредя неговия генератор на полето. Но така бих обрекъл хората в „Брансид“ на бавна смърт от глад или задушаване в тази система. Избрах бързия начин. Изглеждаше по-хуманен. Искам да знаете, лорд Марс, че съпротивата на „Брансид“ беше ожесточена. Нямаше да ни спипате без повредите, които те първи причиниха на кораба ни.

— А хората в Даласисла?

— Какви хора, лорд Марс?

— Жителите на тази система, капитане.

— Сър, не знам за кого говорите. Цялото ми внимание беше насочено към „Брансид“, имах си достатъчно главоболия с него. Да не твърдите, че тук все още има живи хора? След осемстотин години?

— Да.

— Добре е, че не знаех за тях. Не биваше да оставям никакви свидетели, които биха могли да разкажат какво сме направили.

— Но не успяхте да убиете тъкмо човека, който беше вашата набелязана цел.

— Лорд Марс, мога да оценя иронията на положението, в което изпаднах. Казвам ви всичко това, защото нямам избор. Нито аз, нито моят екипаж искаме да умрем тук, и то по такъв начин.

— Искате от мен да ви дам възможност, която вие отказахте на „Брансид“?

— Лорд Марс, ако не разчитах да обмислите и тази възможност, изобщо не бих си отворил устата.

— Почакайте.

Марс пак погледна Шанвер, който кимна и прекъсна предаването от „Оверн“. Марс се тръшна на стол, закри лицето си с длани и се разплака.

— Това е… — започна Хантън, но Марс махна с ръка.

Хантън млъкна смутен. Същото изражение можеше да се види по лицата и на останалите на мостика.

След минута Марс кимна на Шанвер и връзката беше възстановена.

— Капитан Понсуд, ще дадете пълни показания за всичко това.

— Лорд Марс, ако това е цената за живота на моя екипаж, ще повторя всяка казана на вас дума пред който съдия ми посочите.

— Капитане, няма да говорите пред съдия. Ще кажете всичко на емперо. Лично. И аз ще присъствам, докато давате показания.

Мълчанието се проточи.

— Разбрах, лорд Марс. От този момент ви предавам официално командването на „Принцесата“. Вече вие давате заповедите.

Марс кимна, но се сети, че Понсуд няма как да го види по радиовръзка.

— Благодаря, капитане. Моят сътрудник господин Шанвер ще обсъди скоро с вас подробностите по прехвърлянето ви в „Оверн“. Подгответе се.

— Ще бъде изпълнено. Колкото по-скоро, толкова по-добре за нас.

— Споразумяхме се. — Марс погледна Шанвер. — Ще се справите ли с това?

— Вече обсъждам с капитан Понсуд как ще го направим.

Марс се озадачи за миг, но си спомни, че Шанвер е виртуална личност. Предположи, че виртуалната личност може да създаде толкова свои копия, колкото пожелае. И кимна за пореден път, за да покаже, че е разбрал.

— Има ли нещо конкретно, което искаме да бъде пренесено от „Принцесата“? — попита Шанвер. — Освен екипажа, за който вече знам, че се състои от седем души.

— Малък екипаж — вметна Шерил.

— Нашият е още по-малък.

— Искам колкото е възможно по-пълен архив от техния кораб — реши Марс. — И всички улики за сделката с Ву, които Понсуд има.

— За тази сделка май е било платено с налични — обади се Гамис.

— Вероятно е така, но въпреки това искам да получим всички възможни доказателства.

— Нуждаем се и от цялото количество храна, което биха могли да донесат — напомни Гамис на Шанвер. — Значи всички техни запаси. Вече ми се повръща от тези белтъчни блокчета.

— Можем ли някак да спасим техния кораб? — попита Марс. — Хората в Даласисла сигурно биха успели да отмъкнат всичко полезно от него.

— Капитан Понсуд ми съобщи — каза Шанвер, — че имат малка совалка, с която ще се прехвърлят при нас и ще пренесат храната. Зависи колко ще продължи този превоз и дали совалката може да бъде пилотирана дистанционно, но вероятно бих успял да я използвам, за да избутам „Принцесата“ встрани от плитчината на Потока. Трябва да знаете, че има голям шанс това да причини повреди и на совалката, и на „Принцесата“.

— По-добре е от нищо.

— И то съвсем буквално в този случай — съгласи се Шанвер. — Ако щетите по совалката не се окажат прекомерни, ще проверя мога ли да я програмирам, за да тласка „Принцесата“ по обратната траектория към Даласисла. Ако успея, хората от Даласисла ще имат два кораба, от които да си вземат необходимото.

— Искам да им оставя и совалката от „Брансид“ — реши Марс. — Бездруго нямате място за нея тук. Не искам да обикаля около Даласисла Едно.

— Трябва да се върнем, за да приберем Сийв и Лайтън — настоя Шерил. — Не бива да ги зарязваме тук.

— Аз мога да програмирам совалката за автономен полет до кораба, в който са хората от Даласисла — предложи Хантън. — Ще вземе Сийв и Лайтън, също и данните, оставени от „Брансид“, а после ще влезе в Плитчината и ще стигне до Средоточие.

— Щом Ву са знаели къде е „Брансид“, ясно им е и че има вероятност да се върне — натърти Шерил. — Не беше невъзможно да отбие атаката на „Принцесата“.

— Значи очакваш някой да ни дебне в другия край на струята към Средоточие — досети се Марс.

— Аз бих го направила на тяхно място.

— Но ние няма да се върнем с „Брансид“ — възрази Гамис.

— Вярно, но нали все пак ще се върнем през струята от Даласисла — изтъкна Шерил. — На тяхно място бих разпарчетосала всичко, излязло от тази плитчина, включително и „Принцесата“. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Марс обмисли думите й и погледна Шанвер.

— Попитайте капитан Понсуд дали има комуникационни сонди.

— Има — потвърди Шанвер след малко. — Той казва, че възнамерявал да изпрати една след унищожаването на „Брансид“, но забравил, защото са били прекалено заети с усилията да стигнат някак до плитчината на Потока, а после и с опитите да се отърват от нас.

— Кажете му да изпрати една с потвърждение за моята смърт и унищожаването на „Брансид“, както и да добави, че ще останат тук един месец, за да отмъкнат каквото могат от древните станции. Нека посочат точна дата, на която имат намерение да напуснат тази система. — Марс се озърна към Шерил. — Ако Ву са намислили да възложат някому и тяхното унищожаване, ще си променят графика според съобщението от Понсуд.

— Много сте лукав — похвали го тя.

— Нямам желание да ме разпарчетосват. — Марс пак заговори на Шанвер: — А вие най-после ще имате възможност да посетите Взаимозависимостта.

— Почакайте малко, искате да се върнете във Взаимозависимостта с този кораб ли? — попита Шанвер. — Не мога да го направя. Нямам генератор на полето.

Всички се вторачиха в него.

— Шегичка — каза им Шанвер. — Имам генератор, разбира се.

— Трябва да обсъдим някой път вашето чувство за хумор — подхвърли Марс, след като заедно с останалите живи хора на мостика се опомни от прединфарктното състояние. — Май състоянието на полусмърт му е повлияло.

— Такова си беше и преди — увери го Шанвер. — Как си мислите, че умрях?