Джон Скалзи
Апокалипсис (17)

16.

— Какъв тип кораб да търся? — попита капитан Лауре.

— Кораб като нашия, но по-голям — отговори Марс.

— Това стеснява рамките — подхвърли тя.

— Жителите на Даласисла казаха, че корабът е нямал пръстен — обясни той. — Затова не прилича на петица или десетка. Вероятно е имитирал гравитация с тласкащи полета също като „Брансид“. Но е бил по-голям — според легендата екипажът му наброявал към двеста души, може би двеста и петдесет.

— Нека обобщя — предложи Лауре. — Търсим митичен кораб, появил се преди триста години, който няма пръстен, но може да побере екипаж от двеста души.

— Не е митичен — възрази Марс.

— Като ви слушам, митичен си е.

— Доктор Гицен изследва генетични проби от някои хора в Даласисла. Знаете ли какво откри?

— Последствия от кръвосмешение?

— Не. Тоест… да. Но не колкото бихме могли да очакваме, като се знае откога са изолирани тук.

— Олекна ми — подхвърли Лауре.

— Гицен обаче откри и генетични маркери, които не съответстват на познатите в историята генетични особености на хората в Даласисла, а и не съвпадат с типичната за обитателите на Взаимозависимостта ДНК.

— Какво означава това?

— Означава, че след повече от хилядолетие хората във Взаимозависимостта се различават достатъчно от земните хора, за да се забелязват лесно тези отклонения. Научили сме се да проследяваме назад във времето наследствеността на всеки човек с голяма точност. А значителна част от гените на тези хора не са оттук. Нито от която и да е друга система във Взаимозависимостта.

— Не искам да се държа бездушно, но огледахте ли внимателно тези хора? — попита Лауре. — Живели са поне през последния век в кораб, който не ги защитава особено добре от космическата радиация. И е логично тяхната ДНК да е доста по-объркана от присъщото за нас.

— Гицен отчете този фактор — каза Марс. — В тях все пак има и други гени.

— Звучи зловещо.

— Не е зловещо, затова пък е важно. Капитан Лауре, тук са дошли други хора. И то доста време след като е изчезнала струята на Потока, свързваща Даласисла с Взаимозависимостта. Много време преди да се появим ние. Хората от Даласисла твърдят, че корабът им и досега е някъде наоколо.

— Досега вероятно са го разглобили на части.

Марс завъртя глава.

— Явно не са получили такава възможност. Но дори да са я имали, според тях не биха го направили, защото нищо в онзи кораб не съответствало на техните кораби и станции. А това също може би подсказва нещо.

Лауре завъртя глава.

— Все още си мисля, че ме карате да гоня призрак.

— Нали поначало всеки създаден от хора обект в системата се каталогизира? — напомни Марс. — Просто ви моля, ако намерите кораб, който поне донякъде отговаря на описания от хората в Даласисла, да ми кажете. Минало е повече от хилядолетие от последните ни сведения за човешка цивилизация извън Взаимозависимостта. Според мен си заслужава да проверим.

Лауре кимна.

— Ще проверим. Не разчитайте на чудеса обаче. И не ми досаждайте.

— И така бива — съгласи се Марс.

— Искам да поговорим и за съвсем друго нещо. Доколкото знам, доведохте един човек от Даласисла да разгледа кораба.

— Да, техния капитан Чуч. Благодаря ви, че разрешихте.

— Нали уж се тревожехме, че може да ги заразим с нашите микроби.

— Той носеше собствения си скафандър, който стерилизирахме отвън, преди да влезе при нас.

— Значи носи скафандър отпреди осем века.

— Всъщност той твърди, че скафандърът е от онзи кораб, появил се по-късно.

— Така ли е?

— Не — призна Марс. — Стандартен модел на Взаимозависимостта от времето малко преди да изчезне струята на Потока.

— И какви са впечатленията му от екскурзията?

— Умори се, защото не е свикнал с пълното притегляне, което поддържаме тук. Повечето време го возихме на стол. Каза, че му било интересно да види кораб, в който всички вътрешни части са си на мястото. Още щеше да разпитва вашите инженери, ако не му бяхме напомнили, че кислородът в неговия скафандър ще свърши.

— И той успя ли да разбере какво му казват те?

— Да, капитан Лауре. Разбра повечето обяснения. Може би по-добре от мен. Те наистина са изключително умни хора. Няма как да не са, щом са оцелели толкова дълго тук.

— Все това чувам — изсумтя Лауре, — но на мен ми приличат на дребни караконджули.

— Не е пресилено — подкрепи я Ройнолд по-късно, докато двамата с Марс се хранеха. — Не мога да не призная, че се смръзвам, като ги видя.

— Ти бездруго не понасяш хората — натякна й Марс. — Сама го казваш.

— Вярно, но с тези е още по-зле.

— Предубедена си.

— Съзнавам това — увери го Ройнолд. — Затова им правя услуга, като стоя настрана от тях.

— А какво става с другия проблем, който обсъдихме? — попита той.

— Идеята, че към тази система може да се е отворила струя на Потока от друга област ли? — Тя вдигна рамене. — Напълно възможно е. Във Взаимозависимостта има поне десетина пъти повече струи на Потока в сравнение с околните сектори на космоса заради чудатост на многоизмерната топология, но нищо не подсказва, че трябва да ги има само в нашата част от вселената или че не може да свържат Взаимозависимостта с други места. Нали поначало хората са попаднали тук по този начин.

— Питам дали вече си забелязала някакви признаци за това.

— Засега не, но може и да открия — каза Ройнолд. — Настроила съм сондата, която донесохме, да изследва местната топология, програмирам в нея и нашите най-нови модели, но засега не виждам нищо, освен възникналите неотдавна струи. Колкото повече данни трупам, толкова по-ясно ще става. С това се занимавах, докато ти се размотаваше.

— Не съм се размотавал — възрази Марс.

— Наричай го както искаш. Само изтъквам, че не обръщаш особено внимание на физиката на Потока напоследък. Аз върша цялата работа. Между другото, ще настоявам това да бъде отбелязано, когато дойде време да публикуваме изследванията си.

— Да, така е справедливо.

— Ето по какво личи, че вече не си в академичните среди. Ако още беше преподавател, щеше да крещиш истерично, че трябва да бъдеш посочен като основен автор.

— Още колко данни са ни необходими, преди да се появи вероятност да забележим други струи към тази система?

— Трудно е да се каже, зависи до голяма степен от това колко стари са струите насам и навън. Тази страна от работата ни не е много изненадваща. Нашият модел не се справя достатъчно добре с прогнозите за отделните струи, точността не е по-голяма от плюс-минус двайсет години от най-вероятния момент. А за голямото разместване на струите, което прогнозираме, възможната грешка дори е плюс-минус две хилядолетия.

— Това доста ме смущава.

— Няма да сме живи тогава, затова си спя спокойно.

— Придържаш се към интересна житейска философия.

— Едва ли — каза Ройнолд. — Слушай, ако намерите онзи кораб, постарай се да научиш точно откъде е долетял и точно кога се е появил в локалното пространство. Ако разполагаме с всички тези данни, можем да ги проследим назад във времето и може би да разработим модел по тях.

— Ако научим откъде е корабът, не ни е нужен модел — възрази Марс. — Нали вече ще знаем?

— Ако имаме модел, можем да прогнозираме дали конкретната струя на Потока ще се появи отново в обозримото бъдеще.

— Има ли значение? — попита Марс. — Струята на Потока от Даласисла ще изчезне след два месеца. От нищо друго нямаме полза.

— Не ние бе, тъпчо — скастри го Ройнолд. — Говоря за дребните караконджули.

— Хората от Даласисла ли?

— Да, за тях. Може би ще поискат да се измъкнат от този живот с безкрайно събиране на резервни части, за да оцеляват. Освен ако разчиташ да възстановим напълно техния кораб, преди струята към Взаимозависимостта да изчезне отново.

— Проверихме тяхната двигателна система — каза комодор Вайно Джун, главният инженер на „Брансид“, когато Марс отиде да го попита какви са новините. — Съсипана е и не подлежи на ремонт. Поне не и с каквото имам в момента или каквото имат те, не и през малкото време, преди ние да се приберем у дома.

— Можем ли да преровим близките хабитати? — не отстъпи Марс.

— Какво да търсим там? — отговори с въпрос Джун. — Погледнете чертежите. Нито двигателните, нито навигационните системи на хабитатите имат някаква прилика с тези системи в корабите. Предназначени са да поддържат въртенето около главната им ос и орбиталната им позиция, не за ускорение към плитчини на Потока или за полети до други планети. Ще изпреваря следващия ви въпрос — вече сканирахме корпусите на най-близките кораби. Тези хора отдавна са отмъкнали всичко от тях.

— Значи са загазили — промърмори Марс.

— Те си бяха загазили и преди ние да пристигнем тук — напомни Джун. — Ние поне им даваме още малко време. Помагаме им да възстановят някои от системите за поддържането на жизнената среда и захранването, съвсем импровизирано, но пак ще бъдат по-добре, отколкото досега. А и аз съм почти сигурен, че ще успеем да задвижим пръстена в онзи техен кораб, преди да си отидем, което пък ще им помогне в отглеждането на храни. Знам, че нарязахме всички пресни плодове в нашия кораб, за да им дадем семената. Заедно с чували картофи, репи и останалите кореноплодни, които имаме.

— С което нарушаваме законите на Взаимозависимостта — сети се Марс.

Спомни си за своята приятелка и бивша любовница Кива Лагос, която сигурно би одрала жив всеки, опитал се да раздава семена от цитрусови плодове, без да плати лицензионна такса на нейния Дом.

— Ами аз си мисля, че ако за някого това е проблем, може да дойде тук и да си поиска таксата — подхвърли Джун. — Но няма да е зле да побърза.

— Не можем ли да ги отведем оттук? — попита Марс капитан Лауре след разговора с Джун.

— Хората от Даласисла ли?

— За тях говоря, разбира се.

— И къде искате да ги поберем, лорд Марс?

— Можем да изтърпим малко теснотия.

— Всъщност не можем — възрази тя. — Пълният екипаж на този кораб е петдесет души, без да броим цялата дузина гвардейци и вашия научен екип. Няма как да не сте забелязали, че каютата ви е горе-долу колкото килерче. За съжаление, моята не е много по-голяма. На всеки квадратен сантиметър, който не е отделен за сън или хранене, вече има нещо друго. Колко са жителите на Даласисла?

— Почти двеста.

— Да ви попитам отново — къде ще ги поберем? Нямаме място за тях в най-буквалния смисъл.

— Но имаме товарен хангар.

— Да — потвърди Лауре. — Чудесна идея, ако очаквате никой от тях да не сяда по време на полета. Стигаме и до друго важно обстоятелство, лорд Марс. Хората в Даласисла изобщо не са приспособени към стандартното притегляне. При каква гравитация са свикнали да живеят — една трета от нормалната за нас?

— Да, такава е в онези обитаеми модули.

— Значи ще ги подложим на трикратно по-силна гравитация, отколкото телата им понасят сега.

— Можем да отслабим тласкащите полета в нашия кораб.

— И това е чудесна идея, но само до момента, когато ги откараме във Взаимозависимостта. Не знам за нито една станция, която да поддържа една трета от нормалното притегляне през цялото време. Да живеят в Средоточие за тях ще бъде все едно вие и аз да се заселим на повърхността на някой газов гигант. И накрая още един въпрос — дори ако реша да ги натикам в товарния хангар и да намаля тройно силата на тласкащите полета през целия полет, как ще ги държим изолирани, за да не се заразят с нещо от нас или ние от тях? Вентилационната система на хангара е свързана с останалите части от кораба. Изключваме я само когато отваряме хангара към околния вакуум за обеззаразяване. Лорд Марс, ако потеглим оттук с двеста бежанци, ще пристигнем с доста по-малко, струва ми се.

— Те ще измрат, ако останат тук — каза Марс.

— Не, те ще измрат, ако останат в онзи техен изпотрошен кораб. Може би има как да им облекчим положението.

— Не ви разбирам.

Лауре се усмихна.

— Предчувствах, че ще стигнем до този разговор по някое време, очаквах и вашите възражения. Затова може би ще ви е интересно да научите, че изпратих куриерска сонда до адмирал Емблад с поверителен доклад за проблемите на хората в Даласисла. В имперския военен флот няколко кораба бяха бракувани през последните месеци, сред тях поне една петица. Нищо им няма, ако загърбим факта, че са стари. Но нито един от тях не може да се мери по древност с онова нещо, в което се свират капитан Чуч и екипажът му. Нищо чудно флотът да си спести с удоволствие разходите по разглобяването на онази петица за вторични суровини. Особено ако вие, почитаеми, направите същия намек на вашата добра приятелка емперо.

— Великолепно предложение — зарадва се Марс и започна да пресмята наум. — Но времето едва ще стигне на хората, които ще докарат кораба тук, за да се махнат от системата след това.

— Има нещо, за което на капитаните им е неприятно да говорят — възможно е и да вкараш, и да изкараш кораб от плитчина на Потока само под управлението на компютър, а още по-лесно е, ако вътре няма екипаж, за който са необходими подходящи условия.

— Схванах…

— И не ме издавайте пред никого, че ви казах това. Иначе ще заповядам да ви изхвърлят през въздушния шлюз. С почитания.

— Ще опазя тайната.

— Радвам се да го чуя. И щом сте толкова сговорчив в момента, лорд Марс, ще споделя с вас, че дойдохте да говорим в много подходящ момент и ми спестихте времето аз да ви търся. Имам новина за вас.

— Каква?

— За онзи ваш кораб. Мисля, че го намерихме. И е адски далече оттук.

 

 

— Пореден кораб, пореден шлюз — промърмори редник Гамис и насили със своето устройство външния люк на загадъчния кораб.

Марс, Дженети Хантън и сержант Шерил се избутаха навътре и Гамис остави външния люк да се затвори зад тях. Отвори вътрешния люк и се изненада заедно с останалите, защото чу и усети потока въздух, нахлул в шлюза.

— Още има атмосфера — каза Шерил.

— Сержант, да не искате да си свалите шлема? — подкачи я Гамис.

— Не бих те съветвал — обади се Хантън. — Освен ако не искаш да вдишаш въздух с температура двеста и седемдесет градуса под нулата.

— Да влезем — подкани ги Марс и поведе групата си с изтощително тътрене на магнитни подметки.

— Странно — отбеляза Шерил, докато се промъкваха навътре в кораба. — Всички вътрешни люкове са отворени. И няма никакви закрепени за стените предмети.

— И няма никого — добави Гамис. — Не се вижда нито един замръзнал труп.

— Капитан Чуч ни каза, че екипажът на този кораб се присъединил към оцелелите в Даласисла — напомни Марс. — Корабът не е преживял бедствие. Може би просто са го оставили в постоянна орбита.

— Но на твърде голямо разстояние от Даласисла — изтъкна Хантън.

Откриха кораба в точка на Лагранж, която се местеше заедно с Далвик, най-големия естествен спътник на Даласисла Едно. Екипажът на „Брансид“ го засече няколко часа след като Далвик се показа иззад планетата. А самата Даласисла обикаляше по много по-отдалечена орбита, за да избегне гравитацията на масивния спътник и прекалено силното магнитно поле на Даласисла Едно. Полетът на совалката с максимална скорост се проточи шест часа. Групата имаше малко време, преди корабът да се скрие отново зад планетата.

— Може би точно това са искали — предположи Марс.

— Май са скрили мостика не по-зле от самия кораб — оплака се Гамис. — Схема на вътрешното разпределение щеше да ни улесни.

— Намерих го — подвикна Шерил, която ги беше изпреварила.

Гамис само изсумтя.

Мостикът се оказа малък, почти уютен, а и тъмен — блещукаше само една светлинка от нещо като навигационен пулт.

— Още свети — посочи я Хантън. — Този кораб има енергия. След толкова време…

— Я да открием как се включва отоплението — предложи Гамис.

Марс пристъпи към пулта и се взря отблизо в светлинката, която беше вградена в него.

Светлинката го заслепи. Марс изломоти нещо и се отдръпна.

Осветлението в мостика трепна и засия равномерно.

— Какво става, по дяволите?!

Шерил се оглеждаше във всички посоки.

— Вие какво направихте? — обърна се Хантън към Марс.

— Разгледах онази светлинка.

— Ясно, но не правете това повече.

— Май е късно за предупреждения.

Някъде в кораба се разнесе глухо бучене. Звуците на пробуждащи се машини. Марс усети натиск върху раменете си. Тласкащо поле или някакво негово подобие се бе включило и вече симулираше гравитация, близка до стандартната.

— Добре, тук вече не ми харесва съвсем официално — заяви Гамис и понечи да излезе от мостика.

Някой стоеше пред вратата.

Гамис кресна стъписан и насочи оръжието си натам. Шерил повтори жеста му.

Човекът пред вратата вдигна ръка, сякаш казваше: „Не правете това, моля ви“.

— Чакайте — спря гвардейците Марс.

Гамис и Шерил останаха на местата си, без да наведат оръжията надолу. Марс тръгна към човека, който го наблюдаваше, все още вдигнал ръка.

Марс застана пред фигурата и мушна с пръст китката й. Показалецът му мина през китката, сякаш я нямаше.

Защото наистина не беше там.

— Гамис, ако го беше прострелял, само щеше да пробиеш дупки в стената — каза Марс.

— Изображение ли е? — промърмори Гамис.

— Ако не е, трябва да е призрак.

— Страхотно — обади се Шерил. — Чий призрак?

Марс се озърна към изображението на човека пред вратата.

— Много уместен въпрос.

— Вашето произношение и употребените граматически структури са ми непознати, но мисля, че вече мога да ги наподобя — изрече видението. И неговото произношение беше твърде странно според Марс, но разпознаваше всяка дума. — Говорите като хората в Даласисла, но с някои разлики.

— Говоря на стандартния език — уточни Марс.

— Стандартния?… Да — каза видението и леко наклони глава встрани. — От Взаимозависимостта ли сте? Досега не съм срещал никого оттам освен хората в Даласисла. За мен тази промяна е много приятна.

— Аз съм от Взаимозависимостта — потвърди Марс. — Всички сме оттам.

— Превъзходно!

— Аз съм лорд Марс Клермон от Край.

— Истински лорд — каза видението. — Колко неочаквано. А двамата, които още се целят в мен с оръжията си, макар че не биха имали никаква полза от тях?

— Сержант Шерил и редник първи клас Гамис — представи ги Марс и им махна с ръка да приберат оръжията. Те се подчиниха неохотно. — А там е Дженети Хантън, компютърен специалист.

— Поне си въобразявах, че съм такъв — обади се Хантън. — Но като ви гледам, обземат ме съмнения.

— Господин Хантън, значи смятате, че съм управлявана от компютър проекция, а не призрак?

— Доктор Хантън — поправи го експертът.

— Доктор Хантън, моля да ме извините.

— А не сте ли проекция?

— Най-точно е да се каже, че съм по малко и проекция, и призрак.

— Ако е така, кой и какъв сте всъщност? — попита Марс.

— Името ми е Тома. Тома Рейно Шанвер. Поне такова беше името ми, когато умрях, а както установявам, оттогава са изминали повече от триста години. Божичко… Аз бях собственикът на „Оверн“ — кораба, в който се намирате. И сега бихте могли да кажете, че аз съм „Оверн“. Как се превърнах в кораб, след като бях човек, е много дълга история и може би трябва да я оставим за друг път. Но все още предпочитам да ме наричате Тома, ако и вие не сте против. Или мосю Шанвер, ако желаете.

— Здравейте, мосю Шанвер — кимна Марс.

— Здравейте, лорд Марс. Или е редно да ви наричам лорд Клермон?

— Лорд Марс. Граф Клермон е моят баща.

— Граф… Виж ти.

— Много чудата история… — проточи Хантън.

— Такава си е — каза Шанвер на Марс. — Приспах се, без изобщо да очаквам, че някога ще се събудя напълно. Корабът беше бездеен три века, ако не броим минималните функции по поддръжката му. А ето че съм буден и имам гости. Бихте ли ми казали защо сте тук, моля?

— Мъчеше ме любопитство за този кораб — отговори Марс.

— И какво в кораба пробуди любопитството ви?

— За начало въпросът е откъде е.

— Лесно е да ви отговоря. От Понтийо.

— Къде е това място? На Земята ли?

Шанвер се усмихна.

— О, не, лорд Марс. Нищо вече не е от самата Земя, нали?

Преди Марс да каже нещо, след кратък звън в ухото му прозвуча съобщение от капитан Лауре. Беше на запис, защото се намираха на няколко светлинни секунди от „Брансид“.

— Имаме проблем — започна тя. — Друг кораб влезе в системата от плитчината на Потока. Засече ни и се насочи към нас. Не отговарят на опитите ни да се свържем с тях. Затова предполагаме, че намеренията им са враждебни.

— Чувате ли това?! — възкликна Гамис.

Всички в групата бяха получили съобщението. Шерил му даде знак да мълчи.

— Не се връщайте на „Брансид“ — продължи Лауре. — Ако корабът предприеме враждебни действия, вашата совалка ще бъде твърде лесна мишена. Включваме двигателите и се отдалечаваме от кораба на местните хора, за да отвлечем вниманието на нашественика от тях. Доктор Сийв и Лайтън още са при хората от Даласисла. Ако е необходимо и възможно, „Брансид“ ще се насочи към плитчината на Потока с цел да се върнем в Средоточие. В такъв случай потърсете убежище в местния кораб. Ще организираме спасителна операция за вас. Не отговаряйте. И ние няма да предаваме съобщения, докато не се наложи. Пожелавам ви късмет.

— „Брансид“ може ли да се защити? — обърна се Марс към Шерил.

— Някога е бил прехващач във флота — каза тя. — Но сега изпълнява куриерски задачи. Не е оборудван за битка, разполага само с отбранителни оръжия.

— Значи, ако онези в другия кораб имат враждебни намерения, ще се разправят без проблеми с „Брансид“ — предположи Хантън.

— Капитан Лауре няма да им се даде лесно — възрази Шерил.

— Това не е отговор на въпроса ми — въздъхна Марс.

— Вашият кораб е нападнат, така ли? — намеси се Шанвер, който слушаше внимателно разговора им.

— Засега не, но може да се случи скоро — обясни Марс.

— Но не са го нападнали хората от Даласисла.

— Не.

Марс си припомни, че Шанвер е спал три столетия и няма как да е наясно със скорошните събития.

— Кой ви напада? — попита техният домакин.

— Още не знаем.

— Уви, налага се да ви осведомя, че не мога да предложа сериозна подкрепа — каза Шанвер. — Използвам съхранена енергия за притеглянето и жизнената среда, корабът скоро ще се затопли достатъчно, за да се чувствате добре тук. Но включването на двигателите ще отнеме няколко часа.

— А ние можем ли да помогнем с нещо?

— Не, благодаря. Инженерният сектор беше напълно автоматизиран още преди аз да се слея с кораба. Само бихте пречили.

— Този кораб скоро ще мине зад Даласисла Едно — намеси се Хантън. — Ще се лишим от връзка с „Брансид“, каквото и да направите.

— Ако нещо сполети „Брансид“, с нас е свършено — каза Гамис.

— Каня ви да останете тук — успокои го Шанвер.

— Чудесно предложение — язвително отвърна Гамис. — Случайно да имате някой сандвич?

— Затвори си устата, редник — скастри го Шерил. Гамис се подчини, а тя стрелна с поглед Марс. — Той обаче е прав.

Марс кимна.

— Какви припаси имаме в совалката?

— Белтъчни блокчета, ще ни стигнат за около пет дни. И вода за около три дни.

— Аз имам вода — каза Шанвер.

— Но не и храна? — предположи Марс.

— За съжаление, нямам. А дори да имах, едва ли бихте искали да опитате храна отпреди три века.

— Значи водата не е проблем, но храната ще стигне само за пет дни — обобщи Шерил.

— Хората от Даласисла ще ни дадат храна — каза Марс.

— Сър, и на тях храната едва им стига. Да не говорим, че не можем да си свалим скафандрите, без да ги заразим с нещо.

— Какво се е случило с хората в Даласисла? — попита Шанвер.

Марс поумува какво да му каже и как.

— Сложно е — реши да бъде кратък накрая. — Но последните три века не са били много добър период за тях.

— О… — запъна се Шанвер. — Олеле…

— Сигурен ли сте, че двигателите ще се задействат? — попита на свой ред Марс.

— Би трябвало. Аз спах, но „Оверн“ е проверявал редовно своите системи и процеси. Мога да ви уверя, че всяка система в кораба работи нормално.

— А имате ли оръжия? — намеси се Шерил.

— Това не е боен кораб — отговори Шанвер. — Няма ракети и други проектилни оръжия, които след три века бездруго щяха да бъдат със съмнителна годност. Но преди да напусна Понтийо, се погрижих да бъде инсталиран комплекс от лъчеви оръжия.

— И каква беше причината? — попита Гамис.

— Нека се задоволим с обяснението, че ако изобщо се наложеше да напусна Понтийо, трябваше да го направя внезапно и имаше вероятност да ме подгонят. А преследвачите ми биха предпочели, в случай че не успеят да ме заловят, да ме пръснат на мънички парченца.

— Вие да не сте някакъв престъпник?

— Зависи от кого очаквате отговор на този въпрос, редник Гамис — каза Шанвер. — Впрочем онези, които бихте могли да попитате, вече са мъртви.

— Тези лъчеви оръжия… Вършат ли работа? — поинтересува се Шерил.

— Щом двигателите достигнат пълна мощност, очаквам и оръжията да бъдат функционални. Не са свързани пряко с двигателите, разбира се, но получават енергия от тях.

— Значи според тебе трябва да нападнем онзи кораб? — обърна се Марс към Шерил.

— Да, бих го направила, ако корабът беше мой. Но не е мой.

Всички се вторачиха в Шанвер.

— Е, струпаха ми се много неща наведнъж — каза им той. — Спя си три века, будя се от присъствието на четирима непознати в моя кораб, а след по-малко от четвърт час от мен се иска да се впусна в битка на тяхна страна. Изобщо не е същото като да ви предложа временно гостоприемство.

— Това „не“ ли означава? — попита Шерил.

— Означава „мисля по въпроса“. — Шанвер се обърна към Марс. — Лорд Марс, имаме поне шест часа, докато двигателите се задействат. Предлагам да запълним това време, като ме осведомите какво се е случвало напоследък.

— Много има за разказване — увери го Марс.

Шанвер кимна.

— Ще се задоволя и само със случилото се през последните триста години.