Джон Скалзи
Апокалипсис (10)

9.

Кал Дорик уреди Надаш Нахамапитин да бъде извън затвора точно осем часа.

— Съдията се съгласи най-после да проведе заседание за оценка на твоето психическо състояние — каза й той на ежеседмичното им свиждане. — Изтъкнах довода, че задържането ти тук представлява тежък натиск върху и без това неустойчивото ти психическо състояние, затова е необходимо да бъдеш преместена в строго охранявана психиатрична клиника. Прокуратурата възрази, което се очакваше, затова съдията заповяда да бъдеш доведена в съда, за да оцени лично състоянието ти — кому е притрябвала научна степен по психиатрия, когато си завършил право и имаш твърде високо мнение за себе си?

— Значи ние смятаме, че е по-добре да бъда в психиатрична клиника, отколкото тук? — попита Надаш.

— Не е оптималният вариант, признавам. Но е значително по-добре от място, където някой се опитва да те наръга с лъжица.

— Нямаше ли да се придържаме към версията, че жената с лъжицата и жената с четката за зъби просто са опитали да се намушкат взаимно, докато аз съм минавала най-невинно покрай тях?

Надаш долови какви героични усилия полагаше Дорик, за да не извие очи към тавана от раздразнение.

— Добре де. Клиниката е за предпочитане пред място, където хора се мъчат да се очистят взаимно с импровизирани остриета тъкмо когато ти случайно минаваш покрай тях. Между другото, какво сполетя жената с четката за зъби?

— Доколкото знам, още е в карцера. Изглежда, това не е първият й подвиг с четката за зъби.

— Лейди Надаш, срещате се с какви ли не интересни особи.

— Но ето ме тук с тебе в момента.

Дорик изпъна показалец нагоре, сякаш казваше: „Захапа ме сполучливо“.

— Да се върнем към нашите проблеми. Ще се явим пред съдията след два дена, знаеш процедурата. Ще дойдат, ще ти сложат белезници, ще те откарат с асансьора нагоре до приземния етаж и ще те оковат за седалката в наземната кола. Вдигнах шум за твоята безопасност, затова сигурно ще ти е приятно да научиш, че ще пътуваш сама в тази колесница, тоест в компанията на само трима пазачи с несмъртоносни, но, както ме увериха, изключително болезнени шокови палки и зашеметяващи пистолети. Явно тази предпазна мярка е срещу вероятността в бурен прилив на адреналин да разкъсаш оковите си или да вмъкнеш в колата шперц по начин, за който не ми се плаща достатъчно да си въобразя. Това ми напомня, че ще бъдеш претърсена и в началото, и в края на пътешествието, и то… от начало до край. Съжалявам, не подлежи на пазарлъци.

Надаш сви рамене.

— Като студентка са ме опипвали и по-зле.

— Не знам как да тълкувам тази информация. Ще кажа, че ако наистина имаш желание съдията да се отнесе сериозно към твърдението за несъмнената вреда от престоя ти тук върху твоето неустойчиво психическо състояние, може би е добре да покажеш някак тази вреда.

— Тоест казваш, че не изглеждам достатъчно неустойчива психически.

— Казвам, че твоята невъзмутимост е много похвална в други обстоятелства, но точно пред тази публика и точно този път не би било зле да опиташ различна тактика. Или всъщност недей, просто бъди каквато си.

Надаш го изгледа втренчено.

— Ще ми напомниш ли защо реших да те наема?

— Искрено казано, не знам, лейди Надаш. Но след като ти вече ми плати аванс за около четиресет години — за което съм ти много благодарен, жена ми май обича повече новите мебели в трапезарията, отколкото мен, — защо да не ползваш услугите ми и занапред?

— Ще видим.

— Да продължим нататък. Да допуснем, че заседанието за твоето психическо състояние няма да се проточи през целия ден, а то няма да се проточи, защото съдията по твоето дело рядко отделя повече от петнайсет минути за каквато и да било работа, ако може да претупа всичко, затова съм уредил ти и твоята почетна стража да използвате заседателната зала в моя офис. Уговорих няколко срещи за тебе, включително с твоята майка, графиня Нахамапитин.

Надаш трепна от чутото.

— Не ти допада този шанс ли? — попита Дорик. — Мога да я изтрия от списъка. Винаги живея в ужас от нейния праведен гняв при подобни решения, но моя клиентка си ти, а не тя.

— Недей — реши Надаш. — Предпочитам да се срещна с нея на своя територия, поне формално погледнато, а не на нейна.

— Ако не я включа в графика на твоите срещи, изобщо не би се наложило да я виждаш.

— Според мен е много мило, че си толкова наивен.

— Имаш ли някакви конкретни изисквания за срещата с нея?

— Уреди да я претърсят за наточени лъжици и четки за зъби с остриета, преди да влезе в залата.

— Нямам представа дали се шегуваш, затова просто ще си запиша.

Дорик наистина си отбеляза нещо в таблета.

— Ако се опиташ да уредиш претърсването й, нейните телохранители може и да те метнат през някой прозорец.

— Радвам се, че бях предупреден.

Дорик изтри написаното.

— А какво става с другото?

— Кое друго?

— Другото — натърти Надаш.

Той я позяпа в недоумение няколко секунди, преди да се досети за какво му говори.

— А, това ли. Уви, налага се да те осведомя, че се оказа трудно да получа препоръките относно твоя характер, за които молеше свои приятели, и дори останах с впечатлението, че някои от приятелите ти ме отбягват усърдно. Още се занимавам с това. Нещо друго, което няма връзка с тази молба — може би ще бъде интересно за тебе, че няколко медии са изровили крайно любопитни сведения за твоя покоен и непрежалим брат Амит.

— Я виж ти…

— Да. Изглежда, че твоят брат е обсъждал с няколко влиятелни индивиди в престъпните среди възможността за застрахователна измама, засягаща някои от корабите на вашия Дом. Има данни, че е злоупотребявал с финансови средства на Дома и се е налагало да ги възстанови, преди липсите да бъдат забелязани. Не били чак толкова големи, че да не ги попълни с унищожаването на космически кораб за няколко милиарда.

Надаш кимна.

— Аз какво ти казвах?

— Не е за вярване — поклати глава Дорик.

Тя се подсмихна. Малката театрална сценка, която Дорик беше принуден да изиграе, за да покаже, че уж не знае за уговорката й с Деран Ву, защото тя си беше наказуемо деяние, а той би затънал до ушите, ако се окажеше замесен, беше жалка и мъничко смешна, но необходима.

— Още с кого ще се срещна освен с майка си?

— Лорд Теран Асан помоли за среща.

— За какво иска да говорим?

— Каза, че се нуждае от твоите съвети за някои от членовете на изпълнителния комитет. Бил затруднен в постигането на разбирателство с тях.

— Защото е мръсник.

— Да, аз стигнах до същата догадка. Въпреки това, с оглед на поста му в комитета, си струва да поддържаш отношения с него.

Дорик размърда вежди при тези думи, за да внуши на Надаш, че Теран Асан всъщност е полезен инструмент, затова нищо не пречи да му угоди малко.

Тя изпъшка.

— Направи срещата толкова кратка, колкото изобщо е допустимо.

— Както желаеш. Освен това се обадиха от канцеларията на лейди Кива Лагос с въпроса дали би могла да отделиш време за нея.

— Божичко, защо?

Дорик погледна бележките си.

— Изглежда, тя има някои въпроси от финансово естество.

— Амит се занимаваше с финансите на Дома, а не аз.

— В канцеларията на лейди Кива бяха предвидили това възражение и добавиха, че може би са ти известни някои факти, които ще й бъдат от полза.

„Какво ли е намислила тази жена?“ — питаше се Надаш. Двете така и не се сближиха в университета, макар че живееха в едно общежитие, а Кива се чукаше с Грени. Инстинктивно долавяха, че за да бъдат отношенията им поносими, най-добре е да не си се пречкат взаимно. А сега Кива се набърка грубо в живота на Надаш и това никак не й допадаше.

— Още не си включил тази среща в списъка.

— Не съм, чаках твоето одобрение.

— Щом е така, не си прави труда. Каквото и да прави тя с нашите финанси, не искам да участвам, нито изобщо да припаря до нея. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Ще се постарая ровенето на лейди Кива във вашите финансови дела да не те засегне по никакъв начин — безизразно обеща Дорик, значи разбираше, че заповедта се отнася за нещо повече от една отказана среща. Той си погледна часовника. — Изчерпахме отпуснатото ни време днес. Ще се видим вдругиден, лейди Надаш. Дотогава стой настрана от четки за зъби и лъжици. И поработи върху тъжното си изражение.

— Няма да изисква големи усилия — увери го Надаш.

И поне това беше самата истина. Колкото и да се прикриваше с черен хумор или невъзмутимост, животът в затвора вече я смазваше. Изобщо не желаеше да помисли, че е възможно същото да се повтаря всеки ден до края на живота й. Ако беше необходимо да изиграе леко нервно разстройство пред съдия, нямаше нищо против да опита.

Каквото ще да става, ще се измъкне оттук.

 

 

— Само казвам, че няма вкус на риба — заяви единият от охраната на втория, докато колата се друсаше по лишената от въздух повърхност на Средоточие.

Двамата спореха за храна от половин час, третият се беше свлякъл на седалката си и хъркаше. Надаш му завиждаше.

— Разбира се, че има вкус на риба — възрази вторият. — Рибата винаги има вкус на риба. Затова я наричат „риба“.

— Да бе, ама ти казвам, че вкусът не е толкова рибешки като на другите риби.

— Не е толкова рибешки, а? — натърти вторият.

— Нали за това ти говоря.

— Значи си има рибешки вкус, просто е различен.

— Не бе, ти нищо не разбра — възмути се първият и се обърна към Надаш, за да я включи в тази жизненоважна дискусия за рибешкия вкус на рибата.

„Недей, недей, да не си посмял, шибаняко“ — внушаваше му тя свирепо и безмълвно.

— Хайде да попитам и тебе за тази риба… — започна той.

Разтърси ги гаден удар, колата подскочи нагоре и се стовари тежко настрани, а Надаш можеше да мисли само за облекчението, че последните й думи няма да бъдат произнесени в някакъв кретенски спор за морски продукти.

След няколко секунди откри, че още не умира, но вече виси от тавана на колата, в който се бе превърнала едната странична стена, а тя беше хем с предпазен колан, хем окована. Всичко това я задържаше чудесно за седалката, затова не беше мъртва, което й харесваше, но чуваше тихо напористо свистене, значи въздухът излизаше от кабината и щеше да умре от задушаване, а това никак не я радваше.

Погледна надолу и видя третия мъж от охраната свит с така изкривена шия, че беше немислимо да е оцелял. „Този си умря насън — отбеляза мислено Надаш. — Колко добре за него.“ Другите двама лежаха зашеметени на пода, който преди беше другата странична стена.

— Имам нужда от маска! — кресна им Надаш. — Ей! Чувате ли ме? Имам нужда от маска!

Единият, който беше убеден, че рибата нямала рибешки вкус, или каквото там вълнуваше шибаняка, вдигна към нея сащисан поглед, накрая кимна и започна да търси аварийните кислородни маски на стената.

— Това не е стена! — извика му Надаш. — При краката ти са!

Минаха още няколко секунди, докато Нерибешкия се освести, но накрая — брей, не може да бъде — прозрението го споходи и той намери закрепената за стената кутия, вече закрепена за пода, в която бяха аварийните маски. Нерибешкия си сложи една, даде друга на колегата си, накрая връчи третата на Надаш, която я закрепи непохватно на лицето си заради белезниците на ръцете.

— Ти стой там — заръча й той, с което напълно я смая — къде ли можеше да се дене с тези окови и колани? — Ние ще се обадим по радиото.

След втори гаден удар задните врати на колата отлетяха нанякъде, а пазачите — живите и мъртвецът, бяха изхвърлени на безвъздушната повърхност на Средоточие. Надаш притискаше отчаяно маската си, за да не се откъсне от лицето й, и миг преди да се замъгли, успя да зърне лишилите се от маски пазачи, които едновременно се задушаваха и замръзваха до смърт.

Впрочем студът тутакси се впи и в нейната кожа. На теория маршрутът по повърхността към Първа стъпка минаваше през умерената зона на здрача между светлата и тъмната половина на планетата, но при разлика от 500 градуса между двете половини „умерена“ може да означава какво ли не. Тук означаваше „убийствено студена“.

Нещо освети лицето на Надаш, двама в скафандри я награбиха и срязаха чевръсто оковите и коланите. Тя падна от тавана в ръцете им и тутакси беше напъхана и затворена в прозрачен торбест скафандър, който мигновено я обля с топлина и кислород. Имаше секунда да се наслаждава на топлината, преди да я издърпат от изтърбушената кола. Щом излезе, видя телата на пазачите, тоест труповете, и останките от возилото. То беше с ръчно управление и ако се съдеше по състоянието му, шофьорът си го бе отнесъл също като пазачите, ако не и по-зле.

Завлякоха я към нещо като контейнер с въздушен шлюз. Бутнаха я в шлюза и затвориха люка. Щом шлюзът се напълни с въздух, вътрешният люк се отвори, други двама я дръпнаха навътре, сложиха вместо нея в шлюза труп без глава и затвориха люка, за да се отвори външният. След това се заеха с Надаш измъкнаха я от скафандъра и махнаха кислородната маска от лицето й.

Цялата операция от рязането на оковите и коланите до отърваването й от скафандъра в контейнера, или каквото беше, продължи по-малко от минута.

— Лейди Надаш — чу се глас и тя се обърна към Теран Асан, който също беше в скафандър, — толкова се радвам да ви видя.

— Вие какво правите тук? — попита Надаш.

— Ами ръководя спасяването ви.

Тя отвори уста, но Асан вдигна ръка.

— Запомнете каквото щяхте да ми казвате. — Той доближи шлюза. — Между другото, нося ви поздрави от вашата майка.

— Така ли?

— Скоро ще се видите.

Асан й махна с ръка и се изсули през вътрешния люк.

 

 

Лорд Теран Асан не би излъгал, ако кажеше, че прелива от адско ликуване заради доброто протичане на неговия замисъл за това бягство от затвора.

А планът си беше негов, той убеди графиня Нахамапитин да го осъществят.

— Вижте — показа й визуализация на таблет. — Тази част от пътя към Първа стъпка е под слабо наблюдение, с което ще се справим лесно. Вече възложих тази задача на хакери, чиито услуги ползвам. Мога да осигуря интервал от пет минути, когато ще липсва всякакво наземно наблюдение.

— Остава обаче наблюдението от сондите, които придружават самата наземна кола — възрази Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графинята винаги вършеше по-голямата част от работата при преговори. — Те изпращат непрекъснат сигнал в затвора.

— Вярно — съгласи се Асан. — И този сигнал може да бъде както заглушен, така и фалшифициран. Необходимо е само да имате криптиращите кодове за всяка отделна сонда, а тях вече получих, защото отговорничката за сондите обича парите повече от мерките за сигурност.

— Има и наблюдение от спътници — добави Луентинту.

Асан се усмихна.

— Този орех се оказа по-костелив. Трябваше да намеря човек, който може да ни даде достъп до самия спътник. Тоест достъп до военни системи. Добрата новина е, че графинята постъпи мъдро, като от двамата братовчеди Ву предпочете Джейсин. И той се съгласи да помогне като отплата за нейното благоразположение.

— Значи ще скриете от военен спътник операция по отвличане на затворник — усъмни се Луентинту. — И когато установят, че тези моменти липсват в записите от спътника, това изобщо няма да изглежда подозрително?

— Ще ги има в записите, разбира се — заяви Асан. — Няма да крием взрива на колата. Но самата експлозия ще бъде подправена, на записите ще изглежда, че колата се движи по-бавно, така че, докато някой обърне внимание на сигнала от спътника, ние ще сме изчезнали отдавна. Ще подаваме същата симулация в сондите и охранителните камери на колата. Никому не би хрумнало да ни търси, защото никой няма да види, че сме там. Ще видят само каквото ние искаме да виждат. А ние искаме да видят трагична случайна експлозия на колата.

— Но ще забележат липсата на Надаш.

— Погрижил съм се за това.

— Как?

Асан впери поглед в очите на графинята, а не на нейната съветничка.

— Може би е по-добре да не знаете подробностите.

— Колко ще продължи всичко това? — попита Луентинту.

— Ако участват подходящи хора, ще останем по-малко от четири минути на самото място. Очевидно ще се нуждаем от още време преди и след това, но тази част няма да бъде достъпна за очите на любопитните.

— Убеден ли сте, че можете да се справите?

— С ваша помощ и с помощта на Джейсин Ву — да.

— Какво искате от нас?

— Вашето съгласие и пари.

— Колко пари? — попита графинята.

— Графиньо, акцията трябва да бъде извършена бързо и много добре. Няма как към тези изисквания да добавим и „евтино“.

Асан получи съгласие, получи и достъп чрез своите връзки и контактите на Джейсин Ву, получи и толкова пари, че невъзможните неща се случваха веднага и безпрепятствено — почти като с магия. Разбира се, огромното богатство не беше нещо ново за него. Той беше директор в своя Дом за дейността в системата на Средоточие. Паричните потоци, които неговият офис обработваше за един ден, надхвърляха онова, което много човешки цивилизации бяха притежавали през цялото си съществуване. Имаше обаче твърде голяма разлика между привичното всекидневие на търговията и злонамереното харчене на наистина стъписващи купища пари.

Фактът, че се занимаваше с това, докато е директор в своя Дом и член на изпълнителния комитет, беше само приятно допълнение към истинското удоволствие. Прастарият израз „безнаказано убийство“ изплуваше в ума му неведнъж. Да, щеше да извърши безнаказано убийство. И да участва в бягството на затворник. И да извърши още поне седем различни престъпления.

Каква наслада, несравнима с нищо друго в досегашния му живот.

Според него се подразбираше, че трябва да бъде на самото място при измъкването на Надаш. Това беше начинание с големи рискове и големи печалби, или поне така обясни решението си на графинята. Самолюбието го задължаваше да се погрижи всичко да бъде направено в крайно ограниченото време с цялата сръчност, която замисълът изискваше. Той вече бе обсъдил това със старшата на наемниците, които щяха да изпълнят задачата, и тя се съгласи, че е необходимо да участва и да ръководи последните минути от спасяването на затворничката, както и прилагането на последната хитрост, която бе измислил.

Луентинту беше права, то се знае. Ако трупът на Надаш липсва от колата, никой не би повярвал във версията за случайно произшествие. Всички знаеха за парите и влиянието на Нахамапитин, както и за убеждението им, че законите и правилата не са нищо повече от меки напътствия, а спазването им — въпрос на личен избор в най-добрия случай. Ако трупа на Надаш го нямаше, всевъзможни служби от полицейското управление на Първа стъпка до имперското следствено управление щяха да ровят усърдно.

Затова Асан съвсем дискретно пусна мълвата чрез посредници, които никой не би могъл да проследи обратно до него, че търси жена със същия ръст, тегло и цвят на кожата като Надаш. Постара се да внуши, че убийството не е задължително. Такива случки се набиваха на очи и привличаха съвсем нежелано внимание. Но ако някоя жена умре случайно, какво да се прави… Той би се радвал да научи за това.

Изобщо не се наложи да чака. Съдебният лекар, който получи обещаната награда, увери посредника на Асан, че жената не е била убита, а се е подхлъзнала при излизане от ваната. Щом така казваше, защо да не му повярват? Жената живяла сама, носила се по течението без приятели и близки. Нямаше да липсва на никого, включително и на архива на съдебния лекар, от който бе удобно заличена.

Която и да беше тази жена, тя вече съществуваше единствено заради последната роля, която Асан й отреди. Предадоха я на групата за отвличане без глава и отпечатъци на пръстите. Промиха съдовата й система и замениха кръвта със зависимо от наличието на кислород вещество, което унищожаваше изключително бързо ДНК, а в тялото го задържаха восъчни тапи на шията и върховете на пръстите.

Тя беше прекрасна и щеше да пламне като фойерверк. Щяха да сложат труп с размерите и теглото на Надаш, но ако всичко минеше по план, нямаше да остане почти нищо друго, освен пепел. Дори нещо да се объркаше, пак би било почти невъзможно някой да идентифицира останките, камо ли да докаже, че не са на Надаш Нахамапитин.

Защитен от скафандъра си, Асан гледаше как наемниците пъхат трупа на жената в разнебитената кола при телата на охраната. След това щяха да опожарят колата с мощно запалително вещество, за да наподобят с точност изгаряне от взрив на батериите заради изменения в състава им. За горенето на батериите не беше необходим кислород, а това беше много удобно на тази планета без въздух. Огънят се подхранваше сам, но трябваше да помогнат малко на батериите, за да пламнат и да изпепелят труповете почти изцяло.

Някой го потупа по рамото — старшата на наемниците му даде знак да провери комуникационния си модул. Асан видя, че не го е включил.

— Съжалявам — каза по радиото.

— Прехвърляме към скафандъра ти обаждане по защитена линия — съобщи му тя. — Търси те графинята.

Асан кимна и когато чу гласа на графинята, обърна се с гръб към наемницата, сякаш така щеше да говори насаме.

— Асан слуша — отговори той.

— Лорд Теран, докъде стигнахте със спасителната операция? — попита графинята.

— Върви точно по план и по график. Ще приключим и ще се махнем оттук след две минути.

— Планът ви е забележителен.

— Благодаря, графиньо. За мен е удоволствие да помогна.

— Досега помогнахте — увери го графинята. — Но не мисля, че имаме нужда от помощта ви и занапред, лорд Теран.

Асан се канеше да я попита какво иска да каже, но го разсея нож, който прониза десния му бъбрек и продължи да реже надясно. Въздухът от скафандъра на Асан мигновено започна да се просмуква в околния вакуум заедно с изтичащата кръв. Той се обърна със стърчащ от бъбрека нож и видя, че старшата на наемниците държи още един нож. Този го намушка в корема и също бе натиснат надясно. Скафандърът започна да пълни усилено шлема с кислород, за да компенсира загубата от пролуките, затова Асан още чуваше гласа на графинята.

— Намесихте се като посредник между мен и братовчедите Ву. А аз се питах за какво ми е притрябвал посредник. Затова се срещнах с тях. Открихме, че сте разигравали и двамата, което никак не им хареса. Стигнахме до друго споразумение, от което всички сме доволни. Освен това решихме, че вашето планче за бягство ще изглежда още по-добре, ако остави впечатлението за провал, при който е настъпил и вашият край. Вече набедихме адвоката на Надаш като ваш съучастник. Всичко е изпипано до последната дреболия. Наложи се да променим и вашия замисъл с подправянето на видеосигнала. Сега ще показва друга картина.

Асан се строполи тежко на земята.

— Лорд Теран, кислородът ви вече е на привършване, затова е време да се сбогуваме. Благодаря ви, че ни бяхте полезен. Остана да изиграете още една роля.

Чу се слабичко шумолене, Асан усети как го вдигат, пренасят и хвърлят в колата.

Последната гледка в живота му беше обезглавената жена, с която толкова се гордееше. От студа пръстите й се бяха свили към дланта. Тя сякаш му показваше среден пръст.

Той щеше да се разсмее, но преди това изгоря.