Джон Скалзи
Колапс (6)

5.

Кива Лагос не дочака чудо, но поне според нея през оставащата седмица се случи нещо почти толкова добро и то носеше името Сивурен Донхър.

— Той е един от нашите лицензианти — каза Гажон Магнут за човека, който се размотаваше с важен вид в дока, където „Да, сър“ бе скачен с имперската станция.

Лицензиантът стоеше до грамада от сандъци с хавери, в които плодовете доближаваха пълната си зрелост. Целият док ухаеше, но след няколко дни би се вмирисал зле. Магнус и Лагос седяха в офис, който станцията предоставяше на всеки заел дока кораб. Гледаха от прозореца чакащия долу окаяник.

— Добре де, какво иска този шибаняк? — попита Кива.

— Иска да пътува с цялото си семейство. С „Да, сър“.

— Иска да замине от Край? Накъде?

— Каза, че ще реши това по-късно.

Кива изсумтя.

— Да, бе, все едно навсякъде във Взаимозависимостта населението не е стигнало максимално допустимата численост. От десетилетия няма нито построена нова станция, нито издълбан нов град.

— Напомних му този факт. Той отговори, че проблемът си е само негов.

Кива пак погледна човека и каза:

— Гажон, нашият кораб не е пътнически.

— Така е, госпожо — потвърди ковчежникът. — Но ако позволите да изтъкна, не би ни навредило да се съгласим. В момента екипажът не е попълнен, а и не успяваме да наемем толкова нови хора на Край, колкото бих искал. Ако няма друг вариант, можем да използваме него и семейството му за някои видове работа на кораба, а отгоре на всичко те ще ни платят за това.

— А защо ти е трудно да намериш хора за екипажа?

Гажон сви рамене.

— Долу воюват.

— Но той иска да замине — махна към прозореца Кива.

— Не е същото, госпожо. Той иска да се махне завинаги заедно със семейството си. Докато онези, чиито семейства са на планетата, не желаят да се делят от тях в момента. Долу има твърде много хора, които се опитват да избягат от зоните на бойни действия. Назрява бежанска криза. Честно казано, дори ако не ни бяха наложили забрана, нямаше да продадем много хавери. Почти няма купувачи.

— Но щяхме да си получим натрупаните досега печалби и лицензионни такси — вметна Кива. Помълча, загледана в мъжа насред дока. — Как му беше името?

— Сивурен Донхър.

— Добре ли се справяше като наш лицензиант?

— Един от най-успешните. Може би затова дойде с тази молба при нас. Май си мисли, че сме му длъжници.

— Да видиш ти — промърмори Кива. — Значи е най-добре да го доведеш тук.

Гажон кимна и излезе от офиса.

Отблизо Сивурен Донхър изглеждаше на средна възраст и леко затлъстял, а на лицето му се редуваха наглост и уплаха с такава бързина, че Кива не знаеше дали той е съвсем наясно какво става в главата му. Изражението му беше на човек, който допреди броени дни е преливал от увереност, че ще преживее всевъзможните дивотии на въстанието, но внезапно е проумял липсата на шанс това да се случи.

— Лейди Кива — поклони се Донхър.

Погледна освободения от Гажон Магнут стол и очевидно очакваше да му бъде предложен, както се полага при среща между равни и така нататък.

— Искате да се махнете от Край — започна Кива, без да го покани да седне.

Магнут, който стоеше в ъгъла и също не понечи да заеме стола, леко изви вежди при тази подчертана неучтивост.

— Да, госпожо.

Кива посочи с брадичка ковчежника.

— Гажон твърди, че сте един от най-успешните ни лицензианти.

Донхър кимна и се усмихна.

— Лейди Кива, поработих добре за вашето семейство.

— Да чуя числата зад това „добре“.

— През последния отчетен период Домът Лагос получи четири милиона марки от моите фирми. Ъъ… исках да кажа „ще получи“, след като преодолеем сегашните неприятности с херцога на Край.

— Четири милиона марки — повтори Кива. — Не е зле. Никак не е зле.

— Благодаря ви, госпожо.

— И защо, мътните го взели, бих поискала да се лишим от тези пари?

Донхър примигна.

— Госпожо?…

— Ти си един от най-големите ми източници на доходи. Ако напуснеш Край, този източник пресъхва. Логиката повелява да те отпратя обратно при твоите овощни градини и заводи със заръката да продължаваш в същия дух.

— Госпожо… има война.

— И какво? Моите хора казват, че вие, идиоти такива, вършите редовно тези гадости. След няколко месеца ще се върнете към нормалния живот.

— Не и този път, госпожо. Сега е различно. Херцогът ще бъде свален от власт. Хората, към които е бил благосклонен, са нарочени за изтребление. И те, и семействата им.

— Правилно ли се досещам, че двамата с херцога сте приятелчета, а?

— Посещавам често двореца, госпожо. Съпругата ми — също, тя е много близка с херцогинята. Техни светлости са гостували в нашето имение.

Кива присви очи.

— Но самият ти не си благородник.

— Не съм, госпожо — вдигна рамене Донхър. — Някои споменаваха, че тази година можело да получа рицарско звание. Съпругата ми и аз направихме щедри дарения за болничния благотворителен фонд на херцога. Но сега всичко това е под съмнение.

— Ахаа… — Кива огледа от главата до петите този уплашен дребен кариерист и реши, че му е взела мярката. — Четири милиона.

— Моля, госпожо?

— Донхър, ти не само искаш да те превозя с кораба си. Искаш да прекратя лицензионния ти договор с Дома Лагос. Да се откажа от източник на доходи, който имаме на тази планета. Чудесно. Значи ще ти струва четири милиона марки.

— Уговорих се с нашия старши вицепрезидент да продължи дейността… — запелтечи той.

Кива го прекъсна.

— Донхър, имаме договор с тебе.

— С моите фирми, госпожо…

— Вече не са твои фирми — пак го сряза тя. — Ти офейкваш. Никакъв договор не сме подписвали с онзи твой старши шибаняк, който ще да е той. Не знаем дали е достатъчно компетентен да си намери дупката на гъза с фенерче и карта в ръце. Ние — Домът Лагос, ще бъдем принудени да направим нова оценка на твоята фирма. Ще се наложи тепърва да решим дали си струва да подхващаме бизнес с вицепрезидента. И ако не си струва, трябва да се откажем от лицензионния договор, което ще ни навлече неизбежно цял куп юридически тъпотии, а онзи задник ще ни съди и ще загубим още пари заради това.

— Лейди Кива, мога да ви уверя, че…

— Донхър, никакви проклети уверения не искам да слушам от тебе. Ти вече не си на игралното поле. За мен буквално си безполезен шибаняк. Единственото възможно уверение в твоя случай са парите. Много пари. Четири милиона марки. В брой на масата, както гласи скапаната поговорка. Това е сделката.

Изцеждането на цвета от нечие лице се оказа интересно зрелище. Кива бе чела за това явление, но за пръв път го наблюдаваше със собствените си очи. От червендалесто и запотено лицето на Донхър стана бледо и влажно.

— Не съм сигурен дали имам толкова, госпожо.

— О, аз пък съм абсолютно сигурна, че ги имаш — отвърна Кива. — Намислил си да напуснеш планетата безвъзвратно. Значи трябва да започнеш от нулата другаде, където нямаш нито договор, нито гарантирани перспективи. Единственият начин ти и семейството ти да оцелеете достатъчно дълго, за да си извоювате такива перспективи, е грамадната купчина налични пари. — Тя млъкна и се взря в Донхър. — Ще опитам да отгатна — в момента имаш към десет-петнайсет милиона марки в лична криптирана сметка. — Кива посочи с пръст. — Нищо чудно носителят да е в онова джобче на якето ти. Сбърках ли?

Донхър не каза нищо. Тя кимна.

— Да се върнем към деловия разговор. Четири милиона и те освобождавам от задълженията по лицензионния договор.

— Да, лейди Кива.

Донхър се поклони, май си въобразяваше, че са сключили сделката.

— Не сме приключили — скастри го Кива. — Колко души ще доведеш?

— Ще бъдем аз, съпругата ми и нашите деца. Майката на моята съпруга. Двама прислужници.

— Колко са децата ти?

— Три. Две момичета и момче.

— Прекрасно семейство. Половин милион марки за всеки човек, когото ще превозим.

Този път тя видя как цветът нахлу обратно в лицето му.

— Това е възмутително! — успя да избълва Донхър накрая.

— Вероятно — кимна Кива. — Но не ми дреме. Твоят малък семеен отряд ще бъде с нас девет месеца в полета до Средоточие. Девет месеца храна, кислород и място на нашия кораб.

— Искате още четири милиона марки!

— Донхър, справяш се забележително с аритметиката.

— Не мога да си го позволя.

— Какво да се прави…

— Госпожо, сигурно бихме могли да стигнем до някакъв компромис.

Кива се разсмя.

— Извинявай, но ти наистина ли помисли, че се пазарим? Няма такова нещо. Искаш да се махнеш от планетата. Съобщих ти тарифите. Ако не ти харесват, нищо не пречи да потърсиш друг превоз. Доколкото знам, „Разкажи ми още нещо“ ще отлети скоро.

— Госпожо, корабът е задържан — вметна Магнут. — Херцогът е издал заповед за арест на капитана. Явно смята, че тя е позволила на пиратите да се скачат с кораба й и да вземат пратка оръжия.

— Тъй ли било?

— Както изглежда, първоначално сделката им е била с първия помощник-капитан, който се опитал да оглави бунт и се провалил. Все пак сделката с пиратите била осъществена, но при по-изгодни за капитана условия. Поне така се твърди.

— Хъ… — Кива погледна Донхър. — Явно имаш по-ограничен избор.

— Лейди Кива, мога да ви предложа три милиона марки за пътуването. Заедно с другите четири милиона, които вече поискахте от мен, трябва да ви дам повече от половината пари, с които разполагам.

— Значи ще оставиш слугите тук — каза му Кива. — Освен ако си намислил да вземеш единия, но да зарежеш тъщата си.

Лицето на Донхър пак ставаше безцветно.

— Познах! — тържествуващо прихна Кива. — Решил си да биеш шута на тъщата! Ама че си псе.

— Не е вярно — немощно отрече Донхър.

— Един съвет от мен, Донхър. С това твое лице не бива да играеш карти с никого на този кораб. Накрая ще затънеш в дългове. Така, стигнахме до обща сума от седем милиона. Ще си носите ли нещо? Някакъв багаж?

— Ако разрешите, госпожо.

— Естествено, ще разреша. По хиляда марки на килограм, като искам аванс от половин милион марки, за да отделя за вас място в складовете. Ако не използвате целия обем, остатъкът от аванса ще ви бъде върнат.

Донхър вече бе разбрал, че е безсмислено да спори.

— Добре, госпожо.

Тя посочи Магнут.

— Гажон ще получи парите от тебе, преди да си тръгнеш, и ще уговорите всички подробности. Искам цялата сума предварително. Отлитаме след пет дни. Гажон ще ти каже точния час. Ако ти и твоето семейство не сте на кораба дванайсет часа преди това, оставате тук, а ние задържаме парите. Разбра ли?

— Да, госпожо.

— Значи приключихме. Върни се на дока и чакай Гажон там.

Донхър се поклони и излезе. Магнут затвори вратата.

— Забележително представление, госпожо — каза той на Кива, щом Донхър отиде на дока.

Кива прихна отново.

— Гажон, какво научихме днес?

— Че Сивурен Донхър желае настървено да замине от Край?

— Научихме, че това желание е достатъчно силно, за да плати седем милиона марки за сбъдването му. Което пък означава, че има и други като него, готови да платят същите суми, ако не и повече.

— Госпожо, обмисляте превоза на още бежанци ли?

— Бежанци? Не. Изгнаници? Да.

— Има ли разлика?

— Горе-долу половин милион марки на човек, Гажон.

— А, да. Тоест корабът все пак ще стане пътнически.

Кива се ухили и посочи Донхър, който пак стоеше унило до сандъците с хавери.

— Току-що прибрахме седем и половина милиона марки от едно-единствено тъпо копеле. И заличихме дванайсет и половина процента от загубите, които ни донесе цялото шибано пътуване. Още неколцина като него и дори няма да бъдем на червено. Заради това си струва да изтърпим привилегированите им задници няколко месеца.

Магнут също кимна към Донхър.

— Но този е успял да получи за себе си и семейството си валидни документи за пътуване. Не всеки, който поиска да пътува с нас и може да си плати, ще има такива документи. Дори ако им се разреши да заминат, повечето държавни служби не работят, значи няма как да получат документите си.

— Това наш проблем ли е?

— Когато пристигнем на Средоточие и стоварим там… изгнаниците, ще бъдем глобени за незаконния им превоз, ако нямат валидни документи. Да, проблемът може да стане наш.

— Ще бъдем глобени само ако те докажат, че сме били осведомени за липсата на разрешения да пътуват, нали?

— Да, общо взето. Процедурите са по-оплетени.

— Но по същество е така — натърти Кива. — Ако имат документи за пътуване и се окаже, че са фалшиви, но ние не сме могли да знаем това, Домът вероятно ще постигне отмяна на глобите в съда.

— Да, госпожо.

Движението на веждите й му подсказа, без да бъдат изречени уличаващи думи, че той трябва да си осигури услугите на индивид, който може да прави приемливо правдоподобни фалшиви документи за пътуване, и то бързо, да се погрижи фалшификаторът да вдигне главоломно цените на услугите си, от които Домът Лагос ще получава своята „посредническа такса“, и — разбира се, — ако се случи да стигнат до тях по дирята на фалшификатите, Магнут ще поеме лично вината, без да замесва Кива, а чрез нея и Дома.

Тежката въздишка и отсеченото кимане на ковчежника подсказаха, че всичко това му е пределно ясно.

— Щом е така, пусни мълвата, че приемаме изгнаници. Ако искат да се качат на кораба, най-добре е да побързат. И да носят пари.

 

 

Доста изгнаници поискаха да се качат в кораба. И охотно носеха пари.

Както можеше да се очаква, не от всички тях изгодата беше като от Сивурен Донхър. Не всеки имаше намерение да отведе семейство от петима и още приближени. Но парите се трупаха: самотни изгнаници, двойки, по някое семейство от трима-четирима, половин милион марки от всеки и допълнителни суми, ако бяха лицензианти или бизнес партньори на Дома Лагос. А повечето бяха тъкмо такива, защото Кива заръча на Магнут да ги издирва и да предпочита тях като пътници.

След два дена на Кива й оставаше да прибере само пет милиона, за да изравни баланса в това пътуване.

— Аз съм си шибан финансов гений — заяви тя пред капитан Блиника в „Да, сър“.

— Или извличате облаги от война — предложи той друго обяснение.

— Не се опитвам да продам нищо на воюващите — възрази тя, уязвена, а после се опита да омаловажи думите му с нехайна усмивчица. — Предлагам услугите си на онези, които искат да напуснат зона на бойни действия. Това ме прави същинска хуманистка. Спасявам хора.

— На цена от половин милион марки.

— Не казах, че съм и благотворителка.

— Така да бъде.

— Може дори да излезем на печалба от пътуването — изтъкна тя. — Не чувам да възразяваш срещу това.

— Не възразявам — призна Блиника. — Дори малка загуба ще е голяма победа за нас при тези обстоятелства. Няма да ме отстранят от длъжност. Вие няма да се изложите пред своята майка и останалите светила на Дома Лагос. От вашите постъпки има някаква финансова полза.

— Но?…

— Няма „но“. Права сте. Просто поредното напомняне, че войната облагодетелства богатите. Онези, които могат да избягат, го правят. А които не могат, страдат.

Кива мълчеше и накрая изтърси:

— Аман от шибаната ти съвест, Томи.

— Да, госпожо.

Таблетът на Кива изписука — търсеше я Гажон Магнут.

— След малко ще имате посетител — предупреди я той.

— Кой?

— Лорд Грени Нахамапитин. Твърди, че го познавате.

— Мамка му. И какво иска тази гнусна купчина лайна?

— Според мен посещението е свързано с вашия план за изгнаниците. Той вече ми зададе въпроси по тази тема.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че трябва да го обсъди с вас. Той започна да ми се надува и се опита да ме сплаши с високото си положение, а аз започнах да му цитирам търговските закони на Взаимозависимостта, с което го ядосах, но поне ме остави на мира. Сопна се на слугинята си да му осигури совалка до „Да, сър“. Ще ви навести скоро.

— Разбрах. — Кива прекъсна връзката и погледна капитана. — Готов ли си да задълбаеш в дебрите на космическото право?

— Разбира се — усмихна се Блиника.

— Добре. Да го посрещнем.

 

 

— Лейди Кива — каза Грени Нахамапитин, щом налягането във въздушния шлюз стана нормално, — очарован съм да ви видя отново.

— Нима?

— Няма как да знаете дали не е така. — Грени кимна на капитана. — Предполагам, че вие сте капитан Блиника.

— Да, милорд — поклони се капитанът.

Грени съсредоточи вниманието си върху Кива.

— Трябва да поговорим насаме.

— За какво?

— За вашето печалбарство за сметка на изгнаниците.

— Няма нищо за обсъждане.

— Херцогът е на друго мнение.

— Капитане?… — обърна се Кива към Блиника.

— Милорд, в законодателството на Взаимозависимостта има изрични разпоредби относно правата на бежанците по време на война. Тези разпоредби дават голяма свобода на действие на корабите и техните екипажи за подпомагане на бежанците. Всъщност това е един от основните принципи на Взаимозависимостта, завещан ни още от Пророчицата.

Грени се усмихна неприязнено.

— Чудесно обоснована позиция, капитане, но ви опровергава фактът, че искате по половин милион марки от пътник.

— Преди малко тъкмо обсъждах с капитана положението на по-онеправданите — намеси се Кива.

— Ти ли? — недоверчиво промърмори Грени.

— Първо, я се шибай, и второ, да, аз. Не е ли така? — изви тя глава към Блиника.

— Да, говорихме за този проблем.

— И сега сигурно ще ми кажеш, че вземате по половин милион от желаещите да напуснат Край, за да превозите безплатно бедняци, които също ще качите на кораба от съчувствие към техните несгоди.

— Може би. Знам, че не ти се вярва, Грени, но пък ти винаги си бил надменна гадинка.

— Имаше време, когато това ви се струваше привлекателно, лейди Кива. — Грени впи поглед в капитана. — Каквито и да са законите за бежанците, вие сте осведомени, че Край има особен статут във Взаимозависимостта. Мнозина от обитателите на планетата нямат право да я напускат. Има причини за изпращането им на Край.

— Нашият главен ковчежник знае всичко за особеното положение на Край и някои от жителите му — отвърна Блиника. — Няма да приемем нито един човек, който е лишен от правото да напуска планетата.

— Надявам се да не възразявате срещу нашата придирчивост в проверките — троснато каза Грени.

— Не възразяваме, разбира се. Не се съмнявам, че имперските митници на Край ще ви предоставят всички необходими сведения.

— Херцогът предпочита да проучим пряко списъка на пътниците.

Блиника завъртя глава.

— Моля да ме извините, милорд, но съгласно съответните разпоредби в законодателството на Взаимозависимостта тези сведения се предоставят след отправено към митниците искане, а не пряко от кораба.

— Убеден съм, че бихте могли да проявите любезност и да удовлетворите искането на херцога.

— Да не подстрекаваш моя капитан да наруши законите на Взаимозависимостта? — заяде се Кива.

— Интересите на херцога и законите на Взаимозависимостта се препокриват до голяма степен.

— Да, показахте ми го по най-шибания начин, когато херцогът наложи ембарго върху стоката в моя кораб. Но в този случай не е така. Нали, капитане?

— Не е, госпожо — отзова се Блиника.

— Толкова по въпроса — отсече Кива, вторачена неотстъпчиво в Грени.

— Щом и без това съм тук, бих искал да поразгледам кораба — каза той след малко.

— Тоест искаш шибана екскурзия из моя кораб — отбеляза Кива.

— Ако не си против.

— Защото три дни преди отлитането си нямаме по-важни занимания от твоите прищевки?

— Всъщност нямате.

— Аа, ясно. Тънък намек, че трябва да говорим на четири очи, нали?

Грени разпери ръце, сякаш признаваше: „Разобличи ме“.

Кива кимна и каза на Блиника:

— Ще го заведа в производствения сектор. Ако пак е нужно да стовариш имперските закони върху него, ще ти се обадя.

Блиника кимна и се отдалечи.

— Хайде, че да ми се махнеш по-скоро от главата — подкани Кива.

Шлюзът за совалките беше в задната част на носещата конструкция в „Да, сър“ — дълга, разделена на сектори игла, от която се разклоняваха коридори към два отделни пръстена, побиращи и модулите за отглеждане и обработване на плодовете. Всеки пръстен се въртеше, за да осигурява гравитация, която беше двойно по-слаба от земния стандарт, а тласкащите полета я изравняваха допълнително със стандарта. В отделните модули можеха да променят силата й, ако беше необходимо за отглеждането на плодовете или за други цели.

И Грени забеляза това, щом влязоха в стопански модул.

— Тук се усещам по-лек.

— Хаверите узряват най-добре при 0,8 G, затова поддържаме тази стойност.

— Притеглянето на Край е малко по-силно от земния стандарт. Споделяте ли с лицензиантите си тази малка тайна за хаверите?

— Те си растат и в гравитацията на Край. Без проблеми. При това на планетата ги отглеждат на истински храсти в почва, а не като нас в хидропонни инсталации. — Кива посочи разположените нагъсто рафтове, претъпкани със светилници и плодове. — На Край си имате плодородна земя в изобилие. Не че това вече има значение благодарение на шибания херцог.

— За да бъдем справедливи, нека напомня, че Домът Лагос разпространи долу вирус, който съсипа реколтата от основна земеделска култура.

— За да бъдем справедливи, ще ти кажа да си го начукаш, защото нямаме нищо общо с вируса и ти много добре знаеш това.

— Липсваше ми, Кива. Както и твоите прелестни псувни.

— Не съм ти липсвала, но все пак ти благодаря.

Грени махна с ръка към плодовете.

— Какво ще правите с всичко това?

— Ела с мен в съседния модул и ще научиш.

В съседния модул поддържаха 1,1 G заради производството.

— Извличате сока от тях — проумя Грени.

— Изстискваме ги, концентрираме сока, правим плодово пюре от остатъка, каквото можем. Но не бихме могли да го пробутаме пряко на пазара. Няма никакъв смисъл да се конкурираме със собствените си лицензианти. Обмисляхме и тази възможност, но само ще ги настроим срещу себе си. Когато се върна на Средоточие, ще се опитаме да ги продадем на имперското правителство като резерв. Ако включат нашите продукти в програмата за подпомагане на бедните семейства или нещо подобно, тогава Домът Лагос ще ползва данъчни облекчения.

— Значи казваш, че няма да пострадате финансово от това пътуване.

— Не се знае. Ако имперските власти не вместят тази гадост в програмите за хранителна помощ, ще се чудим къде да я денем.

— Не се съмнявам, че счетоводителите на Дома Лагос са достатъчно находчиви и ще измислят как да изтрият тази загуба от баланса. Като прибавим и изнудването, на което подлагаш желаещите да напуснат Край, може дори да изстискаш мижава печалбица от тази обиколка.

— Казваш го така, сякаш правя нещо лошо.

— Напротив. За какво съществуват Домовете в гилдиите, ако не за да печелят? Това е предназначението им. И твоето. И моето.

— Още не съм чула от тебе това, заради което подхвана разговора — изтъкна Кива.

— Ето ти го тогава: херцогът се безпокои, че би могла да приемеш на кораба някои хора.

— Разбрах. И какво следва от това?

— Някои от тях представляват интерес за херцога по една или друга причина.

— Повтарям: „И какво от това?“.

— Херцогът иска да научи, ако някои хора се опитат да ти платят, за да заминат с кораба.

Кива се разсмя.

— Ама че шегички ръсиш, Грени. Тъкмо херцогът е причината да произвеждам плодово пюре и да товаря на кораба си богати гадняри.

— Херцогът те моли за услуга между благородници.

— Кажи му да си навре заредена пушка отзад.

Грени кимна.

— Очаквах да реагираш така. Затова съм упълномощен и да ти предложа подкуп.

— За какво?

— За да ни съобщиш, ако конкретни индивиди се опитат да ти платят, за да заминат с кораба. И за да ни осведомиш къде да ги намерим.

— Аз вземам много пари от пътниците си — напомни тя.

— Херцогът е готов да те компенсира със същите суми.

— Да бе, същите суми. Ако иска да му съдействам, минималната цена е по два милиона на човек.

— Не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Херцогът ме прецака с поне шейсет милиона, затова изобщо не ми се струва, че прекалявам.

— По един милион марки на човек.

— Грени, я се чуй — говориш така, сякаш наистина се нуждая от нещо, което предлагаш.

— Херцогът би могъл и да затрудни отпътуването ви.

— Ще заповяда да арестуват моя капитан, както е постъпил с „Разкажи ми още нещо“ ли?

— Значи си чула…

— И космосът е като малък град, всичко се знае. Грени, вече получихме всички разрешения. Графикът на полета ни е одобрен. А херцогът е прекалено зает със задачата да не бъде свален и най-вероятно убит.

— Милион и половина на човек.

— Два милиона и половина на човек и при всеки следващ опит за пазарлък цената само ще се покачва.

— Херцогът не е банка.

— Ами кучият му син може да вземе назаем от моите пари, които присвои.

— Идеята никак не е лоша.

— Я се шибай. Цената се вдигна до три милиона марки на човек, защото ме дразниш.

Грени вдигна ръце в помирителен жест.

— Кива… Престани. Споразумяхме се.

— Значи по три милиона.

— Да.

— Ще преведеш десет милиона в доверителна сметка незабавно, за да знам, че няма да се бъзикаш с мен.

— Ще го направя още щом се върна в имперската станция.

— Кого търсите?

— Граф Клермон и децата му.

— Хлапета ли са?

— Децата ли? Не. И двамата са на около трийсет стандартни години. Близнаци. Син и дъщеря.

— За какво са ви притрябвали?

— Ще ти кажа срещу три милиона марки.

— Я не ставай гаден.

— Не е важно за какво са ни. Важно е да знаем дали някой от тях се опитва да напусне планетата.

— Ако те опитат да се свържат с нас, какво следва?

— Тогава ти ще се свържеш с мен, ние ще дойдем и ще ги отведем от имперската станция малко преди да влязат в „Да, сър“.

— Значи ти ще се погрижиш за всичко останало.

— Точно така.

— Да не ги удавиш в някой кладенец, или нещо подобно?

— Май не е твоя грижа.

— Грени, може и да съм противна твар, но няма да стана съучастница в убийство.

— Не сме планирали ничие убийство. Просто не желаем те да избягат.

— Други има ли? Щом сте готови да давате по три милиона за информация…

— Няма. Но съм възхитен от гъвкавостта на твоята съвест.

— Ти сам го каза — не сме нищо, ако не печелим пари.

Когато Грени си тръгна от „Да, сър“, Кива се обади на Гажон Магнут.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Госпожо, в момента трябва да се занимаваме с много проблеми.

Кива си знаеше, че от устата на главния ковчежник този отговор е най-близкият до „Я си го заври, ма, зает съм“.

— Да, знам, но и това трябва да бъде направено.

— Какво по-точно?

— Искам да намериш човек, който поверително — ама съвсем шибано поверително, наистина държа на това — да ми обясни кой е граф Клермон и защо херцогът толкова се е наежил заради него. Същото се отнася и за децата на графа.

— Добре, госпожо. Колко време имам?

— Трябваше да знам това преди един час.

— Разбрах.

— И щом ще се занимаваш с въпроса, намери някого да ми обясни какво, по дяволите, търси Грени Нахамапитин на тази планета и какви са отношенията му с херцога.

— Вече знаем, че е негов съветник.

— Вярно, само че през последните три дена този задник ми се изпречваше на пътя заради неща, свързани с херцога. За тебе тези гадости може да са случайно съвпадение, но за мен не са.

— Срокът същият ли е, госпожо?

— Да.

— Ще се наложи да отделим пари за това.

— Похарчи ги.

— Колко?

— Колкото е необходимо. Компенсирай разходите от следващия, който поиска да отпътува с нас.

— Ясно, госпожо.

Кива прекъсна разговора и превключи таблета на изображението от външна камера на „Да, сър“ до дока за совалки. В далечината совалката на Грени Нахамапитин се смаляваше в посока към имперската станция.

— Какви шашми си забъркал, шибаняко? — каза тя на глас. — И какви ги върши твоето семейство?

Защото с каквото и да се бе захванал Грени, то беше част от по-голям план на Дома Нахамапитин. А всеки голям замисъл на онези мръсни твари не предвещаваше нищо добро за когото и да е, включително за Дома Лагос. Или дори за Имперския Дом Ву. Впрочем и за цялата Взаимозависимост.

Кива гледаше втренчено точицата, в която се превърна совалката, и се чудеше защо просто не заповяда на защитната мрежа на „Да, сър“ да изстреля ракета по нея. Да, би се наложило да обяснява инцидента до свършека на света. Да, формално погледнато, би извършила убийство. Да, вероятно би дала повод за война между Дома Лагос и Дома Нахамапитин, в която Домът Лагос въпреки цялото си могъщество може би щеше да бъде разгромен накрая.

От друга страна, поне в този момент би се почувствала великолепно.

Кива остави неохотно таблета настрана и реши да си запълни времето с нещо друго. По-късно признаваше честно, че съжалява за това решение.