Джон Скалзи
Колапс (18)

16.

Кардения почти се засрами от въодушевлението си след срещата с Марс Клермон.

Срамуваше се, защото в края на краищата от този кратък разговор получи потвърждение за всички тревоги на нейния баща, които тя наследи от него: човешкият род беше застрашен от изчезване не абстрактно, не след много време, а съвсем конкретно и в рамките на не повече от десетилетие. След по-малко от десет години всяка заселена от хората система щеше да бъде откъсната от останалите и принудена да се бори за оцеляването си само с каквото може да намери около своята звезда и с каквито умения и технологии разполага, за да използва тези ресурси. На теория космическите хабитати можеха да се поддържат десетки или дори стотици години, но не биваше да се забравя за човешкия фактор. А хората не реагираха добре на информацията, че са останали сами и са обречени изкуствената им среда да се разпадне рано или късно. Кардения помнеше каквото бе научено за гибелта на Даласисла. Хората се сринали много по-рано от своя хабитат.

Да се въодушевява от потвърдената участ на почти петдесетина човешки системи и милиарди индивиди не беше повод за гордост.

Но Кардения не успяваше да потисне чувството. Не защото беше фаталистка или човекомразка, която се радва, че себеподобните й най-после ще си получат заслуженото. Въодушевяваше се, защото мъглявата неяснота на нейната власт, чието мижаво главно постижение беше възпирането на парламента и гилдиите от стъпкването на неподготвената за това планета Край с още хиляди военни ботуши, изведнъж се проясни напълно. Кардения вече знаеше три неща:

Първо, тя ще бъде последната емперо на Взаимозависимостта.

Второ, цялото си царуване ще посвети на спасяването на колкото може повече хора с всички възможни средства.

Трето, това означава и край на лъжата за Взаимозависимостта.

А беше именно лъжа и Кардения разбра окончателно това в деня, когато призова Рашела I в Стаята на спомените и поиска от нея да й обясни всичко: огромна част от достъпните чрез Потока звездни системи не били лесни за заселване, но това изобщо не възпряло хората. Тези независими системи подхванали търговия помежду си и изпаднали в зависимост от тази размяна на ресурси. А група търговци начело с Банямун Ву осъзнали, че истинската власт се опира не на тази размяна, а на контрола върху достъпа до Потока, и се натрапили в системата на Средоточие като въоръжени събирачи на такси.

Прикривали и оправдавали това присвояване на ресурси чрез съчиненото религиозно учение за „Взаимозависимостта“, а Рашела — дъщерята на Банямун, била издигната от тях за олицетворение на новата църква и зараждащата се империя. Ву и съюзниците им умилостивили вероятните си противници с благороднически титли и търговски монополи, създали икономическата система „домове и гилдии“, която затвърдила трайното разделение на касти и дейно пречела на икономическото разнообразие в отделните системи, което в момента би помогнало много по-добре на човечеството да преживее неизбежното си разпадане на изолирани общности.

Накратко, Взаимозависимостта превърнала в закон и манипулирала действителната потребност на хората от търговия между системите, за да извличат изгоди от нея само малцина на самия връх. Начело с рода Ву. Нейният род.

Кардения се стъписа от простодушната невъзмутима жестокост, с която Рашела I описа кроежите за основаването на Взаимозависимостта. После си напомни сама, че в Стаята на спомените Рашела е компютърна симулация без самолюбие. Тази нейна версия нямаше нужда от илюзии за себе си или оправдания за стореното от нея, нейния баща и родоначалниците на Ву и съюзните им родове. Компютърната симулация не се срамуваше.

И тогава Кардения проумя, че всеки емперо след Рашела е преживял подобен момент — влизал е в Стаята на спомените да говори със своите предшественици за същината на Взаимозависимостта, само за да му обяснят безцеремонно, че историята за основаването й, втълпявана на всеки гражданин, не е нищо повече от лъжа. Кардения си мислеше, че почти всеки трябва вече да се е досещал — нали и нейният сън, в който Нафа й говореше за тази измама, бе изскочил някак от подсъзнанието, а не беше истинска беседа с привидение. Едно е обаче да подозираш, съвсем друго е да ти го каже в очите симулираната, но напълно правдива твоя прародителка.

Искаше да задоволи любопитството си и накара Джии да призовава подбрани наслуки емперо, за да чуе от тях какво са си помислили, когато са научили истината или са потвърдили подозренията си, че Взаимозависимостта е основана преди всичко заради изгодата на рода Ву и техните съюзници. Искаше да научи как това е повлияло на тяхното царуване.

Някои били изненадани от двуличието на своите предтечи и го превърнали в своя подбуда да подобряват живота на обикновените хора във Взаимозависимостта. Други се зарадвали на безогледното домогване на своите предшественици до властта и се постарали тя да бъде съхранена за идните поколения в рода Ву. Двама били толкова погнусени, че се отказали от трона — единият заминал в доброволно изгнание на Край, където станал селянин, другият затънал в нихилизъм и посветил живота си на „къркане и чукане“, както се изрази неговата симулация.

Но повечето емперо, общо взето, свили рамене и се заели с работата по управлението на Взаимозависимостта. Как била създадена и кой се облагодетелствал от нея за тях си оставал абстрактен проблем в сравнение с факта, че тя вече съществувала и се нуждаела от поддържане, а никой не можел да промени това, ако ще и да е емперо. Не се предполагаше емперо да стане радикал от което ще да е политическо направление. Малцината почитатели на крайностите биваха отстранявани тихомълком и заменяни с по-сговорчиви преки наследници или (ако се налага) с братовчеди.

Поне беше безспорно, че самата Кардения прекара първите си девет месеца на власт в сблъсък с неимоверната инерция на своя пост, традициите и задълженията я притискаха отвсякъде. Нали и в момента пътуваше в совалка, за да разгледа кораб, който не я интересуваше, по искане на политически влиятелно семейство, което й беше противно, и то с мъж, когото всички освен нея си представяха като неин бъдещ съпруг? Това не беше ли същинска метафора на целия й живот в момента?

А сега… Краят на Взаимозависимостта не само беше неизбежен според законите на физиката, а и желателен, за да оцелее човешкият род. Монополите трябваше да бъдат премахнати, за да събира всяка система ресурси и да се подготвя за изолацията си. Гилдиите и благородническото съсловие трябваше да останат в миналото като пречки за самосъхранението на човечеството. Лъжата колко била необходима и ценна Взаимозависимостта изчерпваше времето си и тъкмо Кардения, която поначало не искаше да бъде емперо, щеше да я довърши. Налагаше се тъкмо тя да приключи с нея.

И от този факт едва не й се виеше свят.

— Предстои да се скачим с „Пей си“ — съобщи пилотът на имперската совалка по комуникационната система.

Кардения кимна. Пътуваше с цяла свита от помощници и телохранители, но през част от обиколката щеше да остане насаме с Амит съгласно уговорката, за да обсъдят каквото имат за обсъждане. Кардения очакваше поне според Амит това да означава нескопосани опити за някакви прояви на чувства.

„Вече не е нужно да се преструваш, че ще се омъжиш за него“ — напомни мозъкът й и цялото й тяло настръхна от удоволствие. Точно така си беше! Поначало имаше смисъл да се обвърже с Амит или когото ще да е от семейството му, само за да укрепи положението на имперския Дом спрямо гилдиите и парламента, а и поне на теория да сдържа безогледните амбиции на Нахамапитин.

Но вече нямаше бъдеще, с което да се съобразява, или поне Взаимозависимостта го нямаше. Кардения не беше принудена да се тревожи за налагането на имперската власт поне през следващото поколение или да се умилква на гилдиите и парламента. Всичко това беше обречено. Оставаха само усилията да бъде спасено човечеството след катастрофата. И тя беше убедена, че не се нуждае от Амит или друг Нахамапитин за това. Ако Марс Клермон беше прав, в което тя почти не се съмняваше, само след няколко седмици всички щяха да се натъкнат на изобилни доказателства, че човешката вселена се променя.

Мислите й се отплеснаха за малко към Марс Клермон, с когото й беше леко да говори още от мига, когато той влезе в нейния кабинет и прихна. Кардения бе намислила срещата да е насаме, но официална, само че веднага долови у Марс нещо, което я разубеди. Отказа се от имперското „ние“ и едва ли не пърхаше над събеседника си, а после се постара да намери повод да си поприказват още веднъж на вечеря.

„Привлича те, какво пък толкова“ — обади се мозъкът й. Кардения нямаше намерение да отрича. Той беше умен, любезен и с достатъчно приятна външност, а мина твърде много време, откакто тя бе имала приемливи отношения с мъж, чиято възраст се разминава с нейната не повече от десет години, затова не можа да остане равнодушна към това съчетание. И реагира на присъствието му не само сексуално — Клермон й напомняше някак за Нафа. Мъничко книжник, мъничко присмехулник и може би човек, който ще вижда в нея Кардения, а не емперо Грейланд II. Или поне ще вижда и Кардения в емперо.

„Може би просто се нуждая от приятел“ — мислеше си тя. Подсмихна се печално и излезе от совалката в шлюза на „Пей си, щом ти се иска“, където я чакаше Амит Нахамапитин заедно с поне двеста работници, които бяха построили кораба.

Всички се поклониха, когато тя стъпи на пода в шлюза.

— Ваше величество — каза Амит, щом се изправи, — за мен е удоволствие да се срещнем отново.

Кардения забеляза изражението му — маска на напрегната сърдечност. Той криеше нещо, което очевидно го тормозеше. Неволно го съжали за миг. Каквото и да му се случваше в момента, никак не беше приятно.

Размениха си любезности и тя позволи да й представят корабостроителите, здрависа се с началниците и поздрави обикновените работници. Кардения се бе примирила, че задълженията й включват много поздрави и махане с ръка и така ще бъде до края на живота й.

„А, вече не е така“ — възрази мозъкът. Тя му изшътка и се обърна към Амит.

— Готов ли сте да разгледаме кораба, лорд Амит?

— Разбира се, Ваше величество.

Кардения протегна ръка в сдържан, но не отчужден жест, Амит с благодарност я хвана под ръка и двамата излязоха от шлюза, следвани от нейната свита.

Десетката е голям кораб, затова трябваше да отидат на много места според плана. Обиколката включваше мостика и инженерния модул в основния корпус, после товарните сектори и производствените сектори в пръстените. И тъкмо в товарните помещения Кардения и Амит щяха да останат насаме, а нейните телохранители щяха да се намират в секторите пред и зад тях. Разбира се, нейните хора бяха тършували в кораба от часове, за да се уверят, че е безопасно тя да влезе в него. Рискът в тези стотина метра, изминати само с Амит до нея, беше сравнително малък.

Цялата екскурзия трябваше да трае почти два часа и да завърши с поднасяне на чай, когато пак щеше да бъде на четири очи с Амит. Кардения реши изведнъж, че тогава ще му каже да забрави за цялата тази история с брака. Вече знаеше какво ще прави и се надяваше да не прекалява с неловкото мълчание дотогава.

Но първите десетина минути стигнаха да проумее, че в неловко мълчание затъваше и Амит Нахамапитин. Влагаше само минимално старание в светския разговор, преди да остави поредните членове на екипажа да започнат обясненията си за кораба. Той не задаваше никакви въпроси, което можеше да се тълкува и като проява на любезност към тях, ако не беше явната му разсеяност — май изобщо не слушаше какво казват хората му за своите сектори и работа. В един момент Кардения го побутна незабелязано, за да си спомни той, че трябва да благодари на човека от екипажа за обясненията му.

Докато двамата се вмъкнат през люка в товарния сектор, чийто огромен простор явно беше предвиден в обиколката, за да имат време за разговор на спокойствие, Кардения си каза, че й стига толкова.

— Лорд Амит, ако тази екскурзия трябваше да ми разкрие вашата будеща симпатии човечност, опасявам се, че се проваляте напълно — каза тя.

Амит се усмихна невесело.

— Да, Ваше величество. Повярвайте ми, осъзнавам това напълно.

— Има ли някаква причина?

— Уви, днес бях затрупан с лоши новини.

— Съжалявам, че е така. Лично ли ви засягат?

— В известен смисъл. Отнасяха се преди всичко за бизнеса, но както знаете, човек често е въвлечен и лично в него.

— Трябва да призная, че разбирам това по-добре от повечето хора.

— Не се съмнявам — отвърна Амит.

Повървяха смълчани в огромната кухина. Когато Кардения прецени, че стигнаха до средата на товарния сектор, Амит спря и се обърна към нея.

— Ваше величество, вие не искате да се омъжите за мен, нали?

Тя отвори уста да каже нещо уклончиво, но избълва:

— Да, всъщност не искам.

Казана дума — хвърлен камък.

— Е, добре, така да бъде — отвърна Амит.

— Какво?… Почакайте малко — промърмори тя с безмерна изненада. — Моля да не ми се сърдите, лорд Амит, но бях останала с впечатлението, особено от думите на вашата сестра, че тук ще се опитвате да ме очаровате и ухажвате. А сега си личи колко ви олекна, че не искам да се омъжа за вас, и това е… неочаквано, меко казано.

— Съжалявам, Ваше величество.

— Аз не съжалявам — изтърси Кардения и беше ред на Амит да се изненада. — Отдъхнах си, че приключихме с тази досадна политическа интрига. И дори можем да бъдем приятна компания един за друг, докато пием чай.

Амит се засмя.

— Но аз не разбирам — продължи Кардения — защо, след като цяла година вашето семейство и лично вие настоявахте неуморно, изведнъж ви олекна, че нямам никакъв интерес към този брак.

— Сложно е — оправда се Амит.

Кардения напомни с жест, че са насред товарния сектор: „Сами сме, сега е времето да ми кажете.“

— Казано накратко, накараха ни да проумеем, че според други Домове вече имаме прекалено влияние над вас. И ние вече рискуваме да загубим влияние, а не да го засилим, чрез това обвързване с вас.

— Лорд Амит, трудно ми е да открия смисъла на казаното от вас.

— Разбирам, Ваше величество. Нека само добавя, че политическите проблеми на гилдиите и парламента са твърде объркани в момента и ние имаме причини да очакваме, че ще се объркат още повече в бъдеще.

В мозъка на Кардения сякаш замига тревожен сигнал.

— И на какво ще се дължи това?

— В по-близка перспектива — на затрудненията с Край.

— А в по-дългосрочна?

— Е, няма как да знаем далечното бъдеще — измъкна се Амит и понечи да продължи към изхода.

— Не — поклати глава Кардения и не помръдна от мястото си, с което го принуди и той да спре. — Извинете, лорд Амит, но не вярвам, че бихте се отказали с лекота от домогванията си до трона заради въстанието на Край. Не вярвам и че вашата сестра би се отказала толкова лесно. Има още нещо, нали?

Колкото и да беше изумително, Амит Нахамапитин приличаше на детенце, заварено да бърка в кутията със сладкиши.

— Вие всъщност се отказвате от този брак не по свое желание, нали? — не отстъпваше Кардения. — Тоест идеята не е ваша. Принудили са ви. Вашата сестра, може би?

— Не е тя — отрече Амит.

— Но вие не бихте се отказали своеволно. Значи, каквато и да е причината, тя се е съгласила с решението ви. Ала тя ми заяви, че е готова да се откаже от мястото си в изпълнителния комитет, ако реша да се омъжа за вас. Защото участието на Дома Нахамапитин в изпълнителния комитет очевидно е по-маловажно от възможността Домът Нахамапитин да се свърже чрез брак с властващия род и да постави свой потомък на трона. Значи нещо се е случило, откакто говорих с нея. Какво е то, лорд Амит?

Той мълчеше.

— Заради Край ли? — настояваше Кардения.

— Ваше величество…

— Някак сте замесени, нали? Във въстанието на Край.

Амит като че се подразни.

— Ваше величество, за какво ни е да се замесваме?

Тя пренебрегна снизхождението, скрито зад неговата раздразнителност, защото умът й се съсредоточи в по-съществения въпрос: как Нахамапитин биха могли да се облагодетелстват от въстание на Край? Ако участваха в това по някакъв начин, значи се опитваха да спечелят благоволението на сегашния херцог или да издигнат свой кандидат, или да поставят на трона член на семейството — може би по-младия брат Грени Нахамапитин.

Но защо? Ако свалят от власт сегашния херцог и намесата им бъде разобличена, херцогът (или по-вероятно неговите наследници) би могъл да заведе дело в съдилищата на Взаимозависимостта и да поиска поставянето под попечителство на печалбите на Дома до произнасянето на съда. Ако Нахамапитин имат свой херцог на Край, накрая ще бъдат принудени да се откажат от родната си система Терхатум, чиято графиня беше майката на Амит — Джедна…

Терхатум.

Онази част от мозъка й, която се занимаваше с обобщенията, мигом сглоби всичко и го изтласка в съзнанието.

— О, боже — промълви Кардения, впила поглед в Амит. — Вие знаете. Знаете за Потока.

— Не разбирам за какво говорите — възрази Амит, но изумлението му от споменаването на Потока разкри лъжата.

— Знаете, че ще изчезне. И знаете, че струята към Терхатум е следващата. Отказвате се от системата, за да завладеете Край. — Кардения се запъна, без да откъсва поглед от Амит, защото изпадна в недоумение. — Знаете, че ще изчезне, но не сте направили нищо, за да спасите хората от собствената си система?! Защо?

— Струите не изчезват, местят се… — започна Амит и стисна устни настръхнал.

Кардения го гледаше неотклонно, после мозъкът й се намеси и осмисли думите му.

— Не, лорд Амит. Не! Не се местят, стават напълно недостъпни. Чуйте ме. Трябва да изпратите съобщение до Терхатум още днес. Незабавно. Трябва да се подготвят. Трябва!

— За какво да се подготвят?

— За изчезването на струите, Амит.

Разнесе се вой на сирени, през люковете пред тях и зад тях нахълтаха телохранители.

Амит се озърташе потресен.

— Тя не би го направила… — зашепна той. — Не би постъпила така с мен. Не сега…

— Какво има, Амит? — попита Кардения.

Той изви глава към нея.

— Съжалявам, Кардения…

После телохранителите грабнаха и двамата, нея понесоха в посоката, откъдето дойдоха, а него — накъдето щяха да отидат.

И двете групи почти се добраха до целите си, когато товарният сектор беше разкъсан от нещо, врязало се под ъгъл в корпуса на кораба. Кардения се озърна, както бягаше и я дърпаха напред, и видя онова, което приличаше на останки от совалка, да се премята през товарния сектор към тичащите около Амит телохранители. Тя изкрещя името му, но гласът й се изгуби в скрибуцащия грохот на разпадащата се совалка и виенето на въздуха, напиращ навън през огромната дупка. За частица от секундата видя тила му, когато телохранителите го бутнаха да се просне на пода. След това всички бяха пометени от остъргалите пода отломки на совалката.

Сензорите отчетоха загуба на атмосферно налягане и корабът започна да затваря херметични люкове. Кардения и телохранителите й тичаха с все сила към спускащата се преграда, но ураганният вятър от изтръгващия се през дупката въздух ги бавеше. Кардения изпищя, когато видя колко ниско е преградата — нямаше да успеят.

Не успяха. Не всички. Телохранителите на Кардения я тласнаха през люка и тя се гмурна напред с протегнати ръце. Някой се пресегна от другата страна, докопа я за китката и я дръпна толкова мощно през пролуката, че Кардения кресна от болката в почти извадената раменна става. После вече беше от другата страна и дръпна припряно крака си от стоварилия се люк. Някъде бе загубила едната си обувка.

Вдигнаха я, за да я задърпат безжалостно по извития коридор към радиален коридор на пръстена, за да се върнат в основния корпус на кораба. Вече го виждаха и тя погледна тримата телохранители наоколо, искаше да ги попита какво се случи, но нещо изпращя и я просна грубо на пода, спука едната й китка и ожули ръцете и лицето й. Отново се чу вой. Единият телохранител се бе надигнал след падането, напорът на въздуха го отнесе, преди да се затворят с трясък още херметични прегради.

Кардения преброи до десет, преди да се отблъсне от пода. Опитваше се отчаяно да вдиша, двете цепнатини изсмукаха толкова от въздуха в пръстена, че тя очакваше да се задуши всеки момент. Телохранителката до нея също се задъхваше, но намери вграден в стената авариен комплект, отвори го рязко и извади две малки кислородни бутилки с маски. Даде едната на Кардения и й показа как да я използва. Кардения пое с пълни гърди кислорода и толкова се зарадва, че започна да хлипа.

Жената се наведе към колегата си, който не бе помръднал. Кардения погледна надолу към локвата кръв около главата му. Той се бе ударил толкова зле в пода, че умря от кръвотечението.

Навсякъде около тях тежко скърцане и пукот разтърсваше повърхностите и разредения въздух в техния сектор от пръстена.

— Какво става? — попита Кардения.

— Пръстенът се въртеше, за да има гравитация в него — отговори телохранителката. — Но вече е пропукан. Разпада се. — Тя подаде ръка на Кардения. — Да вървим, Ваше величество. Трябва да ви кача по онзи коридор.

Коридорът беше проектиран и за използването на тласкащи полета. В широкото отклонение нагоре към тунела фокусираните полета трябваше да придържат хората от екипажа, докато се катерят по „стената“, за да стигнат до коридора. Тунелът се свързваше с основния корпус, където също имаше обезопасяващи тласкащи полета.

— Първо вие, Ваше величество — настоя жената.

Кардения закуцука нагоре по стената с кислородната бутилка в ръка, влезе в коридора и се огледа.

— Продължавайте! — подкани я телохранителката и посочи напред.

Стоновете на кораба се засилиха внезапно, Кардения видя как под телохранителката подът на пръстена се нагъна и разкъса. Още една преграда се сви навътре, за да отдели коридора от пръстена. Кардения зърна жената в последния миг, когато тя й викаше да бяга.

Нямаше нужда от напомнянето. Хукна лудешки по радиалния тунел и когато излезе от тласкащото поле, полетя в безтегловността, блъсна се в стена и започна да се придърпва по нея, за да стигне до далечния люк на основния корпус.

Докато се носеше натам, мина през прозрачна част на коридора. Надникна към разчупения пръстен, секторът срещу нея се отделяше от кораба, откъсна се от коридора си и се пръснаха парчета. Видя го да се рее зад нея. Отпред беше люкът към основния корпус.

И се оказа, че е затворен.

Рязък разтърсващ пукот раздруса тунела около Кардения, запрати я в стената и я завъртя. Премяташе се и слушаше пронизително многогласно свистене — нататък в коридора по стената зейна редица от дупчици, дълга около три метра. И от този коридор излизаше въздух.

Тя притисна маската по-плътно до лицето си и се избута към люка, делящ я от основния корпус, сграбчи ръкохватка до него и заудря по метала с кислородната бутилка. Не спираше, а въздухът се разреждаше и изстиваше, тя вдишваше кислород от време на време, за да остане в съзнание и да удря. Не се отказа и накрая чу — или може би й се причу — как някой също удря по люка от другата страна.

Продължи да блъска по метала, докато студът не я погълна.