Джон Скалзи
Колапс (17)

15.

Марс Клермон не подозираше какъв провинциалист е, докато не пристигна в Средоточие.

Едно беше да съзнава с ума си, че Средоточие, включващо едноименната планета, гигантската имперска станция, не по-малкия автономен хабитат Си’ан и още десетки свързани с тях космически средища, е най-напредналата и многолюдна система в цялата Взаимозависимост. Съвсем друго беше да мине от „Да, сър“ в имперската станция, няколко пъти по-голяма от съответствието си над Край, и да съзре гъмжилото от бързащи хора, които заминават, пристигат или са се запътили нанякъде по работа. И да знае, че на планетата долу има още повече хора в още по-претъпкани подземни куполи или в усъвършенствани въртящи се цилиндри, дълги по няколко километра, които не обръщат внимание или просто не се притесняват колко близо са до пустотата на вакуума, ледените скали или унищожителната радиация, които могат да ги убият за броени минути.

„Тези хора са побъркани“ — каза си Марс, но неволно се ухили. От мисълта в какво положение се поставя човечеството доброволно, но успява да благоденства, му спираше дъхът. Във Взаимозависимостта с нейните религиозни и социални догми за връзките между всички, съчетани с опираща се на гилдии и монополи икономика, хората бяха създали възможно най-смехотворно сложния метод да осигурят оцеляването на своя вид. Всичко ставаше още по-заплетено с добавянето на официална кастова система, смесваща благородници с търговско съсловие над масата обикновени труженици.

И все пак вършеше работа. Защото на равнището на обществото явно достатъчно хора искаха да върши работа и защото всъщност милиардите в крехка изкуствена среда, податлива на механични и екологични повреди и упадък, и с ограничени природни ресурси, можеха да се справят по-добре, като разчитат един на друг, а не вършат всичко на своя глава. Дори без Взаимозависимостта човечеството оцеляваше най-успешно чрез взаимната зависимост.

„Само че сега всички ще бъдем принудени да измислим нов начин за оцеляване“ — сети се Марс. Докато гледаше нагоре и на всички страни в имперската станция и наблюдаваше неспирното движение наоколо, той си спомни, че след по-малко от десетилетие всички те може да са мъртви или да им предстои гибел. Отнасяше се и за него.

— Лорд Марс?

Млад мъж с тъмнозелена имперска униформа го гледаше, държеше табела с надпис „Лорд Марс Клермон“.

— Да, аз съм — потвърди Марс.

— Възложено ми е да ви заведа в Си’ан. — Младежът се озърна. — Имате ли багаж? Доколкото знам, слезли сте от петица на Лагос. Имате ли къде да отседнете?

— Изпратиха багажа ми в хотел „Морланд“ тук, в станцията.

— Чудесен избор сте направили, сър — похвали го пажът.

— Благодаря.

Кива му препоръча „Морланд“ — „ако можеш да си го позволиш“. Марс имаше в момента осемдесет милиона марки в криптирания си носител и отвърна, че все някак ще понесе сметката за хотела.

Младежът посочи.

— Оттук, сър.

Марс последва водача си, чието име беше Верзон Зоне, към онази част от станцията, където беше терминалът за полети до Си’ан. Провериха документите му, после още веднъж, сканираха го целия два пъти, двама отделни служители му зададоха въпроси с каква цел отива в Си’ан. Марс отговаряше, че ще бъде приет от емперо, и показваше таблета си с официалното уведомление и кода за сигурност. Олекна му, че не го попитаха по какъв въпрос ще разговаря с емперо. Досещаше се, че отговор като „за края на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството“ може да предизвика суматоха.

Верзон се оправда за строгите мерки за сигурност.

— Затегнаха ги, откакто онези ужасни въстаници от Край извършиха бомбен атентат в деня на коронясването… — Запъна се внезапно, защото и повереният му гост също пристигаше от Край. — Не съм искал да намекна нищо лично за вас, милорд.

Марс се усмихна. Едва през последните часове научи за смъртта на Атавио VI, наследяването му от неговата дъщеря Кардения, вече емперо Грейланд II, и опита за покушение срещу нея по време на церемонията за коронясването й. Таеше сериозни съмнения, че е замесен който и да било от Край.

— Няма нищо — каза на Верзон и пролича, че младежът си отдъхна.

В полета със совалката до Си’ан нямаше нищо необикновено, но Марс не отделяше поглед от таблета си. Взираше се в повърхността на Средоточие, докато совалката напредваше устремно над линията на терминатора от имперската станция над екватора към Си’ан, намиращ се десет градуса северно от него. Гледаше все по-големия Си’ан на екрана и различаваше същинска река от точици — апаратите, които доближаваха този хабитат или отлитаха от него. Напред и назад по линията на терминатора имаше по-малки хабитати, обитавани от работниците, които строяха междузвездни кораби в орбиталните докове наблизо. Марс не видя никого от тях на таблета си.

Совалката кацна, Марс и Верзон се качиха на влака, минаващ през целия Си’ан. Марс пак беше омаян от гледките, взираше се в извивката на пейзажа, който минаваше и над него в цилиндъра, а от другата страна вътрешната повърхност се връщаше към линията на влака.

— За пръв път ли сте в Си’ан, сър? — попита Верзон.

— За пръв път съм в такъв хабитат. Досега живях само на Край. На повърхността на планета. Съвсем различно е.

— Как изглежда, сър?

— Плоско. — Марс още се вглеждаше в извиващата се местност около него. — Дори подножията на планините изглеждат плоски в сравнение с това. Не мога да си представя как някой тук поглежда нагоре, без да се чуди защо не пада към отсрещната страна на станцията.

— Ами защото Си’ан се върти… — започна Верзон.

Марс се засмя.

— Разбирам физическите закономерности. Не за тях говоря. Не е едно и също да разбираш с ума си и животинската част от мозъка да ти внушава, че веднага трябва да се хванеш за нещо. — Той забеляза учтивата усмивка на Верзон. — Сигурно сте израснали в такъв хабитат?

Младежът кимна.

— Аз съм от Анкона. Един от присъдружните народи в системата на Средоточие.

— Ясно. Значи сте свикнали с това. — Марс пак погледна през прозореца. — А аз… не съм.

— Очаквате ли да свикнете някога, сър?

— Надявам се. Но се надявам и да не свикна.

Слязоха от влака на спирката пред двореца и Верзон го поведе към площадката за хората, които чакаха да влязат. Марс имаше уговорена среща със самата емперо и Верзон подмина всички останали, които замърмориха сърдито. Марс смънка някакво извинение, но Верзон му посочи да мине отпред. Пак представи документите си, пак го сканираха, пак го разпитаха набързо, влязоха и Верзон го повери на млада жена — Обилийс Атек, която работеше в самия дворец. Тя даде на Марс пропуск, който трябваше да закачи на блузата си, и го покани да я последва. Марс помаха за сбогом на Верзон и тръгна с нея.

Десет минути по-късно седеше в приемната пред кабинета на емперо Грейланд II, след като мина през няколко публично достъпни зали с по-разкошно обзавеждане и декорации от всичко, което бе виждал досега. Допреди малко си въобразяваше, че херцогският дворец на Край е образец за противна пищност, но пред имперския дворец изглеждаше като мансарда на начинаещ кариерист, а собственият му дом — уж внушително имение, приличаше на колиба. Тук бе претъпкано с трупани цяло хилядолетие лъскави дрънкулки, свидетелство за себичното самодоволство на един род и политическата система, която го крепеше. И приемната беше пълна с грижливо подбрани съкровища, сред които и статуя на Пророчица-емперо Рашела I, изваяна от скулптора Мейс Фуджиморо. Творбата беше прочута в цялата Взаимозависимост и вероятно струваше повече от доходите на цели човешки средища.

Марс се озърташе и се питаше как една емперо, за която запазването на система като Взаимозависимостта е жизненоважно, би могла да направи нещо, щом научи носените от него новини.

„И ти си лорд — напомни мозъкът му. — И ти си обвързан със системата. Но ето те тук.“

Да, ама не съм емперо, каза си. Аз само се облагодетелствам от системата. Тя е нейно въплъщение.

„Друг емперо изпрати баща ти на Край да изследва.“

Онзи емперо вече е покойник.

— Лорд Марс.

Той вдигна глава. Обилийс сочеше вратата. Време беше да се срещне с емперо. Марс стана и влезе в кабинета.

„В началото на срещата с емперо е достатъчно да се поклоните — наставляваше го Обилийс, докато идваха насам. — Някои предпочитат да коленичат, вие също можете да го направите, ако желаете. Но времето ви с емперо е ограничено, а така ще загубите част от това време. След като бъдете представен, очаква се емперо да започне и да води разговора. Говорете, след като тя ви говори, отговаряйте на всички въпроси. Когато определеното време за срещата изтече или ако емперо ви отпрати, поклонете се и излезте от стаята. Във всеки момент проявявайте почтителност и сдържаност, както подобава пред вашата емперо.“

Марс влезе в кабинета на емперо, огледа обстановката за миг-два и се разсмя. Обилийс Атек се вторачи намръщено в него.

— Нещо смешно ли има, лорд Марс? — попита млада жена, застанала пред бюро.

Носеше премяна в имперското зелено. Очевидно тя беше емперо и също толкова очевидно той се изложи още с влизането си.

Марс се поклони.

— Съжалявам, Ваше величество. Бях изненадан от вашия кабинет.

— Какво ви изненада?

— Аз… ами… Ваше величество, кабинетът изглежда сякаш в него се е взривил музей.

Обилийс Атек вдиша рязко и като че чакаше емперо да заповяда тутакси обезглавяването му.

Но емперо също се разсмя неудържимо.

— Благодаря ви — изрече от сърце. — Тъкмо това си мислех през последните девет месеца. Понякога ме е страх да направя дори крачка тук. Безпокоя се да не бутна нещо и да не счупя безценна реликва. Плаша се от собственото си работно помещение, лорд Марс. Събирам смелост да го обзаведа наново.

— Вие сте емперо, Ваше величество. Убеден съм, че ще ви позволят.

— Въпросът не е дали мога, а дали трябва да го направя.

Емперо кимна на Обилийс, която се поклони и преди да излезе, предупреди Марс с поглед да се държи прилично. Марс откри, че е останал насаме с емперо, тук нямаше помощници, министри или секретари.

— Кажете ми какво си помислихте току-що, лорд Марс — настоя тя и му посочи кресло пред бюрото.

— Помислих, че имате по-малко придворни, отколкото очаквах.

Марс седна, тя само се подпря на бюрото.

— Имам дори повече служители, отколкото можете да си представите. И те обикновено присъстват на моите срещи. А аз провеждам много срещи, лорд Марс. Може би дори няма да повярвате колко много. Не бих могла да се справя с всичко без помощ. Затова те са с мен — емперо посочи бюрото, — аз седя зад това, използвам имперското „ние“ в разговора, всеки се държи много почтително и любезно и никой не се смее на този абсолютно нелеп кабинет, когато влезе в него. Но вие се засмяхте.

— Да, Ваше величество. Съжалявам.

— Аз не съжалявам. Напротив — доволна съм, че реагирахте така. Но ако нямате нещо против, лорд Марс, бих искала да науча защо.

— Сигурно защото съм прекалено развълнуван, Ваше величество.

— Говорите като осемгодишно хлапе, получило твърде много сладкиши — усмихна се емперо.

Марс отвърна на усмивката й.

— Сравнението си го бива — призна той. — Ваше величество, целия си досегашен живот прекарах на Край. Не е чак затънтеното изостанало място, както всички го описват, но не е и… това. Не е като Средоточие. Не е като Си’ан. Не е като този дворец.

Емперо сбърчи нос и Марс проумя изведнъж, че каквото и да е очаквал от тази среща, то не се случваше.

— Ужасно е, нали? — подхвърли тя.

— Ъ-ъ… — запъна се той.

Емперо се засмя отново.

— Съжалявам, лорд Марс. Не исках да имате чувството, че ви подмамвам да допуснете гаф. Моля ви да ме разберете — аз не бях предназначена за ролята на емперо. Не съм израснала с всичко… това, както вие се изразихте. За мен е не по-малко чуждо, отколкото и за вас, струва ми се.

— Аз съм благородник, ваше величество. Не ми е чуждо. Само ми изглежда прекалено.

— Да. Да… Благодаря ви още веднъж. Изразихте съвсем точно преживяванията ми през последната година.

— Радвам се, ако съм помогнал, Ваше величество.

— Помогнахте ми — увери го емперо. — Досега това е може би най-приятната за мен среща на четири очи. — Тя се засмя и леко наклони глава. — Затова ме натъжава необходимостта да я вгорчим с разговор за края на цивилизацията.

Марс кимна.

— Значи знаете.

— Лорд Марс, нали не сте се заблудили, че се съгласих да ви приема, защото имам навика да приветствам нисшестоящи благородници в Си’ан? Не се опитвам да ви уязвя, разбира се.

— Не съм се засегнал — отрече Марс. — Просто не знаех какво сте научили и колко ще се наложи да ви обяснявам.

— Тогава да смятаме, че знам каквото знаеше и моят баща за заниманията на вашия баща на Край, защо е бил изпратен там и какво могат да означават неговите изследвания.

— Разбрах.

— Щом това е ясно, първият ми въпрос е: струите на Потока ще изчезнат ли?

— Да.

Тя въздъхна тежко.

— Кога?

— Вече започнаха. Според нашите прогнози струята откъм Край би трябвало вече да е недостъпна. „Да, сър“ — корабът, с който пристигнах, вероятно е бил последният, който е успял да влезе в нея.

— Как бихме могли да потвърдим това?

— Ще научите, когато очакваните по график кораби от Край не се появят.

— Корабите често отлитат със закъснение, затова се забавя и пристигането им.

Марс кимна.

— Ще минат поне две седмици, докато хората обърнат внимание, че корабите не се връщат. Но и тогава може би ще търсят други причини.

— Например онази ваша гражданска война.

— Не е моя гражданска война — изсумтя Марс и се опомни веднага. — Извинете, Ваше величество.

Емперо не обърна внимание на думите му.

— Има ли някакъв начин да използваме изчезването на струята от Потока? Онази от Край до тук?

— Мога да представя нашите резултати и да обясня математическия апарат за получаването им. Но трябва да ви предупредя отсега, че всеки, който не се занимава с физика на Потока, няма как да вникне в обясненията, а дори да разбере нещо, ще оспорва значението му. Ще мине време, докато други физици проучат направеното от моя баща и неговия прогностичен модел. Но дотогава вече ще е все едно.

— Защото ще изчезнат още струи от Потока и това ще бъде достатъчно доказателство.

— Така е — съгласи се Марс.

— Казахте, че според вас струята от Край към Средоточие вече е изчезнала.

— Да, това е много вероятно.

— Значи можете да предвиждате кога ще се случи.

— Можем да ви представим вероятностите за времето на изчезване на струите. Това не е предвиждане. Само използваме данните и избираме най-вероятните варианти.

— Знаете ли коя струя ще изчезне най-скоро? Тоест коя е най-вероятно да изчезне?

— Да, знам. Най-голямата вероятност е за струята от тук към Терхатум. Според нашия модел тя ще изчезне през следващите шест седмици.

— Сигурен ли сте?

— Не. Но е много вероятно.

— Колко вероятно? Кажете ми процентите.

— Аз бих преценил, че има вероятност от осемдесет процента струята от Средоточие до Терхатум да изчезне през следващите шест седмици. Над тази оценка става неясно, но шансът да изчезне до една година е почти сто процента.

— Говорите за струите до Терхатум и от там до тук ли?

Марс поклати глава.

— Не. Всъщност струята към една система и струята оттам не са свързани. — Той долови погледа на емперо. — Знам, човешкият мозък не се примирява лесно с този факт, но е вярно. Нашият модел дава прогноза и за струята от Терхатум към Средоточие, но е твърде мъглява, защото е отдалечена във времето. Може да изчезне след само трийсет и осем месеца, но може да се случи и след осемдесет и седем месеца. Най-дългият срок попада в периода, когато очакваме и последните струи да станат недостъпни.

— Коя ще изчезне последна?

— Според досегашните ни прогностични модели струята от Средоточие към Край ще изчезне след осемдесет до осемдесет и седем месеца.

— Помните всички тези числа? — учуди се емперо.

— Не всички — призна си Марс. — Само онези, за които очаквах да ме попитате. Имам петнайсет минути за срещата с вас. Не исках да прахосвам това време.

— Не намирате ли някаква ирония във факта, че струята от Край изчезна първа, а струята към Край ще остане последна?

— Няма ирония, Ваше величество, само случайност. Но се радвам, че е така. Искам да имам шанс да се върна у дома.

Емперо се взря в него.

— Пътували сте почти година, без да знаете дали ще ви приема.

— Моля да ме извините, но аз не си представях, че ще се срещна с вас. Очаквах да ме приеме вашият баща. Поднасям ви съболезнованията си, Ваше величество.

— Благодаря. Как щяхте да постъпите, ако бях решила да не ви приема?

— Предполагам, че щях да представя нашите данни на физиците в университета на Средоточие и щях да им кажа, че вече е техен проблем да предадат информацията на всеки, който е готов да ги изслуша. Може би щях да поразгледам два-три дена, а после да си замина с първия кораб, който отлита към Край.

— Такъв ли е планът ви и сега? Да се върнете веднага на Край?

— Вече нямам планове, Ваше величество. Говорих с вас. Готов съм да ви представя пълния доклад на моя баща, проверен и от мен, изготвянето на който му е било възложено от вашия баща. Вие ще го предадете за проверка на когото пожелаете и ще го използвате както намерите за добре във вземането на решения. Както изглежда, не се налага да ви убеждавам в истинността на данните. Сигурен съм, че ще ги използвате мъдро, макар че не се знае дали всички останали ще последват вашия пример.

Вратата се отвори и Обилийс Атек влезе в кабинета. Марс се изправи.

— Лорд Марс, вие осъществихте плановете си, но аз може би ще се нуждая от вас и занапред — каза емперо. — Ще останете ли?

— Вие сте емперо, Ваше величество.

— Недейте така. — В гласа на емперо за пръв път прозвуча досада. — Лорд Марс, вие не сте кабинет, в който бих решила да сменя мебелите. Моля ви да останете, за да ми обясните всичко това подробно и да ми помогнете да го обясним на други хора. Моля ви да останете, макар да знам, че има риск за вас и той нараства, колкото повече са бавите тук. Мога да ви заповядам да се подчините. Но предпочитам да помоля за помощта ви.

Марс гледаше емперо и пак си каза, че каквито и очаквания да имаше за тази среща, те не се покриха.

— Ваше величество, за мен ще бъде чест да ви бъда полезен според силите си.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ви, лорд Марс. Сега отивам да разгледам нова десетка, но ще се върна вечерта. Ще ми правите ли компания за късна вечеря? Имам още въпроси.

— Разбира се…

Той се подвоуми.

— Какво има? — забеляза тя.

— Опитвам се да пресметна времето, което имам. Отседнал съм в хотел в имперската станция. Там са официалните ми дрехи.

— Първо, аз ще бъде преуморена след обиколката на проклетия кораб, затова вечерята ще бъде съвсем неофициална. Второ, вече сте мой служител. — Емперо погледна Обилийс. — Наех лорд Марс като помощник по научната политика със специални пълномощия. Изпрати някого да вземе вещите му от имперската станция. И те моля да му намериш подходящо за ранга му жилище в крилото за служители. — Тя хвърли за миг поглед към Марс. — Погрижи се жилището да не изглежда, сякаш в него се е взривил музей. И намери някой да му обясни всичко необходимо за двореца.

— Да, Ваше величество — отговори Обилийс.

— Ще се видим скоро — каза емперо на Марс.

— Ваше величество — поклони се той.

Емперо излезе от кабинета. Щом прекрачи прага, трима помощници и телохранител тръгнаха с нея през приемната.

Марс я изпроводи с поглед и се обърна към Обилийс.

— Нямам представа какво се случи току-що.

Тя се усмихна.

— Изглежда, срещата е минала добре за вас, лорд Марс. А сега елате с мен да видим какво жилище можем да ви намерим.