Джон Скалзи
Колапс (14)

Интерлюдия

Денят на Грени Нахамапитин не беше много добър.

Първо. „Да, сър, тя е моята мацка“ успя да влезе в Потока, въпреки че съобщи за повреди в инженерните си системи от бомбата, която според цялата налична информация Чет Убдал заложил успешно и уж се затрил при взрива. Грени леко изтръпна от новината за смъртта на Чет, който беше сред по-полезните му подчинени и затова възложи на него тази особено деликатна задача. От друга страна, вече не се налагаше да му плати обещаната премия, която си беше внушителна. Поне някаква дребна утеха в тази доста оплескана история.

Второ. Впрочем бездруго не би изплатил премията на Чет, защото не направи каквото се очакваше от него — да доведе или да убие Марс Клермон. Грени се заблуди, че е успял поне с втория вариант въпреки злополучния си край, когато от „Червена роза“ докладваха, че са получили Клермон, макар и в твърде очукано състояние, и са потвърдили самоличността му с различни проверки.

Но след малко повече от час имаше още едно съобщение от „Червена роза“:

Клермон излезе от комата и крещи, че не е Клермон, а твоят помощник Чет Убдал. Има силни болки, особено в крайниците.

Малко по-късно:

Потвърдено — Клермон наистина е Убдал. Надхитрили са нашите скенери с контактни лещи, калъф за палец и замяна на кръвта в ръцете. Последното е със сериозни последствия, уврежданията може да са необратими.

И още:

Убдал бълнува повечето време, но казва, че не е заложил бомба, а „Да, сър“ е в пълна изправност. Насочваме се за прехващане и унищожение съгласно уговорката.

И още:

шибан ад тези гадове са взели шибаната ти бомба и са я вкарали в шибания ни кораб що за шибанящина

Последвано значително по-късно от:

Бомбата, която Убдал трябваше да заложи в „Да, сър“, избухна в нашия кораб и повреди някои системи. Не можахме да осъществим прехващането и ликвидацията. Капитан Уимзън е бесен, че бомбата на Убдал попадна в нашия кораб. Изхвърли Убдал през въздушен шлюз заедно с носилката. Съобщение лично за тебе от капитана: „Дължиш ни двойно обезщетение за повредите, цената на оръжията се утроява. И първо ни плащаш за повредите“. И още казва: „Да ви го начукам и на тебе, и на некадърната ти прислуга“.

Трето. Сега Грени не разполагаше с оръжията, които искаше, и това го дразнеше.

Те бяха част от партида, чието изпращане бе одобрено и от парламента, и от емперо, за да подпомогнат херцога в борбата срещу това дребно въстание. Домът Нахамапитин имаше решаващ принос за прокарването на резолюцията в парламента, Грени пък имаше решаващ принос за отмъкването на оръжията от пирати. Поне този план бе осъществен както трябва.

После обаче капитан Уимзън реши да задържи оръжията и поиска от Грени повече пари за доставката им. Това го наскърбяваше не само заради непочтеността на капитана, но и защото вече бе финансирал операцията от сметки на Дома Нахамапитин и стигна до злополучен недостиг на пари в момента. Замисълът му да плати за повторното получаване на оръжията с имперски пари се натъкна на пречка, когато граф Клермон реши да се прави на много морален, и се блъсна в ново препятствие, когато не постигна нищо с отвличането на Марс Клермон.

Новият му план беше да си върне Марс Клермон или да унищожи „Да, сър“. С първия вариант се надяваше да си осигури сговорчивостта на граф Клермон. Вторият беше твърде нежелателен, защото щеше да влоши и без това обтегнатите отношения между Домовете Нахамапитин и Лагос, ако се разчуеше за неговата роля. Но Грени поне би могъл да убеди херцога да присвои внушителните суми, които местният клон на Дома Лагос би получил от местния клон на Дома Айело, владеещ монопола върху застраховането. Те биха стигнали за разходите по придобиването на оръжията.

Но сега и „Да, сър“ му се изплъзна заедно с Марс Клермон, а покрай новата по-висока цена на оръжията му се стовари друг дълг, за който първо трябваше да направи нещо.

Четвърто. И докато можеше да остави „Червена роза“ без парите за оръжията, ако опреше до това — в края на краищата те се отметнаха от първата сделка, да се оправят както знаят, — нямаше как да избегне обезщетението за повредите на пиратския кораб. Гадините просто биха го убили, и то бавно. Нито благородническата титла, нито покровителството на херцога, нито собствената му охрана биха ги възпрели да му се нахвърлят. Значи поне за това се налагаше да намери пари, и то скоро.

Хрумна му да издири Врена Клермон, за да използва нея като заложница, но се отказа тутакси, защото…

Пето. Оказа се абсолютно невъзможно Врена Клермон да бъде намерена. Тя се укриваше, но преди това му изпрати съобщение от личния си виртуален адрес, което гласеше:

Не спи в едно и също легло два пъти.

Грени бе чел служебното й досие. И разбираше, че заплахата никак не е за пренебрегване. А имаше и друго…

Шесто. Потърси го и сър Онтейн Маунт, командващият имперската станция на Край, който започна без увъртания:

— Що за дивотии чувам, че сте отвлекли Марс Клермон?

— Сър, не разбирам за какво говорите.

— Нима?

— Точно така е. Обвинението е много тежко и бих искал да знам кой разпространява тези клевети за мен.

— Източници, които заслужават доверие, лорд Грени.

— Що за нелепост. Доколкото знам, Марс Клермон замина от Край. С кораба „Да, сър, тя е моята мацка“.

— А този кораб според моите гвардейци е бил преследван от бандити, които за малко не са го нападнали само преди няколко часа — каза Маунт.

— Няма как да знам — отвърна Грени. — Не съм получавал никакви сведения за такива събития. Тук си имаме предостатъчно неприятности, сър.

— На вашия херцог не му върви много в момента, нали?

— Имахме затруднения, но ще се справим с положението.

— Лорд Грени, не се справяте много убедително засега.

— Бихме приели с благодарност помощта на имперската гвардия — подхвърли Грени.

— Ще повторя същото, което ви казвам при всеки подобен намек — Взаимозависимостта смята това за изцяло вътрешен проблем.

— Ако пренебрегнем одобрението на парламента за изпращането на оръжия.

— Те са предназначени за войските на херцога, не за моите.

— Може би разликата не е толкова съществена.

— Според мен е съществена, а моето мнение е решаващо в случая. Или вашият херцог ще си реши проблемите, или скоро един или друг бунтовник ще отправи към мен искане да го призная за новия херцог, щом приключите с глупостите си там долу.

— И какво бихте направили?

— Зависи от това дали главата на сегашния херцог още ще стои на раменете му. А дотогава, лорд Грени, имам за вас доброжелателен съвет. Граф Клермон, неговото семейство и земите му са под закрилата на емперо. Тоест под моя закрила. Ако чуя още слухове за посегателства срещу тях, независимо дали го правите по заповед на херцога, или по собствена инициатива, обещавам ви да научите какво означава империята да се намеси. Няма да ви хареса. Изяснихме ли този въпрос?

Изясниха го.

Седмо. Получи и шифровано съобщение от генерал Ливи Онстен, предводителката на въстаниците:

Къде са онези оръжия? Според обещанията ти трябваше вече да си ги доставил. Започнахме последното настъпление, защото разчитахме да ги получим. Сега висим на косъм. Ако не ги получим скоро или ако войските на херцога ги получат, а не ние, ще загазим много зле.

Спомни си какво ти казах, когато започнахме всичко това заради тебе. И ти си вътре. Ако сме на върха — ти също си на върха. Ако пропаднем — ти също пропадаш.

А ако пропаднем заради тебе, ти ще се стовариш още по-тежко от нас.

Л.О.

„Защо всички ме заплашват днес?“ — питаше се Грени.

Е, знаеше отговора. Защото обвърза докрай и себе си, и Дома, и цялата им собственост на Край, за да свали от власт сегашния херцог и да заеме неговото място. Заложи всичко и сега неговите старателно обмислени и подредени във времето планове се клатушкаха на ръба и можеха да се сгромолясат.

„Какво друго да очакваш при крайни рискове — каза си Грени. — Нищо не протича гладко.“

Вярно си беше. Но защо трябваше да става толкова напечено? Защо тъкмо сега? Защо изведнъж?

Поне херцогът на Край още не му се беше разкрещял.

Таблетът звънна. Обаждане от херцога.

— Ти вече и благородници ли отвличаш? — разкрещя се херцогът.

Грени неволно се озъби в мрачна усмивка.

— Случаят не е точно такъв, Ваша светлост.

— Грени, не ми се умилквай. Сър Онтейн току-що ми проглуши ушите с тази история. Каза, че си отмъкнал младия лорд Марс Клермон направо от улицата пред апартамента му.

— Това е малко пресилено тълкуване на събитията. Помолих лорд Марс за среща, за да се опитам да го убедя, че трябва да склони баща си към по-дейно участие в защитата на Край от въстаниците.

— А той какво ти каза?

— Каза, че напуска планетата след няколко часа и не може да предаде нашите доводи на баща си.

— И как сър Онтейн се е заблудил, че това е отвличане?

— Може и да съм се престарал, докато убеждавах лорд Марс да ни съдейства. Спорът доста се разгорещи. Всичко друго е инсинуация на нашите врагове, внушена на граф Клермон, а той вероятно се е оплакал на сър Онтейн, който се е свързал с вас по този повод. Преди малко той разговаря и с мен, сър.

— Ти какво му каза?

— Същото като на вас, без някои подробности и с не толкова категорични твърдения.

— Грени, не можем да си позволим да настроим благородниците срещу себе си. Не и в този момент. И в никакъв случай Клермон. Онтейн и неговите гвардейци на практика са телохранители на графа. И ако се разчуе сред останалите благородници, че се опитваме да притискаме графа или заплашваме децата му… Само напомням, че сега се нуждаем от тяхната подкрепа.

— Съзнавам това, сър. Но вече подчертах, че всичко се дължи на недоразумение и слухове.

— Значи не би имал нищо против да се извиниш лично на граф Клермон.

— Не ви разбирам, сър.

— Тази сутрин поканих графа на неофициална среща. По-скоро да пийнем и да си побъбрим в Уедърфеър. — Там се намираше неговият дворец за „отдих“, не беше далеч от града. — Ти, аз и той. Там ще му обясниш всичко и ще се извиниш.

— За какво, сър? Както вече казах, това не е нищо повече от недоразумение.

— Значи ще му се извиниш за недоразумението. Грени, все едно е дали наистина има за какво да се извиняваш. Важно е самото извинение. Трябваше вече да си го проумял. Основно правило на дипломацията.

— Само тримата ли ще бъдем на тази среща?

— Да. Според мен така е най-добре. Няма смисъл да го превръщаме в зрелище. И без това мълвата ще плъзне.

— Лейди Врена няма ли да присъства?

— Дъщерята на графа ли? Не. Защо питаш?

— Само исках да знам.

— Ако желаеш, можем да я поканим.

— Бих предпочел да не е там.

— В такъв случай ще се видим след няколко часа. Облечи се неофициално. И се упражнявай в подмазване.

Това беше осмото.

Обобщение: разни хора искаха Грени да е мъртъв или поне да пострада зле, плановете му да докопа херцогство чрез подстрекателство към въстание се проваляха все по-бързо, а след няколко часа щеше по неволя да се преструва, че съжалява за произшествие, което уж никога не се е случвало, макар да не беше вярно и Грени не изпитваше никакво съжаление освен за несполуката. Ако не дочакаше някакво чудо съвсем скоро, щеше да умре или да се озове в затвора, а Домът Нахамапитин — да понесе отговорността за стореното от него.

А най-лошото беше, че не той измисли всичко това.

 

 

Когато навлязоха в юношеските си години, за по-проницателен човек беше ясно, че всеки от потомците на семейство Нахамапитин си има отличителна черта. Амит беше обикновеният — нито оригинален, нито заплашителен, но винаги готов да представя семейството и Дома, послушен фигурант, който поне за пред хората щеше да поеме някой ден властта в Дома Нахамапитин. Грени беше полезният, майсторът в общуването, търговецът или мошеникът според гледната точка, който ви увлича с поредната си идея и вие вече подписвате, независимо дали сте проумели какво купувате всъщност.

Но сестрата Надаш беше мозъкът. Тя казваше на представителя какво да говори и посочваше на търговеца поредния будала, подхващаше планове, за чието осъществяване бяха необходими години или дори десетилетия.

Както направи и през онази първа вечер, когато тримата се събраха в Си’ан за рождения ден на кронпринца Ренеред Ву, с когото Надаш бе подхванала наскоро пазарлъците, предшестващи брак.

— Той е скапаняк — каза Грени на сестра си, когато си тръгнаха от празненството и се прибраха в покоите на Дома Нахамапитин, разположени близо до имперския дворец.

— На мен ми е някак симпатичен — обади се Амит.

Той седеше полуизлегнат на кресло с чаша шира, произведена от Дома. Виното беше контрабандно, или поне щеше да бъде, ако го пиеше друг освен тях. Домът Патрик притежаваше монопола върху гроздето и всички продукти от него. При основаването на Взаимозависимостта и разпределянето на монополите за този принадлежащ на Нахамапитин сорт бе направено изключение, но само за семейни нужди. Прочутата шира, призната за едно от най-изисканите вина след загубата на Земята, вече беше достъпна единствено на принадлежащите към Дома. Или за техни гости на малки сбирки или още по-интимни срещи. Случваше се особено страстни ценители на виното да се предлагат на някого от семейството единствено заради надеждата, че покрай връзката ще опитат шира от по-стара реколта.

— От тебе може да се очаква — отбеляза Грени.

В неговите очи Ренеред Ву и брат му не се различаваха особено в склонността си към скучни развлечения. Грени не беше настроен зле към Амит, нито Амит — към него, но щом пораснаха, не отделяха прекалено много време един за друг. И двамата имаха приятели, които бяха по-подходящи и интересни за тях.

Грени не прекарваше много време и със сестра си, но не защото му беше безразлична. Просто Надаш винаги имаше планове. Когато засягаха Грени, срещаха се. Ако не — не се виждаха. Щом ги бе довела в своите покои и бе отпратила свитата до края на вечерта, значи пак бе включила и двамата в някакъв план.

Но още не споделяше нищо и Грени реши да я подразни ей така, за забавление.

— Нада, а какво е твоето оправдание да се забъркваш с онзи досадник Ренеред?

Застанала зад креслото на Амит, Надаш протегна ръка, взе чашата му и отпи. Амит възрази лениво, но млъкна, когато чашата му беше върната.

— Питаш за друга причина освен факта, че някой ден ще бъде емперо и съюзът с имперския род би дал на нашето семейство непоклатима позиция в гилдиите, а някое от моите деца ще бъде следващият емперо и завинаги ще заложи защитата на нашите интереси в самата основа на империята?

— Да — потвърди Грени. — Питам за друга причина.

— Той е поносим танцьор.

— Е — прихна Грени и се озърна към брат си, който изви очи към тавана, — това вече е сериозно.

— Има и още една причина, заради която двамата сте тук в момента.

Надаш пак взе чашата на Амит.

— Стига де — оплака се той.

— Напротив — отвърна Надаш и остави чашата на бара. — Искам те трезвен за този разговор. Ще си получиш чашата, когато приключим.

— Вече имам лоши предчувствия — промърмори Амит.

— За какво говориш, Нада? — попита Грени.

— Ами за бъдещето — заяви Надаш и нареди на домашния компютър да намали осветлението и да покаже презентация на монитора.

В появилата се карта на Взаимозависимостта основните струи на Потока бяха откроени и се събираха при Средоточие.

— Това ли е бъдещето? — попита Амит.

— Това е настоящето.

Надаш щракна с пръсти и картата се промени — не звездните системи на Взаимозависимостта, а струите на Потока, които бяха неузнаваеми на много места. Набиваше се на очи пустотата около Средоточие — вече имаше само три струи, две навътре и една навън. Повечето струи се съсредоточаваха нагъсто в друга система.

Системата на Край.

— Ето го бъдещето — натърти Надаш.

Грени стана и доближи монитора, за да огледа добре новата карта.

— Откъде взе това?

— Имам приятелка от университета, която задълба във физиката на Потока. Търсела тема за докторската си дисертация и попаднала на монография за потенциалните дългосрочни изменения в Потока. Авторът на монографията изобщо не продължил изследванията си. Потърсила сведения за него — станал данъчен инспектор на Взаимозависимостта. Затова тя се захванала с темата, обработила данните и стигнала до извода, че след повече от хилядолетие относителна стабилност струите на Потока ще се разместят, и то най-вероятно както е показано на тази карта.

— Кога? — попита Амит.

— Тя казва, че според наличните данни процесът вече започва. Отначало бавно, но ще се ускорява все повече. Вероятно през следващите десет години. — Надаш посочи монитора. — Тя казва, че на картата е представено вероятното състояние на Взаимозависимостта след трийсет години.

Грени се мръщеше.

— „Вероятното“? Какво означава това?

— Тя моделира най-вероятната според нея структура на изчезващи и пренасочващи се струи въз основа на събраните досега данни. Твърди, че вероятността за такава структура е осемдесет и пет процента, след като се стигне до ново устойчиво състояние. А щом се стабилизира, вероятно ще остане такава още хиляда години.

Грени също насочи пръст към екрана.

— И е сигурна, че Край ще бъде новият център, където ще се събират всички тези струи.

Надаш кимна.

— Според нея това дори е най-лесната за прогнозиране част от промяната. Изглежда, се е случвало и преди. Говори за разместванията в Потока. Според нейните данни центърът на локалната активност в Потока се мести между Средоточие и Край на всеки една-две хиляди години. Шансът друга система да стане център на струите е по-малък от едно към сто хиляди.

— Добре де, и какво от това? — обади се Амит.

— Който владее системата, където се събират струите на Потока, владее и Взаимозависимостта — обясни му Грени.

— Поне един от братята ми е внимавал — засмя се Надаш.

— Но ние не владеем тази система — махна с ръка Амит. — Ние сме в системата Терхатум.

— Това е в настоящето — каза Надаш и пак изпъна ръка към монитора. — А това е бъдещето.

— Край вече си има херцог — изтъкна Грени.

— Да, има — съгласи се Надаш. — Но историята показва, че тези владетели не се задържат дълго. Свалят ги от власт толкова често, че при поредното въстание Взаимозависимостта ги оставя да се бият и дава титлата на последния оцелял.

— Искаш да свалиш от власт сегашния херцог?

— Не, Грени, искам ти да го свалиш от власт.

— Какво? Защо пък аз?

— Защото Амит се подготвя да оглави семейния бизнес, а аз съм заета с усилията да слея нашето родословие с имперския род. Само ти не правиш нищо в момента.

— Напротив.

Грени каза истината. Той беше вицепрезидент по маркетинг в Дома и работата подхождаше за възрастта и опита му. По някое време щеше да влезе в съвета на директорите и да получи възможност за избор и смяна на длъжностите, както се случваше с всички трети деца в големите Домове.

— Не си чак толкова ангажиран. Пък и ако те назначим за наш представител на Край, това ще бъде повишение. Ще бъде добре за тебе и като престиж, и като естествено продължение на твоята кариера.

— Но това е Край.

— И?

— Там няма нищо. Затова са я нарекли Край.

— Грени, Край е бъдещето. Нужен си ни там, за да сме подготвени, когато то настъпи.

— Нада, ти вече си намислила да се омъжиш за престолонаследника — намеси се Амит. — Ако успееш, защо да пращаме Грени на Край?

— Искаш ли ти да отговориш? — подхвърли Надаш на по-малкия си брат.

— Защото владетелят на Край ще бъде в изгодно положение да оспори властта на емперо — каза Грени на брат си. — Домът Ву е имперски род просто защото контролира пространството около Средоточие. Не можеш да припариш в системата, без да платиш данъци, мита и такси. Ако всичко това се прехвърли към Край, ще пресъхне един от най-големите източници на доходи за хазната на емперо.

— Ще се свържем чрез брак с Дома Ву, за да придобием власт сега — продължи Надаш. — А завладеем ли Край, ще останем на власт и когато всичко се промени. Ако нашите семейства държат и Средоточие, и Край, няма да допуснем разпадането на Взаимозависимостта в гражданска война.

— Такава война би съсипала бизнеса на всички — отсъди Амит. — Включително и нашия.

Грени се взираше в монитора.

— Сестричке, готова си да поемеш страхотни рискове заради една докторска дисертация.

Надаш вдигна рамене.

— В най-лошия случай ще се окаже, че сме сбъркали за промените в Потока. Но ти ще бъдеш херцог на Край, а аз — имперската съпруга.

— Всъщност в най-лошия случай ти няма да се омъжиш за Ренеред, Грени ще бъде арестуван за държавна измяна, а промените ще се случат въпреки всичко — поправи я Амит.

— Не ни помагаш с това отношение — укори го Грени.

— Само се старая да изясня колко можем да се издъним — настоя Амит. — Знам, че според вас двамата не съм ви равен по ум. Прави сте — не съм. Но умът ми стига, Надаш, да видя колко рискован е този твой план, а вероятността за провал никак не е малка. Ако искаме да успеем, ще се нуждаете от мен да уталожвам страстите в съвета на директорите на Дома.

— Само ако им кажем — изтъкна Надаш.

Амит изсумтя.

— Искаш да осъществиш планетарен преврат, но да го запазиш в тайна от Дома Нахамапитин?

— Защо не? Ще използваме парите на местния ни клон. Това е Край, не забравяй — ако се наложи, години наред можем да правим разходи, без да се появяват в счетоводните документи. Изпипаме ли всичко достатъчно хитро, не е нужно да споделяме със съвета на директорите, докато не постигнем целите си.

— Олеле… — въздъхна Амит и се надигна от креслото. — Наистина се нуждая от тази чаша.

Отиде при бара.

— Ще си мълчим — упорстваше Надаш. — Ще знаем само ние.

— Дори само с парите на местния клон няма как да не се разчуе — възрази Грени. — Особено ако организираме въстание.

— Там една или друга група се бунтува срещу херцога поне веднъж на десет години — напомни Надаш. — Не е задължително ти да вдигаш въстание. Ще се възползваш от текущото.

— И очакваш, че сегашният херцог незнайно защо ще понася това безропотно?

— Зависи дали ще научи, че и ти си замесен. Ако му бъдеш полезен, може да не те заподозре.

— С твърде много неизвестни си имаме работа — вметна Амит откъм бара.

— Той не греши в случая — съгласи се Грени и показа отново картата, която още беше на монитора. — И няма гаранции, че твоята приятелка физичката не е шарлатанка. Надаш, а защо всичко това още не е новина? Не смяташ ли, че е нещо, от което всички ще се разтревожат? Аз обаче го чувам за пръв път, затова си мисля, че може и да е далеч от истината.

— Тя сподели само с мен — обясни Надаш.

— И защо й е хрумнало да постъпи така?

— Не й стигали парите и си помислила, че може да поиска да й се плати за такава информация. Аз я издържах, за да си довърши дисертацията, но на друга тема, а по тези данни вече работеше само за мен.

— Коя е тази жена?

— Моя приятелка от следването, вече ти казах.

— Няма ли си име?

— Хатиде Ройнолд.

— Срещали ли сме се?

Надаш прихна.

— Не. Грени, колкото и да е непоносима тази мисъл за тебе, не успя да се запознаеш и да изчукаш всички мои приятелки от университета.

— И тези данни не са проверени от други физици? — попита Амит, чиято чаша пак беше пълна с шира.

— Не. Очевидно е, че не искахме никакво изтичане на информация. Доколкото знам, тя май е опитала по някое време да пише на данъчния инспектор, чиято работа е продължила, но май е нямало отговор.

— Значи, с изключение на дребен имперски бюрократ, който може да знае нещо по въпроса, а може и да не знае, буквално никой не е научил нищо досега? — Надаш кимна. — Е, ако не друго, поне никой не подозира какво ще го сполети — обобщи Амит.

— Вече искаш да се захванем с това, така ли? — попита Грени.

— Не съм казвал, че искам — натърти Амит. — Това е инвестиция с големи рискове и големи потенциални печалби. Не се сещам за по-учтив начин да опиша такива налудничави кроежи. Не ми допадат рисковете. Ние си имаме монопола, тоест вече имаме и печалби. — Той се обърна към монитора. — Но ако съществува някакъв шанс това да се окаже вярно, значи има и шанс Взаимозависимостта да рухне, ако не направим нищо. И стигаме до сценарий с големи рискове и големи загуби. Трябва да реша кой вариант искам по-малко.

— Можем да се справим — увери го Надаш.

— Тоест казваш, че аз мога да се справя — уточни Грени. — Защото ще бъда на много месеци от вас.

— Ще планираме всичко подробно, преди да заминеш.

— И всички тези планове няма да струват нищо, когато се сблъскат с действителността.

— Тогава ще импровизираш. Ще печелиш доверието на хората. Ще ги заблуждаваш за истинските си намерения. В това те бива.

— Да, но не е достатъчно.

— Ще измислиш как да направиш останалото. — Надаш приближи брат си и го потупа по бузата. — А когато не знаеш каква да е следващата ти стъпка, просто се развилней. Няма да навреди.

— Всъщност може да навреди, и то много — възрази Амит и си наля още шира.

— Бъди дързък — продължи Надаш, без да го слуша.

— Бъди дързък, Грени. И накрая стани херцог на Край.

Онази вечер тя не можа да убеди нито Амит, нито Грени. Имаше твърде много въпроси и твърде много начини и тримата да бъдат натикани в тесни килии до края на живота си за държавна измяна, мошеничество и тероризъм. Надаш обаче знаеше, че се нуждае само от време, за да им втълпи своите замисли. След месец склони братята си да приемат идеята по принцип. След още месец Грени, който не можеше да повярва, че се е оставил да бъде въвлечен в тази щуротия, отлетя с петицата на Нахамапитин „Ама че безочие!“ към Край.

Сега можеше да признае, че поне с неговата част от плановете им потръгна неочаквано добре. Наистина имаше група от разгневени и оскърбени, готови да се опълчат срещу херцога на Край, които той можеше да подкрепи с пари и оръжия, а в замяна те свършиха цялата работа с въстанието. Успя скоро да се вмъкне с ласкателства сред приближените на херцога, който въпреки титлата си беше провинциален хапльо, а баща му бе отнел насила властта от предишния херцог. Херцогът изпитваше благоговение към потеклото на Грени, чийто род можеше да проследи благородническите си корени до времената отпреди основаването на Взаимозависимостта.

За броени месеци въстанието се развихри, а той вече беше довереникът и момчето за мръсни политически поръчки на херцога и се закрепи в позиция, от която можеше да подкопава тихомълком опората под краката на покровителя си, за да се възкачи неизбежно на поста му, когато главата на херцога се търкулне в прахоляка. Поне нямаше спор, че Грени вършеше своята работа по-добре от Надаш, макар че вината за това не беше само нейна. Доколкото знаеше, тя не беше замесена в сблъсъка на Ренеред с онази стена. А дори тя да бе уредила катастрофата, не сподели нищо със своя брат.

Но сега всичко се сгромолясваше и Грени предчувстваше, че остават дни, ако не и часове до опозоряването и разобличаването му, което застрашаваше не само него, а и целия Дом Нахамапитин. Едно беше да се издъниш за своя сметка, съвсем друго — да забиеш лакът в ребрата на Дома, докато падаш.

„Бъди дързък — бе му казала Надаш. — И стани херцог на Край.“ Грени се усмихна при спомена и опита да си представи какво би сторила сестра му на негово място. А после, по-малко от два часа преди да се яви пред херцога на Край и граф Клермон, той се зае да го направи.

 

 

Херцогът, графът и Грени седяха един час и пиха чай в източната външна галерия на Уедърфеър, където имаше прекрасен изглед към града, и си приказваха за съвсем незначителни неща. Грени долавяше какви усилия струва това на графа, защото той явно беше убеден, че Грени е отвлякъл сина му и е имал намерение да го изтезава. После тримата влязоха в личния кабинет на херцога, за да обсъдят насаме значими неща, които не бяха свързани с отвличането и намерението на Грени да изтезава сина на графа, и това им отне още около час.

Тогава херцогът даде знак, че е време за извинението. Грени кимна, изправи се и застана между графа на креслото и херцога зад бюрото. Пое си дъх, което сякаш подсказваше, че ще му бъде тежко да изрече следващите думи. След това бръкна в десния вътрешен джоб на сакото си, където бе скрил малък лъчемет, и простреля с него графа, който се свлече в несвяст.

— По дяволите, Грени, какво… — започна херцогът и млъкна, защото в единия му бял дроб имаше дупка от малкия пистолет, който Грени извади от левия вътрешен джоб на сакото, след като пусна лъчемета на пода, за да освободи ръцете си за новото оръжие.

Херцогът едва имаше време да погледне раната и пак да зяпне объркано Грени, преди да умре от куршума, изстрелян в лицето му. Куршумът влезе точно под дясното око на херцога, проби мозъка и спря с изчерпана енергия при задната кост на черепа.

Грени извади много припряно кърпичка, изтри отпечатъците си от пистолета и го сложи в безчувствената ръка на графа. Постара се по дръжката и спусъка да останат отпечатъци на графа. Взе от пода лъчемета, избърса и него, остави по оръжието отпечатъци на херцога и го пусна там, където би паднал естествено от ръката му. Отвори чекмедже на бюрото, където би било логично един благородник да е сложил лъчемет за самозащита.

Накрая се втурна към вратата на кабинета и я отвори рязко, тъкмо когато чулите изстрелите прислужници и телохранители на графа напираха към нея.

— Простреляха се взаимно! — успя да каже, преди те да нахълтат.

Тупна на пода в престорен шок и задъхване. Нямаше значение, никой не му обръщаше внимание, защото имаха несравнимо по-сериозен проблем — мъртъв херцог в стаята.

А Грени беше доволен от това, защото не искаше да му обръщат внимание. Държеше цялото им внимание да е насочено към херцога и графа. Желаеше всеки тук да се убеди в очевидното — графът е извадил малък пистолет, херцогът е извадил малък лъчемет, настроен за зашеметяване, някой от двамата е натиснал спусъка пръв и е настанал ад, а сега единият беше мъртъв, другият в безсъзнание. Колкото повече хора видеха това, а стаята вече се претъпка със служители, толкова по-лесно очите им биха накарали мозъците да повярват на версията, която Грени възнамеряваше да им представи.

— Херцогът ме повика, за да се извиня на графа — каза Грени на сър Онтейн Маунт по-късно.

Имперският бюрократ се намеси, защото убийството на херцог от граф беше проблем на империята, дори ако жертвата беше херцогът на Край, когото сър Онтейн доскоро нямаше нищо против да види увиснал на въжето, ако въстаниците го докопат. Двамата стояха в моргата на болницата до масата с трупа на херцога.

— Да се извините за отвличането на сина му ли? — уточни Маунт.

— В което бях несправедливо обвинен. И аз се извиних, но не за това, че съм отвлякъл Марс Клермон, защото не съм извършвал нищо подобно. Извиних се за твърде разгорещения си спор със сина на графа, заради който се стигна до това недоразумение.

— Графът как прие думите ви?

Грени махна с ръка към масата за аутопсии.

— Не ми повярва.

— Лорд Грени, а защо графът не застреля вас?

— Моля, сър?

— Той е подозирал вас за отвличането на неговия син. Вие би трябвало да сте онзи, върху когото да излее гнева си. И буквално сте стояли като мишена пред него.

— Графът смяташе, че съм го направил по заповед на херцога. Поне това каза преди стрелбата.

— И защо е бил на това мнение?

— Защото херцогът ме изпрати при него преди няколко дни с поръчение да го убедя, че трябва да отклони незаконно за негова изгода пари от имперската хазна. С тях херцогът искаше да плати за оръжията, които пирати откраднаха и искаха откуп за тях. Графът отказа, както подобаваше в тази ситуация, затова беше естествено да предположи, че херцогът ми е възложил и отвличането с цел да бъде поставен под натиск.

— Но вие все пак сте говорили с младия Клермон от името на херцога.

— Да. — Грени забеляза, че Маунт явно приема неговите увъртания за отвличането, но не спомена за това, разбира се. — Херцогът знаеше, че не одобрявам неговия план да „вземе назаем“ парите, но въпреки това разговарях от негово име, защото беше мой херцог.

— Въпреки всичко е странно, че не се е опитал да застреля и вас.

— Може би е искал. Но херцогът извади лъчемета. Не мисля, че графът очакваше това от херцога.

— Нито аз — отбеляза Маунт. — Началникът на охраната на херцога също беше изненадан. Той ми съобщи, че херцогът не харесвал и не носел оръжия. Оставял това на телохранителите си.

— Може би е решил да бъде предпазлив. Знаеше, че графът е много недоволен от него.

— Да, но откъде се е сдобил с лъчемета? Хората от охраната му твърдят, че не са виждали оръжието.

Грени си придаде смутено изражение.

— Слушам ви, лорд Грени — настоя Маунт.

— Лъчеметът е мой, дадох му го временно — призна Грени. — Купих го, когато въстанието се превърна в много лош проблем.

— И вие имате охрана.

— Те не ме придружават през цялото време. Херцогът знаеше за оръжието, макар че не го носех в негово присъствие по очевидни причини, затова ме помоли да го донеса на срещата. За да се чувства в безопасност.

— Можел е просто да повика и телохранителите си на срещата. Или да им заповяда да претърсят графа.

— Според мен е преценил, че и двете действия могат да вбесят графа още повече. Тази среща уж трябваше да подобри отношенията им. Затова реши да дойдем в Уедърфеър. В частната резиденция, не в представителния дворец. Дружеска, а не официална среща.

Маунт се озърна към масата.

— Както изглежда, херцогът е сбъркал.

— Как ще постъпите с граф Клермон? — попита Грени.

— Засега е горе в отделна стая и около него са шестима от моите гвардейци. Все още не се е опомнил. Не очаквам да чуя от него същата версия, когато се събуди, а вие как мислите?

— Няма как да предвидя — измъкна се Грени. — Знам, че още ми е ядосан. Не бих се изненадал, ако се опита да ме замеси по някакъв начин. Тоест освен факта, че дадох лъчемета на херцога. Графът няма как да знае за това. Има ли записи от кабинета?

Маунт завъртя глава.

— От охраната научих, че херцогът не е искал да има такива устройства в Уедърфеър. Наричал резиденцията свое убежище, каквото и да означава това.

Грени кимна, сякаш чуваше за пръв път, че в Уедърфеър на практика не се прилагаха никакви мерки за сигурност.

— Следващият херцог ще бъде по-благоразумен — предположи той.

— Който и да е той — подхвърли Маунт и махна с ръка към масата. — Този няма наследници и близки роднини, а според брачния му договор с херцогинята тя не може да го наследи. Явно не са преливали от взаимно доверие.

— Няма ли утвърдена процедура за това? Като представител на емперо тук, вие би трябвало да одобрите претенциите за титлата на следващия херцог, нали?

— Така е, при липсата на пряк наследник аз трябва да назнача временен херцог. Разбира се, моята препоръка също подлежи на одобрение от емперо. Поначало съм склонен да прехвърля тези задължения върху следващия по старшинство благородник. В случая това е граф Клермон.

— Едва ли е най-добрата идея при тези обстоятелства — възрази Грени.

— Прав сте. Има още неколцина графове и барони, които бих сметнал за подходящи, но някои вече напуснаха планетата, а останалите или се крият, или са минали на страната на въстаниците, значи отпадат. Поне засега.

— Как ще реагирате, ако водачката на въстаниците предяви претенции? Говоря за генерал Ливи Онстен.

Маунт изсумтя.

— Няма да я назнача просто защото херцогът е мъртъв и вече не се налага да го свали от власт. Онези все още са въстаници. Въстание не се печели поради неявяване на противника.

Грени се постара да изглежда умислен и млъкна, чакаше Маунт да забележи.

— Какво има? — попита той накрая.

— Не би трябвало да говоря за това, но… — запъна се Грени. — През последните месеци херцогът ми възложи да преговарям тайно с въстаниците, за да потърсим някакво решение в тази безизходица. И техните сили са на изчерпване, и нашите. И двете страни се мъчеха да намерят приемлив компромис. Но херцогът вече е мъртъв. Въстаниците ще искат трона му. Ако не побързаме, ще се разделят на враждуващи фракции, чиито водачи ще претендират за титлата, а така за всички на Край ще стане още по-зле.

— Какво предлагате? Все пак да направя онази Онстен херцогиня ли?

Грени тръсна глава.

— Новината за смъртта на херцога разпространи ли се?

— Не. Засега е всеизвестно, че графът е в болнична стая горе. Още не се знае — Маунт посочи херцога, — че той е долу. Но няма да е така още дълго.

— Мога да се свържа с Онстен веднага щом нашият разговор приключи. Нека й предложа незабавно сключване на примирие, съгласие с няколко от политическите условия на въстаниците и титла за нея.

— Каква титла?

— Графиня.

— Графиня Клермон ли? — ехидно попита Маунт.

— Защо не, ако титлата стане вакантна след съдебен процес. Но вие казахте, че неколцина от графовете са избягали. Дайте й някоя от техните титли. Също обща амнистия за нейните бойци. Можем да прекратим това мъчение с едно-единствено обаждане.

— Твърде много очаквате от този разговор — възрази Маунт.

— Разговор, предшестван от месеци упорит труд. Уговорил съм с нейните хора почти всичко. Просто ще осъществим постигнатото досега.

— А ако Онстен не се съгласи?

— Тогава ще й кажа, че ще има намеса на имперската гвардия.

Маунт вирна глава.

— Лорд Грени, нямаме никакво намерение да се намесваме.

— Разбира се! Но тя няма как да знае, а заплахата е чудесно средство за принуда. Ще й кажа: „Или получаваш каквото искаш, или Взаимозависимостта ще те смачка“. Така ще я подтикна към правилния избор.

— Убеден ли сте, че ще успеете?

— Според мен това е най-добрият ни шанс в момента. Както и в обозримото бъдеще.

Маунт кимна.

— Направете го.

— Лошото е, сър Онтейн, че нямам никакви официални пълномощия. Засега.

Грени чакаше Маунт да проумее какво му е казал, и това се случи скоро, защото имперският чиновник не беше глупак. След това чакаше Маунт да претегли в ума си случилото се. Следеше бързата смяна на едва доловими изражения по лицето на Маунт — прозрението, че Грени всъщност го побутна към капан и ще бъде принуден да му даде каквото иска; раздразнение, че се остави толкова лесно да го разиграват; подозрение, че Грени може да е скалъпил убийството тъкмо с тази цел; неохотно възхищение, ако се окаже, че е точно така; преценка, че въстанието е отвратителна тъпа бъркотия и за всички ще е по-добре да го прекратят по-скоро с каквито и да е средства; примирение с факта, че лукавият недорасляк Нахамапитин вероятно е най-добрият шанс Маунт да се отърве от цялата тази гнусотия.

Грени знаеше, че Маунт ще му предложи херцогството няколко стотни от секундата, преди думите да бъдат изречени.

— Добре, лорд Грени — започна Маунт. — Осигурете прекратяване на огъня през следващия час и сключване на примирие през следващото денонощие и ставате временен херцог. Аз ще се заема с оформянето на документите, за да утвърдя назначението ви. Но искам да ме разберете добре, млади приятелю. Ако разкрия, че истината за убийството на херцога се различава по нещо от вашата история, вашето херцогство ще бъде килия три на три метра до естествения край на живота ви. А аз ще си поставя като лична цел да удължавам живота ви колкото може повече. Това ясно ли ви е?

— Разбира се, сър Онтейн.

— В такъв случай ви поздравявам, лорд Грени, временен херцог на Край. Вършете си работата.

Маунт излезе от моргата. Грени потисна желанието да размаха ликуващо стиснатите си юмруци.

Час по-късно бе уговорил прекратяването на огъня и изпрати хора за обсъждане на договора. Не се наложи да заплашва генерал Онстен с имперските гвардейци — нали поначало работеше за него?

След два часа бе уведомил капитан Уимзън от „Червена роза“, че обезщетенията за повредите на кораба и надценката за оръжията ще бъдат изплатени след официалното му утвърждаване като временен херцог, затова да потърпи и да не се опитва да го убие.

След три часа на новия временен херцог на Край бе съобщено, че граф Клермон е буден и с ясно съзнание. Грени реши да го навести и заповяда на всички, включително шестимата имперски гвардейци, да почакат от другата страна на вратата. Гвардейците също се подчиниха, колкото и да бяха недоволни. Грени взе стол от ъгъла на болничната стая и го сложи до леглото, за да говори съвсем тихо с графа.

— Сега аз съм херцог на Край.

— Честито — промърмори графът след две-три секунди.

Гласът му не прозвуча приветливо. Грени обаче кимна.

— Благодаря. Ето какво трябва да направим — да съгласуваме историите си. Версията е, че вие убихте херцога, защото ми е заповядал да отвлека вашия син. Стигнахте до спор, вие извадихте пистолет, той извади лъчемет и след това не помните нищо, защото зашеметяващият заряд е повлиял на паметта ви.

— Искате да призная убийство.

— Да. Точно така.

— Не сте го измислили добре, лорд Грени.

Грени пренебрегна нежеланието на графа да споменава новата му титла.

— А ето какво ще получите в замяна. Ще бъдете осъден за убийството, но ще ви позволя да останете под домашен арест в Клермон. Ще се откажете от своята титла, а аз ще се погрижа да бъде прехвърлена на вашата дъщеря, вместо да ви бъде отнета позорно. Ще подадете оставка като имперски инспектор и аз ще назнача на тази длъжност избран от мен човек. Но аз ще направя необходимото да запазите пенсията си и ще добавя субсидия за разходите на имението ви. Вие ще си затваряте устата за всичко пред всички, включително пред вашата дъщеря. О, да — освен това ще я убедите да не се опитва да ме убие, докато спя в леглото си.

Графът прихна, но Грени продължи невъзмутимо:

— Ако се съгласите с всички условия, след пет години ще ви помилвам. Ще заявя, че покойният херцог е отправял безогледни заплахи към вас и вашето семейство и не ви е оставил друг изход. Вие не сте издържали на напрежението. И тъй като аз съм очевидец на всичко това, моята версия ще бъде приета. Това е. Признавате, оставате си у дома пет години и ви помилвам.

Графът се засмя отпаднало.

— Защо се смеете? — сопна се Грени.

— Лорд Грени, нямате никаква представа какво ще се случи през тези пет години.

— Напротив, Клермон — имам. Ще настъпят големи промени. Край ще се превърне в сърцето на Взаимозависимостта. Всички пътища ще водят насам.

— О, не. Никакви пътища няма да водят насам. След пет години ще останем сами тук. И това е неизбежно според обективните данни.

Грени почувства как тревогата му избуява от последните думи на графа.

— За какво говорите?

— Лорд Грени, защо според вас отпратих сина си точно сега?

— За да е далеч от войната и за да се оплаче на емперо, че съм го отвлякъл.

Тъкмо заради втората причина Грени искаше да премахне Марс, ако не успее да го залови. Не знаеше точно какво влияние има граф Клермон в имперския двор, но поне бе наясно, че Надаш и Амит няма да се зарадват на новини за направеното от него на Край, които ще им тровят живота.

Графът въртеше глава.

— Накарах го да замине, защото ако не го бе направил сега, щеше да стане невъзможно.

Грени се озадачи.

— За струята на Потока ли говорите?

Какво би могъл да знае имперският главен инспектор за струите на Потока? Нали се занимаваше с данъци, а не с физ…

— О, господи — ахна Грени и се вторачи неприкрито в графа. — Вие сте онзи физик!

И граф Клермон го гледаше озадачено, но му беше забавно.

— Кой физик по-точно, лорд Грени?

— Вие сте! Онзи, който е изследвал Потока! И чиито данни Хатиде Ройнолд е използвала.

Граф Клермон още недоумяваше, но Грени забеляза как осмисля постепенно чутото.

— Помня това име. Тя ми изпрати преди години част от своите резултати и списък с въпроси.

— А вие не й отговорихте.

— Не отговорих. Емперо ми заповяда да не обсъждам работата си с никого. — Друго изражение завладя лицето на Клермон. Загриженост. — Вие си мислите, че нейните резултати са правилни, нали? И очаквате струите на Потока да се пренасочат към Край. Познах, нали?

Грени зяпна, а Клермон тупна с длан отстрани по леглото.

— Това ли било! Наистина!

Графът се разсмя гръмогласно, едва ли не трескаво. Гвардеец отвори вратата и надникна. Грени го отпъди с гневен жест.

Клермон се овладя най-после, изтри сълза от ъгълчето на едното си око и впери поглед в Грени.

— Ама че жалък амбициозен глупак сте…

— Какво знаете? — попита Грени.

— Знам, че Хатиде Ройнолд е била много небрежна в изчисленията си. Знам, че ако не е проверила отново някои от основните си предположения, вероятно е преповтаряла грешките си неограничено в посока, която няма нищо общо с действителността. Някаква част от работата й била ли е проверена от други учени?

— Не — призна Грени.

Клермон кимна.

— Разбира се. Тя е като мен — взета под покровителство, за да работи самостоятелно. А проверката от други учени е важна, лорд Грени. Докато Марс не порасна достатъчно, за да започне да проверява моите резултати, аз напредвах слепешком. И допуснах някои тъпи грешки, които просто не забелязвах. Ройнолд също ги е правила. Знам, защото ги видях. Предполагам, че така и не ги е поправила. — Клермон се приведе напред и немощно мушна с пръст Грени в гърдите. — И е повлякла и тебе, невеж властолюбив страхливецо. Нямало е как да знаеш това.

Грени чак трепна от докосването.

— Какви ги приказвате?!

Клермон се отпусна усмихнат на възглавницата.

— Няма значение какво говоря, лорд Грени. Не и докато не решите да изпратите отчет в своя Дом, за да съобщите за внезапното си издигане до херцогска титла. А вие имате намерение да направите това, нали?

— Имам.

Докладът щеше да бъде изпратен с пощенска сонда — малък безпилотен апарат, който се рееше в пространството точно пред плитчина на Потока и приемаше електронни съобщения — писма, видеозаписи, делова кореспонденция, отчети, дигитализирани продукти на интелектуална собственост. Всеки ден такъв апарат влизаше в Потока с натрупаната информация. Всеки ден друг апарат излизаше от Потока с подобна информация, за да я предаде на Край. Пощата винаги закъсняваше, защото Край беше далеч от всички останали. Но винаги се получаваше.

Клермон кимна за пореден път.

— Напишете доклада си. Изпратете го. И когато това се случи, върнете се при мен, за да ви съобщя моите условия.

— Какво трябва да се случи?

— Ще научите.

— И какви условия можете да ми натрапите според вас?

— За начало не желая да бъда обявен за убиец. Ще видим какви ще бъдат другите условия. Но ще ви кажа отсега, лорд Грени — много сте заблуден. Аз не се нуждая от вас. Но вие може и да се нуждаете от мен. И то повече, отколкото сте способен да си представите. Хайде, идете да напишете доклада си. Ще си мълча, докато се върнете.

Клермон дори го подкани с жест да се махне. Грени беше толкова зашеметен, че излезе покорно.

 

 

Грени отиде в кабинета си в сградата на Дома Нахамапитин — щеше да мине време, докато прехвърли всичко необходимо в херцогския дворец, но и представата за това стигна, за да усети тръпката на възбудата. Подробният доклад за Надаш беше и шифрован, и криптиран. Изпрати го по защитена връзка до пощенската сонда и зачака потвърждение за получаването. Получи го след няколко минути заедно с времето за отлитането на сондата, което трябваше да се случи след по-малко от половин час. Грени прочете потвърждението и се залиса с друга работа, преди всичко да прегледа съобщенията от своите хора, които уговаряха примирието с въстаниците.

Така се увлече, че едва след три часа забеляза допълнителното уведомление от пощенската служба — неговата информация нямало да бъде изпратена навреме. Като причина посочваха повреда на сондата. Цялата информация щяла да бъде прехвърлена в друга сонда (край плитчината на Потока винаги имаше десетки от тях).

Грени се канеше да мине на друга страница в таблета, но откри още две уведомления за забавяне поради повреди. Тъкмо дочиташе третото и получи четвърто.

Обади се на своя помощник.

— Какво им става на пощенските сонди?

— Не знам, сър. Всички се оплакват. Пощата само се прехвърля от една сонда в друга.

Преди Грени да каже нещо, таблетът му подсказа, че с него иска да говори сър Онтейн Маунт. Той прекъсна разговора с помощника и отговори на Маунт.

— Изглежда, имаме проблем — започна командирът на гвардейците.

— С обсъждането на договора ли? — попита Грени.

— Не, друг. Петицата „Защото аз го казвам“ се свърза току-що с имперската станция. Трябвало е да влезе в Потока.

— Проблемът кораба ли засяга?

— На кораба му няма нищо. Проблемът е с плитчината на Потока.

— Е?

— Няма я, лорд Грени. Изчезнала е безследно.

След няколко часа, прекарани в почти панически срещи и обсъждания, Грени се върна в болницата и влезе в стаята на граф Клермон.

— А, добре, ето ви и вас — каза графът и кимна към имперските гвардейци. — Съобщиха ми, че съм добре и ме изписват. Ще ме предадат на местните власти, които вече са ваши хора, доколкото разбрах. Явно ще бъда пратен в затвора.

— Опразнете стаята — заповяда Грени. Всички други излязоха и той се вторачи в Клермон. — Вие знаехте. За Потока.

— Имаше вероятност плитчината още да не е изчезнала, когато изпратите доклада си, а в такъв случай разговорът щеше да бъде друг. Поне засега. Но все щеше да се случи утре или след още ден-два. Най-късно след седмица. И тогава пак щяхме да стигнем до този разговор.

— Ако струята на Потока се е свила, вие сте изпратили сина си на сигурна смърт.

— Не. Предвидих, че тази струя ще започне да се свива откъм входната плитчина. Изходната й плитчина ще бъде отворена още много месеци. Няма значение. Вече нищо не може да влезе в струята оттук и когато се опразни от намиращите се в нея кораби, все едно я няма. Всички на Край ще останат тук.

— Докога?

— Що за въпрос, лорд Грени. Завинаги, разбира се.

Грени не знаеше какво да каже.

— Има още нещо — продължи Клермон.

— Какво?

— Струята на Потока от Край се затвори. Но аз предвиждам, че струята към Край ще остане отворена още няколко години. Тя вече проявява някои признаци, предшестващи разпадането. Но засега ще остане устойчива. Може би дори ще изчезне последна от всички струи на Потока, свързващи Взаимозависимостта.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да се подготвим за посетители.

— Посетители…

— Да.

— Колко?

— Колкото успеят да се доберат живи до планетата, струва ми се. — Клермон потри ръце. — Така… Лорд Грени, вие сте убиец и узурпатор, опитахте се да сторите зло и на моя син. В един съвършен свят щяхте да умрете или да изгниете в затвора за извършеното от вас през последните години. Аз щях да се задоволя и с едното, и с другото. Но за добро или за зло сега вие сте херцог на Край. Правилно ли се досещам, че изведнъж открихте вълшебно средство да прекратите въстанието?

Грени кимна.

— Значи вие сте участвали дейно в това въстание по някакъв гнусно двуличен начин?

Цялото тяло на Грени се раздвижи от енергичното свиване на раменете.

— Точно каквото очаквах. Както и да е, сега имаме мир и ще се нуждаем от него за това, което предстои, а вие — уви! — сте необходим за запазването на мира. И ако се отървем от вас в този момент, ще си навлечем още повече проблеми. Бих могъл да ви разоблича, да се свържа със сър Онтейн и да вдигна голям шум. Но вие вече знаете за изчезването на струите в Потока и разбирате, че се натъкнахме на по-сериозни затруднения от въстания и преврати. Затова ви предлагам подкрепата си.

— Нима? — Грени примигна. — При цялото ми уважение към вас аз мисля, че не можете да прецените кой от чия подкрепа се нуждае.

— Напротив. Предстоят ви решения, от които ще зависи дали човечеството — онази част, която е на планетата сега, и другите, които ще успеят да дойдат тук — ще оцелее в това бедствие. Вие сте амбициозен, алчен и несъмнено сте част от по-всеобхватен заговор на вашия Дом да наложи контрола си над Взаимозависимостта. Добре.

— „Добре“ ли?

— Да, говоря за заговора. Това означава, че вашите амбиции и алчност са подчинени на нещо по-голямо от вашата себичност. Означава, че може би не сте само властолюбив социопат. И може би сте искрено загрижен за Взаимозависимостта, за хората в нея и за съдбата им. Ако е така или ако поне сте способен да се научите да проявявате загриженост, аз съм на разположение, за да ви помагам. Ако не, все ми е едно дали ще повикате онези гвардейци зад вратата и ще им заповядате да ме застрелят. Но ако решите да се възползвате от услугите ми, както би трябвало да постъпите, имам свои условия и искания. Някои неща, които ще се наложи да направите, за да знам, че не сте само простоват самовлюбен мошеник, какъвто бяхте досега. Трябва да повярвам, че наистина сте способен да спасите света.

Дори ако животът на Грени зависеше от това, не би могъл да изрече нито дума. Струваше му се, че езикът и мозъкът, неговите две предимства, буквално са се спаружили и изпаднали някъде.

Клермон се взираше изпитателно в него.

— Не си представяхте, че ще бъде така, нали? След като осъществите плановете си и станете херцог?

Грени отвори уста да отговори и се чу само хриптене. Преглътна засрамено и опита отново.

— Да.

— Е, животът е пълен с изненади, лорд Грени. А сега ми кажете какво решавате. Ще се възползвате ли от услугите ми, или не?