Джон Скалзи
Колапс (13)

12.

Таблетът на Марс звънна — имаше нареждане да се яви при Нубт Пинтън, началника на охраната. За миг му хрумна да не се подчини, но скоро вървеше през кораба, който опознаваше и понасяше все по-добре. В момента ускоряваха и изкуствената гравитация се дължеше повече на тласкащите полета, а не на въртенето на пръстена. Той обаче забеляза, че полетата го дразнят по-малко, отколкото само преди два дена. Явно тялото свикваше с тях.

Нубт Пинтън го чакаше в ареста на „Да, сър“ — малко и унило помещение с още по-малки и по-унили килии около него. В една от тях сега беше Чет Убдал, който отвърна на погледа му с несдържана злоба.

— Доста смачкан ми се вижда — сподели Марс.

— И си е вярно. Лейди Кива го изхвърли от въздушен шлюз — отвърна Пинтън.

— Изхвърлихте го в космоса?

— Аха.

— И той не умря?

— Държахме го навън съвсем малко.

Марс пак се взря в Чет, чиито очи червенееха.

— Почти съм готов да го съжаля.

— Не се разчувствайте толкова, лорд Марс. Той ще ви убие тутакси, ако има сгоден случай.

— Искахте да говорите с мен, сър — напомни Марс и загърби Чет.

— Да. Трябва да ви огледам добре.

— Добре, но защо?

— Подгониха ни пирати. Вашият несполучил убиец твърди, че са намислили да ви отмъкнат от нашия кораб. Подозираме, че ако не могат да направят това, ще са готови да унищожат „Да, сър“, но да не допуснат да им избягате. Можем да окажем съпротива, но ако целта им е да ни пръснат на парчета, а не да превземат кораба, шансовете ни намаляват.

— Искате да ме натикате в ръцете им, така ли?

— Ако решението ни беше такова, нямаше да говоря с вас. Щях да уредя да ви зашеметят изневиделица и да ви подготвят за предаване на пиратите.

— Радвам се да го чуя.

Пинтън кимна.

— Искаме от вас готовност да ни помогнете, за да спасим и себе си, и вас, а покрай това и да причиним малко страдания на пиратите и на хората зад тях.

— Говорите за Грени Нахамапитин.

— Да, за него.

— Значи съм в играта.

— Но и за вас ще има известни рискове.

— Не ме интересува. Участвам.

— Добре.

— Как ще го направим?

Пинтън посочи Чет.

— Първо ги караме да повярват, че той е успял.

— Да ме убие ли?

— Да заложи бомба, която ще ни попречи да влезем в Потока. Щом направим този номер, сигурно е, че пиратите ще се свържат с нас, за да ни поставят условията си.

— А после?

— Забелязахте ли, че с Чет имате горе-долу еднакво телосложение и цвят на кожата и косата?

— Не съм обърнал внимание.

— Аз пък обърнах.

 

 

Фалшивата бомба „избухна“ след половин час и „Да, сър“ излъчи некриптирано тревожно съобщение към имперската станция, за да я уведоми за аварията. То бе предназначено да информира станцията за инцидента, за да има готовност за спасителна операция, когато и ако „Да, сър“ изпрати второ съобщение за влошаване на положението. Но и най-бързите имперски катери можеха да пристигнат след повече от денонощие. „Да, сър“ трябваше да се справя както може, само един малък кораб беше наблизо и можеше да го прехване за броени часове.

И както се очакваше, този кораб направи опит за връзка скоро след изпращането на съобщението.

— Свободен товарен кораб „Червена роза“ до „Да, сър, тя е моята мацка“ — гласеше съобщението.

Марс го чу на мостика, където той и Кива стояха в един ъгъл, за да не се пречкат, но да знаят какво се случва.

— Петица на Дома Лагос „Да, сър, тя е моята мацка“, слушаме ви — отговори Дрийн Музан, офицерът по комуникациите.

— Научихме, че имате аварийна ситуация на борда. Моля за разрешение да ви доближим за оказване на помощ.

— Капитанът ви благодари за желанието да ни съдействате, но заявява, че в момента това не е необходимо. Моля, останете на сегашното разстояние.

— Безпокоим се, че ако ситуацията се влоши, не бихме могли да ви окажем необходимото съдействие. Ще осъществим маневри по сближаване.

— „Червена роза“, капитанът ви благодари отново, но желае да ви уведоми, че поради нашата загриженост за безопасността на вашия кораб в случай на нов инцидент настояваме да останете на сегашното разстояние.

— Ние благодарим на вашия капитан за загрижеността, но преценяваме, че можем да поемем този риск. Ще се сближим с вашия кораб за оказване на съдействие.

— Стига сме се опипвали — каза Блиника на Музан.

— Да, сър — кимна тя и се обърна към конзолата си.

— „Червена роза“, капитанът настоява официално да приключваме с тъпотиите и да говорим по същество.

Кратко мълчание.

— Разбрано — прозвуча отговорът. — Изчакайте, моля.

Блиника се обърна към Кива Лагос.

— Докъде сме с подготовката?

— Трудим се като шибани пчелички.

Блиника кимна, стрелна с поглед Марс и пак съсредоточи вниманието си в екрана на капитанския си пулт.

Въпреки всичко Марс се поддаваше на тръпката от преживяването. За пръв път попадаше в какъвто и да е команден център, а невъзмутимият професионализъм на екипажа на мостика на „Да, сър“ въпреки твърде голямата вероятност за сблъсък с враг си беше направо вдъхновяващ. Тези са свестни хора, каза си Марс. Е, може би с изключение на Кива Лагос. Още не знаеше как да се отнася към нея.

Озърна се към лейди Кива, чието изражение можеше да бъде наречено и напрегнато, и преливащо от снизходително самодоволство. Всичко, което Марс научи за нея досега, подсказваше колко неблагоразумно е човек да й се изпречи на пътя. По това му напомняше за Врена, макар че едва ли беше обременена със същата чувствителна съвест.

— На какво се подхилваш? — попита Кива, която долови погледа му.

— Тъкмо си мислех как изхвърли Чет във вакуума — излъга той.

— Е, и?

— Чудех се дали щеше да го оставиш навън, ако не бе проговорил.

— Да, по дяволите. Гнусникът беше намислил да взриви бомба в моя кораб. Никой не може да се бъзика с моя кораб. Никой не може да се бъзика с моите хора.

— Сега и аз съм член на екипажа — изтъкна Марс. — Значи и аз съм от твоите хора.

— И ние няма да те предадем, нали?

— Да се надяваме.

— Ето, видя ли? — кимна Кива. — Не се бъзикай с мен на тази тема, Клермон.

Марк пак се ухили.

По комуникационния канал между корабите се чу шум.

— Тук е капитан Уимзън от „Червена роза“, желая да говоря лично с капитан Блиника от „Да, сър“.

Блиника докосна своя екран.

— Блиника слуша.

— Капитане, както чух, искате да си спестим тъпотиите.

— Ако нямате нищо против, капитане.

— Нямам, то се знае. Но защо да не се държим като цивилизовани хора. Вие вече сте се досетили какви сме.

— Пирати сте. Преследвате ни от почти цяло денонощие.

— Вярно. И трябва вече да сте наясно, че наш сътрудник ви е лишил от възможността да влезете в Потока.

— Така е.

— Но днес късметът е на ваша страна, капитане. Охотно ще ви оставим товара и няма да ви досаждаме повече, докато ремонтирате кораба си или се връщате към имперската станция. Искаме от вас само да прехвърлите двама души при нас.

— Кои са двамата?

— Първият е нашият сътрудник, който е заложил бомбата и предполагам, че сега е в ареста. Вторият е ваш пътник. Лорд Марс Клермон.

— Капитане, не можем да ви предадем вашия сътрудник.

— „Не можем“ са прекалено силни думи, капитане.

— Нека уточня. Можем да ви го предадем, но на съвсем малки парчета. Изглежда, задействал е бомбата преждевременно. Взриви се заедно с нея.

— Колко жалко.

— Ако желаете, ще остържем стените и ще ви предадем в торбичка каквото остана от него.

— Благодаря, но не е необходимо. Неговото отвеждане беше само желателно. Случаят с лорд Марс обаче не е такъв.

— В списъка на нашите пътници няма Марс Клермон, независимо дали е лорд или не.

— Нали уж се разбрахме да си спестим тъпотиите, капитане. Марс Клермон се намира на вашия кораб под името Кристиан Янсен. Домът Лагос използва тази самоличност, когато иска да измъкне нелегално някого от някоя система. Може би си струва да обясните на своите работодатели, че е добре да сменят по-често тези самоличности. Имате Кристиан Янсен на кораба, нали?

— Да, имаме.

— Добре.

— Но има и проблем.

— Капитан Блиника, за съжаление се налага да ви уведомя, че ако „проблемът“ с Клермон също е пръскането му на малки парчета, ще бъда принуден да направя същото с вашия кораб.

— Какво означава това?

— Означава, че или ще получа Клермон жив, или всички в „Да, сър“ ще умрете. Това е изборът, който ви предлагам.

— Ще умрете заедно с нас — зарече се Блиника.

— Няма. Е, какъв е проблемът с Клермон?

— Не е мъртъв. Но в момента се намира в изкуствено предизвикана кома.

— Защо?

— Защото беше в коридора с вашия „сътрудник“, когато бомбата избухна. Той и още неколцина членове на екипажа се опитаха да попречат на вашия приятел. Клермон оцеля. Други двама — не.

— Моите съболезнования, капитане.

— Капитане, след заплахата да унищожите моя кораб и да убиете всички хора в него, съболезнованията ви звучат кухо.

— Разбирам ви. Състоянието на Клермон позволява ли да бъде пренесен?

— Можем да ви го предадем жив и в стабилно състояние. Останалото си е ваш проблем.

— Съгласен съм. Ще ви доближим след три часа и половина. Наша совалка ще бъде подготвена да го прехвърли.

— Не. Ние ще изпратим совалка при вас.

— Капитане…

— Никой от вас няма да стъпи в моя кораб. Щом го искате — ваша си работа. Ще ви го предам. Но ние ще го прехвърлим.

— В такъв случай искам и вие да присъствате при предаването. Като гаранция, че не ни пращате бомба колкото цяла совалка.

— Няма да присъствам аз — отказа Блиника. — Ще изпратя представителката на собственика. Това отговаря на поставеното от вас условие. С нея ще бъде и медик. Двамата остават в совалката, вие изпращате свои хора да изнесат Клермон от нея. Всичко трябва да бъде направено най-много за десет минути. Ако се забавите, ще умрем заедно, независимо дали вярвате, че можем да го направим.

— Уговорихме се. Ще ви уведомим, когато сме готови да приемем совалката. Край от „Червена роза“.

Връзката прекъсна.

— Благодаря, че предложи услугите ми вместо мен, мръснико! — избълва Кива в следващата секунда.

— Корабът е в полет — напомни Блиника. — Сега аз командвам, лейди Кива. И искам от вас да направите това. Затова си затваряйте устата и изпълнявайте, госпожо.

— Щом казваш… — Тя посочи Марс. — Ти идваш с мен. Честито, току-що беше повишен в медик. — Озърна се към Блиника. — Така бива ли?

Капитанът кимна.

— Не мисля, че това е добра идея — запъна се Марс.

— Никой не те пита. Сам си казал на Пинтън, че искаш да помогнеш. Стига си мрънкал като шибано детенце.

— Можеше просто да кажеш: „Нуждая се от помощта ти“.

— Добре де. Нуждая се от помощта ти. И стига си мрънкал като шибано детенце.

— Така не ми харесва повече.

— Къде ти е маскировката като Кристиан?

— Изхвърлих я.

— Ами иди да я изровиш. После ела в лазарета. Имаме работа.

 

 

— Подай палец — нареди медицинският техник от „Червена роза“.

— Я си го начукай — сопна се Кива.

Жената въздъхна, погледна назад и подвикна. Друг от екипажа на „Червена роза“ с лъчемет в ръцете стъпи на товарната рампа на совалката.

— Подай палец или Сакс ще ти пръсне главата — каза медицинският техник.

Кива изпъна единия си палец и другата жена притисна сензор към него, после сканира ретината на очите й.

— Ти си лейди Кива Лагос — установи тя.

— Как бе, да ви шибам, се сдобихте с базата данни на екипажа ни? — попита Кива.

Жената не й обърна повече внимание и отиде при Марс.

— Палец.

Той се подчини.

— Густийн Обрехт — каза жената.

Премести се при тялото на носилката. Не само провери палеца и ретината, а взе кръв от вена на дясната ръка. Марс не изпускаше от поглед последната проверка и чакаше резултата.

— Марс Клермон — потвърди жената, Сакс повика още някого, мъжът се качи в совалката и откара чевръсто носилката.

Медицинският техник кимна на Марс и Кива и им обърна гръб.

— Ей — спря я Кива.

Жената пак я погледна, Кива се пресегна, взе малка раница — същата, с която Марс се качи в „Да, сър“ — и я подаде.

— Това какво е? — попита медицинският техник.

— Багажът му. Тоалетни принадлежности и лични вещи.

— Може би ще поиска да се обръсне, когато се събуди — добави Марс услужливо.

Жената взе раницата, кимна им повторно и излезе от совалката.

— Хайде да затворим и да се разкарваме — каза Кива.

— Съгласен съм — отвърна Марс.

Кива заблъска с юмрук по люка, за да даде знак на пилота, че са завършили прехвърлянето.

— Изнерви ли се? — попита я Марс, когато совалката отлетя обратно към „Да, сър“.

— От какво?

— Когато проверяваха тялото на Чет за моите генетични данни.

— Не. Калъфът за палец и контактните лещи от твоите проби са със същото качество, което използваме за другите фалшиви самоличности. Медицинската ни апаратура е много усъвършенствана.

Марк се смръщи леко, когато си спомни за вземането на проби от роговицата на очите му, за да отгледат контактни лещи за Чет. При ускореното развитие, на което подлагаха тези тъкани, имаше риск от генетични аномалии, а това би ги издало. Провървя им.

— Говоря за вземането на кръвната проба.

— Кръвта беше от тебе. Изолирахме основните вени в ръцете му, изсмукахме неговата кръв и ги напълнихме с твоята. Нямаше нищо сложно.

— Не знаех дали преградите във вените му ще издържат.

— Ще се разтворят скоро и нормалното кръвообращение ще се възстанови. Ако е късметлия, ще се отърве без некроза на мускулите и ще си запази ръцете.

— А ако не е?

— Ако не е — майната му, той се опита да взриви бомба в моя кораб.

— И да ме убие — напомни Марс.

— Това също.

— Ами ако се бяхме издънили?

— Питаш какво щеше да стане, ако бяха разбрали, че на носилката е Чет, още преди ние да сме се махнали?

— Да.

— Имах и резервен план.

— Какъв? Да избягаме ли?

— Не. Щях да им дам тебе.

— Какво?! — стресна се Марс.

Кива не се извърна.

— Я не ме зяпай така. Според теб защо те взех? Защото много си падам по твоята компания ли?

— Мислех, че вече съм от твоите хора.

— Е, да, ама си нов — натърти Кива. — А трябваше да мисля за още мнозина.

Марс не й каза нито дума повече до края на полета.

Когато излязоха от совалката в „Да, сър“, който се отдалечаваше ускорено от „Червена роза“, таблетът звънна за съобщение от Врена.

Проучих каквото искаше. Сьо Тинуин е чул слуха от свой приятел, който работи за Дома Нахамапитин. Човекът казва, че Нахамапитин са плащали за навигационните данни от кораби през последните две години.

Изглежда, че са видели някои от нещата, които и ние виждаме. Не знам какво означава това за нас, но не вярвам да е нещо добро.

Внимавай. Вече ми липсваш.

В.

Кива го потупа по рамото и той вдигна глава.

— Ела с мен — подкани тя.

— Уморен съм — отвърна Марс и прибра таблета.

— Ти сериозно ли очакваш да спиш, докато не сме влезли в Потока, а шибаните пирати са зад нас? Хайде.

Тя тръгна към изхода от дока за совалките. Марс я изгледа и закрачи след нея.

Стигнаха до каютата на Кива и Марс веднага й завидя.

— Имаш каюта колкото стая — подхвърли, когато тя влезе след него.

Той се зазяпа в огромната стена пред себе си, цялата изпъстрена с графици, бележки и снимки за спомен.

— Разбира се, че имам — каза Кива. — Моето семейство притежава кораба. Да не си мислиш, че ще се свирам на скапана койка?

— Не… всъщност не. Просто е смешно.

— Не чак толкова.

— Казва жената, която не е принудена да спи на койка колкото ковчег.

— Ами и ти няма да спиш на койка тази вечер.

— А?

Докато Марс се обърне, Кива вече беше свалила всички дрехи от себе си.

— Хайде да си лягаме — предложи тя.

— Ъъ… добре — смънка Марс и се сепна. — Почакай малко. Объркан съм.

— Няма да ти е първият секс, нали? — Марс кимна. — Правил си го с жени, нали? — Той кимна още веднъж. — И ти е харесало.

— Да…

— Тогава защо се объркваш? — попита тя и пристъпи към него.

— Не ми се вярва, че много си падаш по мен.

— Падам си колкото трябва.

Тя хвана колана му и натисна униформената тока.

— Беше готова да ме предадеш на пиратите, ако се наложи. Преди десетина минути.

— Да, и какво?

— И ми казваш да си трая при почти всеки разговор.

— Казвам го на всеки.

— Но…

— Виж какво, денят беше тежък и за двама ни — прекъсна го Кива и смъкна униформения му панталон. — Можеш да стърчиш тук и да ми говориш за всичко, което не се случи, и в такъв случай ще те изритам оттук, за да отидеш на тясната си койка и да си надушваш пръдните, докато спиш, а можеш и да млъкнеш, да легнеш гол с мен и да се изчукаме, докато заспим от изтощение. Ти избираш, но аз знам какво бих направила на твое място. Ще се чукаме ли, или ще дрънкаме?

— Това е представата ти за романтичното, а? — попита Марс.

— Общо взето — отговори Кива и го замъкна на леглото.

След няколко часа Марс дремеше до сгушената в него Кива. Из кораба отекна продължителен мелодичен звук.

— Хъм…

Кива отвори очи.

— Какво беше това? — попита Марс.

— Сигналът, че сме влезли в Потока.

— Значи сме в безопасност.

— Няма нищо безопасно в Потока. Ако мехурът изчезне, с него ще изчезнем и ние.

— Поне няма да се тревожим за пирати или за Грени Нахамапитин.

От усещането за долепеното до него тяло на Кива ерекцията му се върна почти мигновено. Кива веднага го яхна, нагласи го в себе си и се намести отгоре му.

— Вярно, няма да се тревожиш за пирати или за шибаняците Нахамапитин — съгласи се тя, докато се движеше енергично. — Но може би трябва да се тревожиш за мен.

Марс се усмихна.

— Ако поводът за безпокойство е това, което правим в момента, май ще мога някак да го понеса.

— Друго е.

— За какво говорим всъщност?

— Марс, говоря за онова, което толкова настърви Грени Нахамапитин, че беше готов да те убие.

— Я почакай… Това е сериозен разговор, нали? В момента?

Той опита да се подпре на лакти. Кива го натисна с длан да легне.

— Да, говорим сериозно в момента. — Движенията й се забързаха. — Мога да правя и двете неща едновременно. Сега ме чуй. Ще ми кажеш всичко, което премълчаваше. Ще ми кажеш защо пътуваш в този кораб. Ще ми кажеш защо отиваш в Средоточие. Ще ми кажеш защо Грени Нахамапитин иска да умреш. Или ще ми кажеш, или ще ти изтръгна шибаното сърце.

— Кога да започна?

— Дай ми още само минутка…