Джон Скалзи
Колапс (12)

11.

— Казахте, че искате да ви осведомяваме, ако се случи нещо необикновено, докато се отдалечаваме от Край — започна капитан Томи Блиника.

Излетяха от орбитата около Край преди две денонощия, оставаше им още едно до плитчината на Потока, през която щяха да влязат в струята към Средоточие. Кива седеше с Блиника в личната му каюта до мостика на „Да, сър“, с тях беше и началникът на охраната Нубт Пинтън. Тук можеха да се поберат удобно не повече от двама души, а Пинтън беше огромен. На Кива й се струваше, че различава отделните молекули на потта му.

— Какво се случи? — попита тя.

Блиника включи таблет и го обърна към нея. Показваше в реално време позицията на „Да, сър“ в пространството заедно с логаритмични проекции за движението на други обекти и кораби на разстояние до една светлинна минута.

— Към нас се е насочил кораб.

— Към нас ли? Или към плитчината?

— Към нас. Изчислихме курса му — пресича се с нашия след четиринайсет часа. Когато го засякохме и проверихме курса, аз допуснах, че лети към плитчината и просто пренебрегва нашата позиция. Увеличих нашата скорост с половин процент, за да не се доближаваме прекалено. Не реагираха незабавно, но през последните два часа също промениха скоростта си. Няма съмнение, че сме набелязаната от тях цел.

— Значи са пирати.

— Да.

— Тъпи пирати.

Най-добрият момент за плячкосване на кораб беше след излизането му от плитчината, а не преди влизането, защото инерцията на движението му би го вкарала в плитчината въпреки всичко. Пиратските кораби обикновено бяха сравнително малки, сравнително бързи и почти винаги предназначени за локални полети — нямаха оборудването за образуване на пространствено-времеви мехур около себе си. Ако влезеха в Потока, всички в кораба биха умрели мигновено. Пирати, решили да нападнат напускащ системата кораб, биха имали твърде малко време да проведат атаката успешно, да осъществят абордаж, да приберат плячката и да се махнат.

— Или са тъпи, или имат план, който не разбираме.

— Можем да им видим сметката, нали?

„Да, сър“ разполагаше с всички възможни отбранителни оръжия, както и с малък комплект нападателни. Формално погледнато, не беше законно търговски кораб да носи нападателни оръжия, но майната му на закона, понякога си принудена първо да стреляш, а после да лъжеш по време на разследването на гилдията.

— Разстоянието е твърде голямо, за да сканираме какво имат, но ако сме анализирали правилно характеристиките на двигателя, това е товарен кораб от клас „Уинстън“. Вероятно е адски модифициран, но си остава малък, което ограничава възможностите им за атака. Може би ще се справим. Ако тяхното намерение е да ограбят нашия кораб.

— Какви други намерения могат да имат? Да ни поканят на чай ли?

— Не знаем. В момента най-разумно е да наблюдаваме и да дебнем.

— Можеш да стигнеш преди тях до плитчината. Включи двигателите.

Блиника завъртя глава.

— Щом ускорим малко повече, ще се издадем, че се досещаме какво правят. И те ще ускорят кораба, вероятно дори за да ни прехванат по-рано. Ако планът ни е да им се изплъзнем, ще го направим колкото е възможно по-късно, пък и когато са достатъчно близо, за да насочим към тях онези ракети, които не би трябвало да имаме. Но ще подчертая отново — ако опитват типично пиратско нападение.

Кива се усети, че раздразнението й напира.

— Какво нетипично, да им го начукам, може да опитват?

— Не знаем и тъкмо в това е затруднението. Насочват се към нас по неподходящ вектор и не би им стигнало времето да вземат нещо от кораба, дори да не загубят още време в схватка с нас. Отгоре на това би трябвало да знаят, че точно сега не носим нищо, което си струва да откраднат. Пиратите си имат шпиони в станциите, от които получават сведения за корабите и товарите им. Така си набелязват жертвите. Но дори да не са толкова хитри, пак са научили, че този път превозваме само хора от Край, защото ние изобщо не се прикривахме. Нямаме нищо ценно за тях, освен ако не са големи любители на концентрат от хавери.

— Знаят, че нямаме нищо, което биха искали или могат да използват, но напират към нас?

— Да. Това ме безпокои най-много.

— Ясно — каза Кива. — Какъв е вторият проблем?

— Един от пътниците се държи странно — отговори Нубт Пинтън.

— Качихме на кораба само богати задници — напомни тя. — Да се държат странно е част от техния така наречен чар.

Пинтън си позволи усмивчица при тези думи.

— Вие сте по-компетентна от мен по въпроса — подхвърли той. — Този път обаче проблемът не е в чудати постъпки на пътника, а в неговото старателно проучване на кораба.

Той прехвърли видеозапис от своя таблет на този, който тя държеше. Виждаше се мъж, който вървеше по коридори в кораба и се оглеждаше.

— Олеле, този се шматка насам-натам, хайде да го убием — промърмори Кива.

— Не е важно, че обикаля. Важно е къде обикаля. Не се размотава наслуки. Отива в сектори, свързани с инженерното обслужване, двигателите и поддържането на жизнената среда.

— Само на такива места ли?

— Не, отива и другаде — призна Пинтън. — Но на посочените от мен се връща. Не навлиза прекалено и никога не се застоява излишно. Само че се връща.

— Ама защо не държиш шибаните пътници под ключ? — сопна се Кива и остави таблета. — Бездруго не искаме тези скапаняци да се шляят из кораба.

— Така го бяхме намислили и всъщност нашите пътници бяха запознати предварително със списък на местата, където им е абсолютно забранено да отиват.

— А този тип нарушава забраната.

— Не, но всеки път малко остава да го направи. Ала той не насочва вниманието си, да речем, пряко към инженерните системи. Броди из места, където е лесно да наруши работата им.

— Пинтън, това ме връща към първия шибан въпрос, който ти зададох.

Шефът на охраната разклати леко таблета си.

— Не ги затворихме в каютите им, защото човек от екипажа разпозна този тип и искахме да научим какво може да си е наумил.

— И кой от богатите задници е той?

— Лошото е, че според нашия човек не е от богатите задници, а работи за богат задник.

— Кой от екипажа твърди това?

— Новият ковчежник, името му е Кристиан Янсен. Доколкото разбрах, вие го познавате.

— И за кого работи според него подозрителният тип?

— За Грени Нахамапитин.

— Доведи Янсен веднага! — заповяда Кива.

 

 

— Преди работех за семейството на граф Клермон… — подхвана Янсен.

— Ох, да ти го начукам — не сдържа досадата си Кива. — Лорд Марс, всички в тази стая сме наясно кой си.

— Не знаех — оправда се Марс.

— Сега знаеш, давай по същество.

Той кимна.

— Не съм срещал често лорд Грени, но го виждах понякога на дворцовите приеми на херцога и на други събития и сбирки, където се смята за подобаващо да поканиш благородници. Грени беше от онези, които пътуваха с цяла свита приятели и прислуга. — Марс посочи таблета на Пинтън. — Този беше от служителите. Бивш военен, който станал телохранител на Грени.

— Сигурен ли сте? — попита Блиника.

— Сигурен съм. Врена ми го показа веднъж. Попаднали в една част за известно време. Тя каза, че си разбирал от работата като войник, но като човек бил калтак. За малко не му отрязала тестисите, за да ги натика в устата му, защото все опитвал да й се натиска в казармата. И всеки път, когато го виждах, аз си го представях със собствените му тестиси в устата.

— Прелестна картинка — вметна Кива.

— И щом го зърнах в пръстена, където са пътниците, обадих се на охраната — кимна Марс към Пинтън.

— Правилно ли отгатвам, че гадината пътува с фалшиви документи? — попита Кива.

— Да — потвърди Пинтън. — При нас е регистриран като Тису Гоуко. Не забравяйте обаче, че ние му осигурихме тази самоличност и не можем да го обвиняваме за това. Той обаче се представи като лицензиант на Дома Сайкс, когато ни потърси. И твърдеше, че името му е Фрин Климта.

— Има ли истински Фрин Климта?

— Може би. Не проверихме. Не смятахме, че за вас е важно, госпожо, стига парите им да са истински, каквито бяха и неговите.

Кива погледна Марс.

— Какво е истинското име на мръсника?

— Името му е Чет. Фамилията… струва ми се, че е Убдал. Или Утал. Едно от двете.

— Имаш ли представа защо е тук?

— Нямам — призна Марс. — Но щом поначало ви се е представил с фалшиво име, според мен това е достатъчно, за да го подозирате.

— Кога е платил да пътува с нас? — пак се обърна Кива към Пинтън.

— Малко преди да отлетим. Един от последните желаещи. Затова Магнут качи цената за него с четвърт милион марки.

Кива посочи Марс.

— Значи е дошъл при нас, след като ти беше отвлечен.

— Да.

— Не е ли един от онези, които те отмъкнаха?

— Не. Щях да го запомня твърде добре, разбира се.

— И не знае за кого се представяш в момента.

— Може би не знае. Засега не е реагирал, когато сме се срещали.

— Но би те познал, ако си без маскировката?

— Да.

Тя се пресегна, хвана косата на Марс и дръпна, а той изохка от болка и изненада.

— Престани! Не може да се свали така. Нужно е лепилото да бъде разтворено.

Кива погледна Пинтън.

— Къде е мръсникът сега?

— В пътническия сектор на пръстена. Какво искате да правим?

— Искам да науча какъв е планът му.

— „Да, сър“ е в полет — напомни Блиника. — Каквото и да предприемете, аз трябва да го одобря предварително. Не искам този боклук да повреди кораба.

— Всичко ще бъде наред — обеща Кива и изви глава към Марс. — Значи мръсникът е гвардеец.

— Да, бил е в гвардията. Сега е телохранител.

— Как мислиш, можеш ли да се справиш с него?

— Какво?! Не.

— А мръсникът знае ли това?

— Ами да.

— Чудесно.

 

 

Почакаха Чет пак да започне разходката си и поставиха двама от охраната в края на коридор, който той бе оглеждал — стояха и се стараеха да изглежда, че просто си приказват. Чет ги видя, реши да провери нещо в таблета си и се върна към началото на коридора, където завари още двама от охраната. Спря и като че обмисляше шансовете си, но тогава Марс влезе в коридора без маскировката си като Кристиан Янсен и тръгна към него.

— Здрасти, Чет…

Не успя да каже друго, защото Чет извади като с магия някакво острие и се втурна към него. След половин секунда Чет се тресеше на пода, повален от три шокови заряда.

— Напишка ли се, а? — попита Кива десет секунди по-късно, когато й казаха, че е безопасно.

Двамата с Пинтън чакаха зад ъгъла и наблюдаваха ставащото на таблет, свързан с камерата на коридора.

— Малко оставаше — призна Марс, вторачен в проснатия Чет, когото охраната вече обездвижваше старателно.

— Няма нищо срамно да пикаеш като проклет противопожарен кран, когато опитен убиец се кани да те заколи.

— Може ли да говорим за друго? — измънка Марс.

— Защо не си вземеш почивка до края на вахтата си, за да се натрепериш на койката? — предложи Кива. — Аз това щях да направя на твое място.

Марс махна с ръка към Чет.

— Какво ще правите с него?

— Ще го подтикна към словоохотливост.

— Няма да стане.

— Нищо не знаеш за методите, които предпочитам.

— Обучен е да се инати.

— Обучен е и да убива, но виж го как се оплеска.

— Искам да присъствам на разпита.

— Напротив, не искаш.

— Наистина искам.

— Лорд Марс, ще го кажа с други думи — я се шибай и ми се махни от главата.

— Той едва не ме уби. Според мен имам право да знам причината.

— Може и да я споделя с тебе по-късно. Но в този момент, ако не се разкараш на секундата, аз ще те наръгам. И никой от охраната няма да ме спре с шоков заряд, гарантирам.

Марк като че искаше да каже още нещо, но поклати глава и се отдалечи.

— Обаянието ви е възхитително — отбеляза Пинтън.

— Я се шибай и ти — сопна се Кива.

Пинтън се усмихна и посочи безпомощния Чет, когото бяха подготвили за пренасяне.

— Прав беше, да знаете. Този тук е обучен да се съпротивява и на агресивни методи на разпит.

— „Агресивни методи“ ли?

— В имперските служби наричаме с този евфемизъм изтезанията.

— Ами наричайте си ги изтезания.

— Само изтъквах, че той е обучен да понася всичко, което могат да му направят хората.

— Ще се справим по-добре от хората — зарече се Кива.

 

 

— Опомня се — съобщи Пинтън след известно време.

— Включи високоговорителя — поиска Кива и шефът на охраната отвори комуникационен канал.

— Добро ти утро, скапана муцуно — каза тя на Чет.

Чет се оглеждаше.

— Къде съм?

— В служебен въздушен шлюз, носиш скафандър. Е, по-голямата част от скафандър. Може би вече си забелязал, че ти липсва шлемът.

— Забелязах.

— Добре. Чуй сега каква е сделката. Казваш ни всичко, за което те питаме, и не ни пробутваш лайняни хитрости, а аз не те изхвърлям от шлюза без шибан шлем.

Чет изглеждаше вбесен, объркан и уморен.

— Вижте какво, аз дори не знам какво ст…

Кива натисна командата „Аварийно изпразване на шлюза“. Външният люк се отвори мигновено и налягането изстреля Чет в космоса.

— Много скоро — подхвърли Пинтън.

— Казах ти, че няма да се бъзикам. — Кива натисна командата „Аварийно прибиране“. Макарата с въжето, закачено за скафандъра, се завъртя на максимални обороти и придърпа Чет към шлюза с тройно ускорение. — Както и да е. Колко дълго би могъл да оцелее човек в пълен вакуум?

— Може би минута, ако не е задържал въздух в дробовете си.

— Говореше. Нямаше кога да вдиша — прецени Кива.

След по-малко от минута Чет пак беше в шлюза, в който се възстанови нормалното налягане, а въздушната смес беше допълнително обогатена с кислород. Още една минута по-късно Чет беше в съзнание, кашляше и повръщаше. Гледаше нагоре към камерата с кървясали очи. Пинтън пак включи връзката.

— Чуй сега каква е сделката — поде отново Кива. — Казваш ни всичко, за което те питаме, и не ни пробутваш лайняни хитрости, а аз не те изхвърлям от шлюза без шибан шлем. Няма да повтарям повече. Опитай да се бъзикаш с мен и ще умреш. Схвана ли?

Чет изграчи и кимна.

— Можеш ли да говориш?

Той изпъна показалец в ръкавица като знак „Дай ми малко време“.

— А сега? — попита тя след десетина секунди.

Погледът на кървясалите очи сякаш казваше: „А бе, ти шибани майтапи ли си правиш с мен?“. Но той кимна.

— Ти си Чет Убдал.

Кимане.

— Качил си се в кораба с фалшива самоличност.

Кимане.

— Работиш за Грени Нахамапитин.

Кимане.

— И той те е изпратил в кораба.

Кимане.

— За да убиеш Марс Клермон.

Чет вдигна ръка и размърда длан: „Нещо такова“.

— Какво означава това?

Чет се напъна да изрече думи, отказа се, преглътна и опита отново.

— Не беше основна задача — успя да изхрипти.

— А каква беше основната задача?

— Да го хвана жив.

— Как щеше да го хванеш жив, бе? Не можеш да излезеш от шибания кораб!

Чет се озърна към люка на въздушния шлюз и пак се вторачи в камерата, все едно каза: „Стига си ме поднасяла“.

— Добре де, не можеш да излезеш жив, гнусен задник такъв.

— Пирати — изграчи Чет.

— Ама че гадост — каза Кива на Пинтън.

— Пиратите не ни гонят заради товара — заключи Пинтън. — Те трябва да го измъкнат.

— Но ние ще им се изплъзнем — натърти Кива. — Може би…

Чет врътна глава.

— Бомба.

— Бомба ли?! — сащиса се Кива. — Щеше да заложиш шибана бомба в кораба? И как взривяването на шибания кораб ще ти помогне да изпълниш задачата си?

Чет въртеше глава, напрягаше се да говори, но думите му дойдоха в повече и той се задави.

— Нека опитам аз — предложи Пинтън и се постара Чет също да го чува. — Нямаше да взривиш кораба, нали? Просто щеше да нарушиш работата на системите, колкото корабът да не влезе в Потока.

Чет кимна и посочи камерата: „Позна“.

— Затова е обикалял в онези коридори — каза Пинтън на Кива. — Търсел е подходящото място да сложи устройството.

— И си е въобразявал, че ние няма да забележим? Блиника би го изритал във вакуума на секундата.

— Първо би трябвало да се занимаваме с експлозията и повредите, после щяха да ни се изтресат пиратите и щяхме да си имаме прекалено много грижи. Подозирам, че е намислил да си тръгне с пиратския кораб и да отведе Клермон.

— А как поначало е вмъкнал бомбата в шибания кораб? Нямаме ли шибани проверки при влизането?

— Едва ли е голяма бомба — съобрази Пинтън. — Вероятно е можел да я направи тук. — Той пак се наведе. — Ако преровим личните ти вещи, ще намерим съставките на бомбата, маскирани като тоалетни принадлежности и други дреболии, нали?

Чет кимна.

— Ето го обяснението — изтъкна Пинтън.

— Ама че извратен лайнар — отбеляза Кива. — Ще ми се тутакси да го пратя във вакуума.

— Микрофонът… — напомни Пинтън.

Кива си спомни, че стои до таблета с включената връзка и Чет също е чул тези думи. Погледна разтревоженото му лице на екрана. Изви очи и пак се наведе към таблета.

— Няма да те убия, жалка отрепко. Освен ако престанеш да говориш. Или да грачиш, или каквото можеш в момента. Само продължавай. — Чет кимна и тя каза на Пинтън: — Изключи това нещо за малко.

Пинтън тупна по таблета.

— Какво има?

— Нещо не е наред.

— Нищо не е наред — натърти Пинтън. — Затънали сме до гушата в лайна, госпожо.

— Не, говоря за… — Кива посочи Чет, който чакаше вторачен в камерата. — Иска да прибере Клермон и е готов да повреди нашия кораб, за да го постигне. Грени пък е готов да плаща на шибани пирати, за да хване отново Клермон.

— Нали казахте, че лорд Грени го държал като заложник, за да присвои онези имперски пари. Може би се нуждае отчаяно от тях.

— Да, може би, но този вмирисан задник — Кива пак посочи Чет — се опита да го убие, щом разбра, че сме го сгащили и разобличили. Ако не може да го върне на планетата, трябва да го убие. Но тогава вече е шибано безполезен като заложник, нали? Що за тъпотия е това? Защо Грени се престарава толкова? Каква е причината?

— Де да знам — призна Пинтън.

— И аз. Включи връзката. Важен въпрос, Чет. Ако не ти повярвам, белите ти дробове ще излязат през носа. Разбра ли?

Чет кимна.

— Защо твоят шеф толкова се напъва да докопа Марс Клермон?

— Не знам — изграчи Чет.

— Чет, шибаните ти дробове…

— Не знам — повтори той толкова напористо, че изхриптя втората дума. — Мислех, че за откуп. Не се връзва.

— Защото ти е заповядал да го убиеш, ако не можеш да му го доведеш жив.

Чет кимна.

— Е, поне шибана догадка не може ли да чуя? — настоя Кива. — Ти си пряко подчинен на Грени. Все трябва да си чул нещо. Можеш да предположиш.

Чет въртеше глава.

— Не дрънка. Ако не участвам, не чувам нищо.

— Но ти участваш.

— Знам какво. Не знам защо.

Кива пак кимна на Пинтън и той изключи връзката.

— Е?

— Мисля, че казва истината.

— Знам, че боклукът казва истината. Искам да чуя какво трябва да правим сега според тебе.

— Ами няма да го изхвърляме във вакуума — посочи той Чет. — Нали беше сговорчив.

— Да, заплахата с вакуум прави хората сговорчиви.

— Значи той вече не е проблем. Но пиратите летят към нас. И ако лорд Грени е бил готов да стигне до такива крайности, за да хване отново Клермон, няма как да не е подготвил нещо и в случай, че Чет се провали.

— Тоест казваш, че пиратите или ще се върнат с Клермон в кораба, или ще се погрижат той да е мъртъв.

— Да.

— И ако ние случайно умрем заедно с него, какво да се прави…

— Да.

— Голяма гадост, а, Пинтън? — Кива се озърна към Чет. — Значи ще е най-добре да им дадем каквото искат.