Джон Скалзи
Колапс (11)

10.

— Сърби ме — оплака се Марс Клермон на сестра си.

— Къде? — попита Врена.

— Цялата глава.

Както се искаше от него, Марс обръсна всяко косъмче по главата си освен веждите и ресниците, за да му сложат коса и брада, отгледани върху субстрат от истинска кожа с дебелината на епидермис. Закрепиха ги с лепило, направено от истински човешки колагени, или поне така твърдеше човекът, който свърши тази работа. След това се сдоби с калъф за палеца, който усещаше като лепенка на ръката си, и трудно потискаше желанието да го човърка. Накрая му поставиха и контактните лещи, които промениха цвета на очите и шарките на ирисите, имаха и холографски имитации на роговици, създаващи илюзията за дълбочина във фалшивата ретина.

— И с тези лещи едва виждам — добави той.

— Но този цвят на очите ти подхожда доста добре — отбеляза Врена. — Защо не останеш с лещите и на кораба?

— Лесно ти е да се майтапиш.

Двамата чакаха асансьора, с който Марс щеше да слезе във фоайето. Наетите нови членове на екипажа в „Да, сър“ получиха нареждане да се съберат там, за да обработят документите им и да ги откарат заедно на космодрума, за да отидат на кораба. Така беше най-удобно за Марс, който щеше да се слее с групата.

И означаваше, че тези мигове бяха последните, които щеше да прекара със своята сестра, може би до края на живота си.

— Предай на татко, че съжалявам, задето не можахме да се сбогуваме.

— Ще му предам. Той ще разбере. Няма да е доволен, но ще разбере. Ще се справи.

— А ти? Ще се справиш ли?

Врена се усмихна.

— Аз съм майсторка в това. Ако не друго, умея да си намирам работа. Пък и ако се вярва на слуховете, скоро всеки на Край ще си има премного грижи. Аз поне си съставих списъче със задачи.

— И какво има в списъчето?

— Първата точка е да провеся Грени Нахамапитин от някоя сграда за отвличането на моя брат.

Марс се засмя, асансьорът звънна и вратата се отвори.

Врена го сграбчи в смазваща прегръдка, целуна го набързо по бузата и го побутна леко към кабината.

— Хайде, иди да разкажеш всичко на емперо. Спаси света, ако можеш. И се върни.

— Ще се опитам.

— Обичам те, Марс — каза му тя, когато вратата започна да се плъзга.

— Обичам те, Врена — отговори той миг преди вратата да се затвори.

Имаше двайсет етажа, за да укроти някак чувствата си.

Долу вратата се отвори и той видя повече от двайсет души, които се навъртаха из фоайето, и още трима с официалните униформи на Дома Лагос. Една жена се обърна към него.

— Какво, по дяволите, правиш в асансьора?

— Търсех тоалетна.

— Ами няма тоалетна в кабината. Излез оттам.

Марс я послуша, тя протегна ръка и получи документите му.

— Кристиан Янсен…

— Същият.

— Роднини ли сте с Кнуд Янсен?

— Не ми се вярва.

— Веднъж летяхме в един екипаж. И той беше от Край.

— Тук мнозина носят фамилията Янсен.

Жената кимна и поднесе таблета си към него.

— Палецът.

Марс притисна фалшивия си пръст към таблета, който сканира отпечатъците му. После жената доближи таблета към очите му.

— Не мигай.

Камерата сканира контактните му лещи.

— Е, наистина си Кристиан Янсен, нямаш висящи дългове, нито издадени заповеди за арест, платил си таксите на синдиката в гилдията, а служебният ти рейтинг е добър — изброи тя. — Добре дошъл в екипажа.

— Благодаря, ъъ…

— Ндан. Старшина Гтан Ндан.

— Благодаря, госпожо.

— Няма за какво. — Тя погледна раницата му. — Пътуваш с малко багаж.

— Сака ми го забутаха някъде.

Ндан кимна.

— Гадно. Когато те настанят, иди при домакина, за да получиш нов личен комплект. Цените му са кожодерски, но проблемът си е твой. Имаш ли марки?

— Малко.

— Ако не ти стигнат, потърси ме. Мога да ти дам назаем.

— Много мило.

— Напротив. Бизнес. И моите лихви са кожодерски. — Ндан посочи спрелия пред фоайето бус. — Качвай се. Тръгваме след около пет минути. Още ли те напъва?

Мина секунда, докато той се сети, че го пита за тоалетната.

— Няма страшно.

— Добре, размърдай се.

Тя се огледа за още някого, чиито документи трябва да обработи.

През петте секунди, за които Марс стигна от вратата до буса, се почувства много уязвим. Но се качи без произшествия, намери свободно място и седна да чака. Погледна нагоре през прозореца към сградата на Дома Лагос, питаше се дали Врена гледа надолу. За миг му дожаля за Грени Нахамапитин, с когото тя сигурно щеше да се разправи жестоко. В далечината се чу кратък грохот, звучеше като забил се в постройка снаряд и Марс си спомни, че Врена и баща му може би ще си имат предостатъчно други грижи.

От буса се прехвърли в космодрума, мина през още една проверка на документите и сканиране на палеца в имперската митница, а изкачването с космическия асансьор беше разочароващо, защото нямаше илюминатори, а на екрана в претъпканата кабина се редуваха само съобщения от митницата и реклами.

По едно време усети, че неговата (тоест фалшивата) коса се притиска към черепа. Спомена това на съседа си, който кимна, но не се разсея от четенето на нещо на таблета си.

— Тласкащо поле.

Марс проумя. Тласкащите полета бяха най-доброто подобие на изкуствена гравитация, което човечеството бе успяло да постигне — то натискаше материалните обекти „отгоре“ и тази посока можеше да бъде избирана произволно, вместо да ги притегля „отдолу“, както би трябвало да действа гравитацията. Физическите принципи на тези полета бяха открити случайно. Изследователи още през земната епоха се опитвали да решат проблемите с оформянето на малкия мехур от локално пространство-време около междузвезден кораб, за да се възползват от наскоро открития Поток, и се наложило да навлизат в какви ли не математически дебри. Повечето от тези набези в теорията не донесли никаква полза, но един от тях бил същинско откритие — тъкмо то сега притискаше главата на Марс.

Той вдигна глава и видя тръбите на генератора за тласкащо поле, обрамчващи кабината подобно на флуоресцентно осветление. Разбира се, Марс бе изучавал физиката на тези полета, която се препокриваше значително с физиката на Потока. Но за пръв път напускаше Край. И досега не бе усещал въздействието на такова поле. Стори му се малко объркващо. Не хареса това усещане, сякаш великанска длан натискаше главата и раменете му, не му хареса и как полето променяше положението на фалшивия му скалп. Озърна се и чак сега схвана защо опитните хора от екипажа се подстригваха съвсем късо или стягаха косата си в плитки и опашки.

От космическия асансьор се прехвърлиха в имперската станция, която имаше въртящ се пръстен за гвардейците и чиновниците, оставащи дълго там, и отделен търговски сектор с тласкащи полета, където скачващи се кораби разтоварваха или товареха стоката си. Марс и останалите влязоха в търговския сектор и той разбра мигновено защо постоянните обитатели на станцията предпочитаха да живеят в пръстена. Тук тласкащите полета, настроени за стандартна земна гравитация, бяха почти непоносими.

Поведоха Марс и другите към сборния пункт за екипажа на „Да, сър“ и той видя чакащите хора в товарната зона. Знаеше, че трябва да са пътниците на „Да, сър“, при които щеше да бъде сега, ако Грени Нахамапитин не бе го отвлякъл. Пътниците изобщо не приличаха на бежанци, а изглеждаха каквито бяха — богати хора. Размотаваха се около децата си и купчините багаж по хиляда марки за килограм, все едно потегляха на приключение, а не бягаха завинаги от планета.

Въпреки че щеше да бъде с тях при други обстоятелства, Марс почувства неприязън към тези хора, които можеха да загърбят проблемите, като просто си платят.

„Ама че си лицемер“ — съобщи неговият мозък. Може и да беше. Но пък той не заминаваше, за да избяга. Заминаваше, защото някой трябваше да каже на емперо, а после да обяснява на парламента и всички останали как наближава свършекът на техния свят. И тази работа се падна на него.

„А, не, оставаш си лицемер“ — заинати се мозъкът. Но вече влизаха от товарната зона в тунела към сборния пункт и совалката.

Последна проверка на документите, сканиране на палеца, совалката се отдели от имперската станция и пое към „Да, сър“. Тук също нямаше илюминатори, прекалено опасни бяха в космическия вакуум, но този път Марс намери в таблета си връзка с камера. И пред него се открои „Да, сър“ — дълга тръба с два въртящи се пръстена, неугледно, но странно красиво творение. Неговият дом през следващите девет месеца.

— Ама че шибана дупка — каза съседът му в совалката, щом погледна екрана на неговия таблет.

— Според мен е красиво — възрази Марс.

— Хубавичко е само отдалече. Но мои приятели вече са летели с кораби на Лагос. Винаги има проблеми. Големи скръндзи са тия от Дома Лагос. Изстискват всичко от корабите, докато малко остане да се разпаднат, и се заемат с ремонта чак когато другият вариант е да се пръснат на парчета. Плашат ме тия хора.

— Но и ти си тук, ей сега ще се качиш на кораб на Лагос.

— Щях да се включа в екипажа на „Разкажи ми още нещо“, ама го конфискуваха. Шашми на капитана, позволила на пирати да приберат стоката, така чух. Прехвърлих се на тоя кораб в последния момент. Струваше си усилията. На Край ще настане същински ад.

— Заради въстаниците.

Мъжът кимна.

— И заради другото — струите на Потока.

— Какво?!

Марс остави таблета и впи поглед в съседа си.

— Чух от мой приятел в екипажа на „Разкажи ми“, който ме уреждаше да летя с тях, че изпаднали от проклетата струя на Потока на половината път насам и на косъм се вмъкнали обратно, преди да закъсат завинаги насред космоса. Той пък има приятел, който разправя, че това не бил първият случай. Навсякъде проклетите струи на Потока стават ненадеждни. Само въпрос на време е купчината говна да ни се стовари на главите. И хич не ми се ще да остана на Край, когато се случи. Аз съм от Кеалакекуа. Прибирам се у дома.

— За пръв път чувам за подобно нещо — подхвърли Марс.

— Значи не си летял от няколко години. Който е бил в екипаж, чувал е слуховете.

— Само слухове.

— То се знае, че са само слухове, но какво друго очакваш, по дяволите? — сприхаво отвърна мъжът. — Понякога минават пет години, докато някоя новина стигне от единия край на космоса до другия, пък и доста се променя. Затова не слушаш самите истории, търсиш какво се повтаря в тях. А засега се повтарят приказките за шибана смахната гадост в Потока.

— Значи и гилдиите трябва да са научили.

Погледът на мъжа обяви красноречиво Марс за идиот.

— Не искат да знаят. Кораб влиза в Потока и не излиза, а те казват — о, докопали са ги пирати, преди да успеят да съобщят. Или е имало някакъв проблем с оформянето на мехура в Потока и те просто са изчезнали. Винаги си намират обяснение, за да не признаят, че проблемът е в самия Поток. Не искат да повярват. А ако те не вярват, кой да каже на Взаимозависимостта? Ти ли? Или аз? Все едно шибаняците ще ни чуят.

— Може и да чуят.

— Ами ти опитай и после ми кажи дали си успял. А аз се връщам вкъщи. Имам деца. Искам да ги видя отново.

Раздрусаха се. Совалката кацна в товарния шлюз на „Да, сър“.

— Не се ли тревожиш, че нещо може да сполети и този кораб в полета от Край? — попита Марс, докато чакаха шлюзът пак да се напълни с въздух.

— Струва ми се, че този кораб не е застрашен. Но не исках да протакам повече.

— Защо?

— Моят приятел от „Разкажи ми“ чул, че и тази струя откъм Край ставала халтава.

— Как по-точно?

— Че откъде да знам аз? Слухове, мой човек. Не прилагат научни обяснения към тях. Но моят приятел е наплашен. Дори се чудеше дали да не офейка от кораба, за да отлети с нас. Но всички от екипажа на „Разкажи ми“ са задържани на планетата, за да дават показания пред властите, а той не знаеше откъде да си набави свестни фалшиви документи. Трудно е да излъжеш биометричните скенери.

— И аз така съм чувал.

Мъжът кимна.

— Човекът закъса там долу. Страх го е, че ще остане завинаги на планетата.

— Има и по-лоши места от Край — напомни Марс.

— Живот под небето? — изсумтя мъжът. — Това не е за хора. Аз си предпочитам добре направените станции.

— И на Земята са живели на открито.

— Напуснали сме я, нали?

Люкът на совалката се отвори и новите членове на екипажа започнаха да се изнизват навън.

— Как се казва твоят приятел? — попита Марс. — Онзи от „Разкажи ми“.

— Защо? Ще му пратиш съболезнованията си ли?

— Нищо чудно.

Мъжът сви рамене.

— Сьо Тинуин. Аз пък съм Яред Брен, ако си чак толкова любопитен.

— Кристиан.

— А, не съм християнин, аз съм от Църквата на Взаимозависимостта. Горе-долу.

Брен се отдалечи, преди Марс да обясни недоразумението.

Час по-късно вече бе минал през претупания инструктаж и получи място — миниатюрна затваряща се койка в каюта с още петнайсет души. Всеки имаше койка и шкаф, тоалетната беше обща, а отделеният за дневна кът едва ли би побрал всички обитатели на каютата наведнъж. Като новак му посочиха най-лошата койка — най-високата от четири една над друга, и то до тоалетната, където миризмите от нея се събираха под тавана.

Марс се пъхна в своята капсула, където мястото не стигаше дори да седи нормално, и свърза таблета си в системата на кораба. Вече имаше съобщение за него — къде да се яви при новия си началник след половин час.

Той отвори приложение за защитен анонимен чат и потърси Врена.

„Пак е твоето приятелче Кристиан“ — набираше Марс.

„Сбогувахме се, сега ми разваляш вкисването“ — отговори Врена.

Марс се подсмихна.

„Моля те да намериш един човек. Името му е Сьо Тинуин от екипажа на «Разкажи ми още нещо». И трябва да го направиш преди «Да, сър» да влезе в плитчината на Потока.“

„Добре. Защо?“

„Защото е чул слух, който може би ме интересува.“

„Много ми допадат мъглявите ти приказки.“

„Особено заради онова, което ми предстои. Така достатъчно мъгляво ли е?“

„Идеално е.“

„Добре. Ще ми бъде от полза да знам къде е чул този слух. Защото темата на слуха е твърде чудато специфична.“

„Заемам се. Как е на кораба?“

„Имам койка колкото крило от гардероб.“

„Завиждам ти. Аз имам само огромното си легло в двореца насред стая колкото селце.“

„Мразя те.“

„И аз те мразя, Кристиан. Пази се. Ще ти пратя съобщение на кораба, когато имам новини.“

„Благодаря.“

Марс се сдържа в последния миг да не набере името й. Изключи таблета, затвори койката и остана няколко минути в тъмната теснотия, обзет от първия пристъп на тъга по родината.