Джон Скалзи
Колапс (10)

9.

— Ваше величество, събраните от криминалистите данни на местопрестъплението са противоречиви — докладва началникът на имперската служба за сигурност сър Хайбърт Лимбар. Той беше убеден, че скоро ще остане без работа. — Някои очевидци твърдят, че са видели нещо да излита от тълпата пред катедралата и да се удря в балкона, но нямаме запис, който да потвърждава това недвусмислено. Дори ако нещо е било изстреляно отдолу, балконът е конструиран така, че да издържи на всичко по-слабо от пряк артилерийски обстрел. Стигнахме до извода, че каквото и да се е взривило там, е било поставено по-рано. Но не знаем дали е така. Нуждаем се от още малко време, за да проверим всичко.

Кардения кимна. Седеше в личните си покои в двореца, ушите й още звъняха и се намираше под медицинско наблюдение заради сътресението, но иначе беше невредима. Поне телесно. В душата й имаше празнота със силуета на Нафа. При нея се събраха Лимбар, архиепископ Корбин и Гел Дън, който поне временно се бе нагърбил със задълженията на Нафа. Кардения още не знаеше защо в стаята е и Амит Нахамапитин, но предположи, че скоро ще научи.

— Разследването е затруднено допълнително и заради бомбите, избухнали сред тълпата почти едновременно с взрива на балкона. Те само засилиха хаоса — допълни Лимбар.

— Колко души загинаха в тълпата?

— Ваше величество, точно сега не бива да се тревожите за това…

— Защо не? — Кардения влезе в имперската си роля, за да се отдели поне мъничко емоционално от тези нахълтали хора, които й говореха страшни неща. — Не сме ли емперо? Те не бяха ли наши поданици? Колко загинаха?

— Поне осемдесет, Ваше величество. И още стотина са ранени, мнозина от тях са в критично състояние.

— А в катедралата? Колко са загиналите там?

— Двама, Ваше величество. Нафа Долг и служител от охраната. Друг служител от охраната е в критично състояние.

— Кой е виновен за това?

— Не сме сигурни. Никой не е поел отговорността. — Лимбар кимна към Амит Нахамапитин. — Но лорд Нахамапитин има сведения, които може би ще сметнете за свързани с инцидента.

Кардения изви уморено глава към Амит.

— Какви сведения, лорд Нахамапитин?

— Ваше величество, може би знаете, че преди няколко години моят по-млад брат Грени замина за Край, за да представлява нашите интереси там. Оттогава е станал довереник и съветник на херцога на Край, който се бори с добре организирано и финансирано въстание. Вашият баща и парламентът одобриха допълнителни средства и оръжия за херцога и неговите войски, но не и пряката намеса на гвардейците от имперската станция. В поверителните си доклади от планетата моят брат съобщи, че когато новината за това стигнала до Край, въстаниците се заклели да отмъстят.

— Тоест твърдите, че покушението е извършено от въстаниците? — попита Кардения.

— Разбира се, информацията от моя брат винаги е остаряла — напомни Амит. — Това е един от проблемите на империята, разпростряла се в много звездни системи. Новините се бавят, а често и не ги научаваме. Но… да, моят брат беше убеден, че са подготвяли нещо подобно.

— Кога получихте този доклад от вашия брат?

— Преди около три стандартни месеца, Ваше величество, което означава, че е изпратен девет месеца по-рано.

— И не ви хрумна да уведомите моя баща?

— Домът Нахамапитин прецени, че е неуместно да безпокоим вашия баща без по-задълбочено проучване на въпроса, особено поради неговата влошаваща се болест. Ние получаваме поверителни доклади от всички наши представители в различните системи и в тях винаги се споменават някакви местни проблеми. Сами по себе си заканите на бунтовниците не са нищо необикновено. Нашите аналитици допускаха, че отмъщението, каквото и да е то, ще бъде насочено срещу имперските интереси на Край, а не тук. Смея да ви уверя, че моят брат Грени би уведомил веднага местните имперски власти, за да вземат необходимите предпазни мерки. След случилото се разбирам, че трябваше да споделим сведенията. Моля за прошка, Ваше величество.

— Никой не би очаквал, че могат да направят нещо тук — обади се архиепископ Корбин.

— Вие представлявате изпълнителния комитет. Кажете ни какво мислят членовете му за това — настоя Кардения.

— Разярени са, Ваше величество. Покушение в деня, когато бяхте коронясана. Посегателство срещу една от светините на църквата. И десетки жертви на подло нападение срещу невинни хора. Ваше величество, каквото и да предприемете, комитетът е готов да ви подкрепи. Както и гилдиите, парламентът и църквата, от чието име заявявам това категорично.

— Всички сме готови — потвърди Амит.

Кардения кимна.

— Благодарим ви. — Взря се в Лимбар. — Вашето мнение за тази версия с въстаниците от Край?

— Необходимо е по-нататъшно разследване, но сведенията, които лорд Нахамапитин ни предостави досега, са убедителни. Издирваме хора от Край тук — в Си’ан и Средоточие, проверяваме ги много внимателно. Ако има някаква връзка с покушението, ще я открием.

— Побързайте — натърти Кардения.

— Да, Ваше величество.

— Какви са намеренията ви, Ваше величество? — попита Корбин. — Може би се натрапвам, но хиляди хора все още чакат да чуят желанията ви за церемониите. И всички останали в нашата система чакат новини. Мина цял ден.

— Колко трябваше да продължи празнуването?

— Пет дни, Ваше величество — отговори Гел Дън.

— Значи ще има петдневен траур — реши Кардения. — От момента на коронясването. Погрижете се на жертвите да бъдат отдадени почести. — Обърна се към Корбин. — Тази вечер ще проведете възпоменателна служба за тях в катедралата. — Корбин кимна. — След края на траура ще направим изявление за всички в системата и цялата Взаимозависимост.

— В парламента не биха искали да чакат толкова, за да се заемат с проблема — напомни Корбин.

— Не сме казвали, че по време на траура трябва да спрат разследванията и останалата работа.

— Разбрах, Ваше величество.

— През това време ще се въздържаме от публични прояви. — Кардения кимна към Дън. — Гел ще поддържа връзка с вас през следващите няколко дни. — Пак погледна Корбин. — Надяваме се, че изпълнителният комитет не възразява да се занимава с административните въпроси още малко.

— Разбира се.

— Ще ви изпращам доклади за всички нови разкрития и ще бъда на разположение, ако имате въпроси към мен — увери Лимбар.

— Благодарим ви.

Кардения стана. Всички се изправиха, защото знаеха, че ги отпраща. Само Дън остана на стола си — той пък знаеше, че трябва да остане.

— Ваше величество, няколко думи насаме, ако разрешите — помоли Амит Нахамапитин, докато другите излизаха.

— Слушам ви, лорд Нахамапитин.

Кардения нито седна, нито му посочи стол, надяваше се той да схване намека, че думите наистина трябва да бъдат само няколко.

Амит явно я разбра, очите му се извиха за миг към Дън — дори нямаше да говорят насаме. Пристъпи към Кардения, спря на почтително разстояние и подхвана приглушено:

— Исках да ви поднеса лично съболезнованията си за вашата тежка загуба. Знам, че бяхте близки с Нафа Долг. Загубата на близък винаги е непоносима, същото преживя и моята сестра със смъртта на вашия брат.

„О, това е страхотно“ — каза си Кардения. Дори в опита си да покаже съчувствие Амит Нахамапитин не можа да не й напомни, че според неговото семейство още имат уговорка за брак. Огледа го — мижаво лице над мижаво тяло, зад които според мълвата се криеше мижав ум, стремящ се преди всичко към мижави удоволствия. Говореше се, че сестрата и по-младият брат са интелектуалната сила на Дома Нахамапитин. Този пред нея просто беше невзрачен. Появата му на тази среща очевидно трябваше да настрои Кардения добре към него чрез подхвърлените сведения и миговете на човещина след това. Кукичка, която очакваха тя да захапе.

Представи си какво би означавало да е омъжена за този тъпчо и да има деца от него, и едва потисна неучтивата тръпка на отвращение.

— Благодарим ви, лорд Нахамапитин, и сме ви признателни за съпричастието.

Дори ако Амит проумя защо Кардения продължаваше да му говори като емперо, това не го възпря.

— Надявам се, че когато моментът е по-подходящ, бихме могли да се срещнем отново в по-ведра и дружеска обстановка.

— Можем да се надяваме — отвърна Кардения.

„По-ведра обстановка ще е онази, в която си на поне трийсет метра от мен.“

Амит обаче не четеше мисли и предпочете да тълкува уклончивите й думи благоприятно — тъкмо както тя искаше, колкото и да мразеше принудата на обстоятелствата. Той се усмихна, поклони се и излезе. Кардения изчака да се махне от стаята и чак тогава позволи на раменете си да се превият.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита Дън.

— Не. Приятелката ми загина, а този плужек пак напира да си уреди брака с мен… — Тя млъкна стресната и се извъртя към Дън. — Моля те да ме извиниш, Гел. Не биваше да говоря така. Аз… свикнах Нафа да е до мен. И да не си подбирам думите, когато няма други наоколо.

Старият секретар се усмихна на своята емперо.

— Ваше Величество, почти четиресет години служих вярно на вашия баща и знаех кога да си мълча. Такава ми е работата. Не се заблуждавам, че бих могъл да заема мястото на вашата приятелка. Но ви уверявам, че можете да говорите пред мен каквото искате. Сега съм предан на вас.

— Дори не ме познаваш.

— Най-почтително си позволявам да не се съглася. Познавам ви от години. Първо чрез вашия баща и неговата особена, но нежна привързаност към вас. А през последната година общувахме достатъчно често, за да ви опозная. И това ми стига, за да знам, че заслужавате моята преданост.

Очите й овлажняха изведнъж.

— Е, поне ти го казваш. И това не е малко.

— Какво мога да направя за вас в момента?

— Можеш ли да ми върнеш Нафа?

— Не, Ваше величество.

Кардения посочи вратата през рамо.

— Можеш ли да кажеш на плужека да се разкара?

— Ако такова е желанието ви, Ваше величество.

— Но не би го препоръчал.

— Ваше величество, не мисля, че е уместно да предлагам съветите си на емперо.

— Тъкмо сега се нуждая от съвет. И няма друг, когото да помоля за съвет.

— Вместо да ви предлагам съвет, позволете да ви кажа какво мислеше вашият баща за семейство Нахамапитин, за да ви помогна да стигнете сама до решение. Убеден съм, че той не би възразил да споделя това с вас сега.

— Моля те, кажи ми.

— Според него човек би могъл да се възхищава на тяхната амбициозност. Но не ги смяташе за кой знае колко мъдри хора. Той беше уверен, че ако им се даде пълна свобода, накрая би се наложило като емперо „да стигне до голяма съсипия, за да ги постави на място“, както той се изрази. Затова ги манипулираше така, че сами да предложат брака на Надаш Нахамапитин с вашия брат. Той се придържаше към мнението, че двамата бяха равностойни в амбициите си, а и така семейство Нахамапитин биха имали причина да не се държат прекалено глупаво. Подчертавам, че това беше неговото мнение, не моето.

— Значи според тебе моят баща би искал аз да се омъжа за Амит Нахамапитин. За да ги сдържам.

Дън изглеждаше леко притеснен.

— Какво има? — попита Кардения.

— Това няма да ви хареса…

— Нищо, кажи.

— Вашият баща разчиташе да има полза от брака на вашия брат и Надаш, защото двамата биха се съчетали добре. Но според него вие и Амит няма да се съчетаете добре. Смяташе вас за пасивна, а него — за лишен от ум. Такъв брак би оставил Надаш, която е силната личност сред младото поколение на семейство Нахамапитин, с неудовлетворени амбиции. И това би означавало сериозни проблеми за вас. И за империята.

— Може би е предпочитал да се оженя за Надаш?

— О, не. Тя просто би ви смазала. Ъъ… според вашия баща — добави Дън припряно.

— Както се оказва, не представлявам нищо особено според моя баща.

— Напротив, Ваше величество, той ви ценеше. Само съжаляваше, че вашият брат не стана емперо.

— Е, Гел, аз също съжалявам. Но брат ми го няма. Това е положението.

— Да, Ваше величество. Какви са желанията на емперо?

— Кога е погребението на Нафа?

— След два дена.

— Ще присъствам. — Изражението на Дън пак стана напрегнато. — Сега пък какво?

— Получих писмо от представител на семейство Долг. Доставиха го преди малко и исках да го обсъдя с вас. В писмото се изтъква, че присъствието ви на погребението ще смути всички заради извънредните мерки за сигурност, които вече са наложителни. Освен това родителите на Нафа са републиканци, такива ще бъдат и мнозина от присъстващите и вашата поява там може да провокира някои от техните приятели за необмислени думи или постъпки.

— Не искат да има безредици заради мен.

— Опасявам се, че е точно така.

— Тогава искам да говоря с нейните родители.

— Писмото съдържа и предложение да отложите този разговор. Доколкото разбрах, родителите са казали, че не ви обвиняват. Но да им се напомня отново, че тяхната дъщеря е мъртва, защото работеше за вас, ще бъде… мъчително.

Дишането на Кардения стана тежко и тя поседя безмълвно.

— Съжалявам, Ваше величество — каза Дън след малко.

Кардения махна с ръка.

— Поне искам те да не плащат нищо.

— За родителите й ли говорите? — попита Дън и тя кимна. — Имате предвид разноските по погребението?

— Имам предвид каквото и да е, когато и да е. Дъщеря им е мъртва. Тя беше моя приятелка. Ако не мога да направя нищо друго в момента, поне това ми е по силите. Нали?

— Вие сте емперо. И можете да направите това.

— Значи ще се погрижиш. Моля те.

— Да, Ваше величество. Има ли друго?

Кардения поклати глава. Дън се поклони, взе си принадлежностите и понечи да излезе.

— Къде ще бъдеш, ако си ми нужен? — попита Кардения.

Дън се обърна с усмивка.

— Винаги съм наблизо, Ваше величество. Достатъчно е да ме повикате.

— Благодаря ти, Гел.

— Ваше величество.

Секретарят излезе. Кардения почака той да се отдалечи от вратата, преди да си поплаче дълго, може би за седми или осми път след смъртта на Нафа.

После си спомни последния път, когато видя Нафа, спомни си и думите й. Не наяве, а в съня.

Озърна се към вратата на Стаята на спомените и поседя умислена две-три минути. Накрая се надигна и отиде там.

Джии се появи още с влизането й.

— Здравейте, емперо Грейланд II. Как сте?

— Сама.

— Винаги сте сама в Стаята на спомените — отговори Джии. — Но в друг смисъл тук никога не сте сама.

— Ти ли го измисли?

— Аз не мисля. Това беше програмирано в мен отдавна.

— Защо?

— Защото рано или късно всеки емперо ми казва, че се чувства самотен.

— Всеки ли?

— Да.

— От това… ми олеква, колкото и да е чудато.

— Мнозина са го признавали.

— Пророчицата е тук, нали? Рашела I.

— Да.

— Искам да говоря с нея, моля те.

Джии кимна, изчезна и на неговото място се появи жена. Тя беше дребничка и наглед съвсем обикновена, на средна възраст. Този образ се различаваше напълно от обичайните изображения на Пророчицата — млада, с развяваща се коса и прекрасно оформени скули.

И изобщо не приличаше на Нафа. Кардения се поддаде за миг на пронизващото разочарование, после се сгълча сама. Нямаше никаква причина да очаква, че и извън нейния сън Пророчицата ще й напомня за Нафа.

— Ти си Рашела I.

— Да, аз съм.

— Основателката на Взаимозависимостта и на църквата.

— Общо взето.

— „Общо взето“ ли?

— И в двата случая е малко по-оплетено. Но ние решихме, че за митологията е най-добре аз да бъда основателката, налагахме тази версия.

— Наистина ли беше пророчица?

— Да.

— Тоест ти си знаела, че твоите пророчества за Взаимозависимостта и заложените в нея принципи ще се сбъднат.

— Разбира се, че не знаех.

— Но нали каза, че си била пророчица?

— Всеки може да бъде пророк. Достатъчно е да твърдиш, че говориш от името на Бог. Или на много богове. Или на някакъв висш дух. Както предпочиташ. Няма никакво значение дали нещо ще се сбъдне.

— Твоите слова обаче са се сбъднали. Проповядвала си принципа на взаимозависимостта и той е бил осъществен на практика.

— Да, всичко потръгна добре за мен.

— Но не си знаела предварително, че ще потръгне.

— Вече ти казах, че не знаех. Но няма съмнение, че ние се потрудихме усърдно, за да се случи, а и за да изглежда неизбежно. Разбира се, цялата тази мистика също помогна.

Кардения сви вежди.

— Ти си основателка на църква.

— Да.

— Но като те слушам, не ми изглеждаш голяма почитателка на религията.

— Не бих казала, че съм.

— Нито си много набожна.

— Всъщност не съм. Когато изграждахме църквата, нарочно направихме учението й за божественото колкото може по-мъгляво. Хората не са против мистичната страна на каноните да остане неясна, стига самите правила на църквата да са недвусмислени. Възползвахме се от това. Заимствахме малко от конфуцианството, което не може да се нарече религия в строгия смисъл на думата, добавихме и полезни според нас части от други вероучения.

— Значи не вярваш в собствената си църква?

— Вярвам, разбира се — възрази Рашела. — Разработихме някакво подобие на морален кодекс, който да обединява човешките средища в различните системи. Направихме това, защото според нас беше желателно и донякъде необходимо. Аз вярвам в този кодекс, значи вярвам и в мисията на църквата. Или поне в мисията й, каквато беше при нейното основаване. На човешките институции е присъщо с времето да се отклоняват от намеренията на своите създатели. А това е още една причина да налагаш ясни правила.

— Но божественият елемент в църквата е фалшив.

— Ние решихме, че не е по-фалшив от божествения елемент във всяка друга религия. Поне ако се опираме на историческите факти.

На Кардения малко й се виеше свят. Едно е да си убедена, че господстващата църква на Взаимозависимостта е голяма глупотевина, а тъкмо така се отнасяше към нея още откакто се замисли за пръв път за това. Попадна в доста неудобно положение, защото сега именно тя оглавяваше формално същата църква, но поне можеше да не споделя с никого съмненията си. Съвсем друго е обаче основателката на тази църква или поне моделът на спомените й да потвърди, че всичко наистина е глупотевина.

— Нафа беше права — промълви Кардения. — Взаимозависимостта е измама.

— Не знам коя е Нафа — отбеляза Рашела.

— Тя беше моя приятелка. Присъни ми се в твоя облик и ми каза, че Взаимозависимостта е измама.

— Ако аз разказвах тази история, щях да заявя, че съм имала мистично видение за Пророчицата.

— Съвсем обикновен сън.

— В нашата роля не можем да си позволим това. Никой емперо няма обикновени сънища. Имаме видения. Такава ни е работата. Или поне се очакваше да е такава, когато аз станах първата емперо.

— Е, аз пък сънувах сън, не получих видение.

— Но е бил сън, който те е подтикнал да се замислиш. Сън, който те е накарал да се стремиш към мъдростта. Сън, който е пробудил у тебе желанието да се посъветваш с мен — Пророчицата. Според мен прилича на видение.

Кардения се облещи към образа на Рашела I.

— Ти си невероятна.

— Занимавах се с маркетинг — сподели Рашела. — Преди да стана пророчица. И след това също, но избягвахме да го наричаме със същия термин.

— Трудно ми е да повярвам на ушите си.

Рашела I кимна.

— Реакцията ти не е необичайна. Рано или късно всеки емперо ме активира и разговорът е подобен на нашия. Повечето от тях се отнасяха по същия начин към думите ми.

— Повечето ли? А останалите?

— Те пък бяха доволни, че догадките им са се потвърдили.

— Ти как се отнасяш към всичко това?

— Не се отнасям никак. Не съм жива. Строго погледнато, аз дори не съм тук.

— „Винаги си сама в Стаята на спомените и никога не си сама в Стаята на спомените.“

Рашела I кимна отново.

— Казах го. Или поне беше близо по смисъл.

— Взаимозависимостта измама ли е? — направо я попита Кардения.

— Отговорът е сложен.

— Нека чуя кратката версия.

— Кратката версия е „Да, но…“. Малко по-дългата версия е „Не, обаче…“. Коя предпочиташ?

Кардения се вторачи за миг-два в изображението. После отиде при скамейката и седна на нея.

— Разкажи ми всичко.