Христо Калчев
На лов за Зеления принц (15)

Петнадесета глава

Защо Наумов не пророни дума за скопяването на Боян Мирчев!? Това по цял свят се третира като сексуално насилие и подлежи на затвор. В ислямския свят — на смърт.

Преди да замине, Наумов му предложи да му сътрудничи в Тирана, но Габи не беше там и Козела нямаше работа в Албания. В списъка фигурираха трима араби за от стрелване, но нямаше нищо против да ги остави живи. Нито ги познаваше, нито имаше причина да ги избие, било лична, още по-малко религиозна. Козела често споменаваше името божие, но беше атеист.

„Пътят на Коприната“ имаше две посоки — изток запад и обратно. По неговата дестинация имаше единствено кръв и безсмислени жертви. Зад гърба му — петдесет милиона долара, които нямаше шанс да спечели. Зеленият принц ставаше все по-недосегаем. Наричаха го „зелен“, защото, до като се криеше в пустинята на либийско-суданската граница, увиваше на главата си зелена чалма. В Афганистан, подчинявайки се на местните традиции, чалмата беше бяла, но той си оставаше принц, дори и различно оцветен.

Шейх Осама Бин Ладен беше роден в люлката на исляма, беше роднина на саудитската династия и упълномощен с техните капитали анонимно да владее и разширява великата религиозна държава на пророка Мохамед от Филипините до Босна. Зад него стояха всички ислямски радикали, срещу него — целият останал свят. Искаха го жив или мъртъв срещу награда от петдесет милиона долара. Не беше необходимо да имаш практиката на Козела, за да си дадеш сметка каква тълпа от убийци са хукнали на лов за Принца — в посока, противоположна на тази, по която вървеше той. Мотивираният ловец на глави обаче имаше малко шансове срещу охраната от живи торпили, които презираха живота, камо ли прокълнатото от Аллаха предателство за пари. По всички останали точки на земното кълбо, освен във фанатичния свят на рязаните, Принцът отдавна щеше да е зад решетките или балсамиран труп. Американците твърдяха, че обкръжават леговището му в пещерите на Тора Бора и подготвят залавянето му „dead or alive“. Солистите, хукнали за главата му, щяха да останат с кур в устата. Козела беше твърде горделив и достатъчно „профи“, за да си позволи да бъде един от тях. На път за Габриела той можеше да имитира път към Осама, отстранявайки висшите офицери, реалните подстъпи към главнокомандващия, но само толкова. Осама беше мечтата на глупака. Друга работа би било, ако в Афганистан се възцари мир и Зеленият принц не се окаже нито между пленниците, нито между жертвите. Тогава би се замислил. Габриела, последната илюзия на така наречения смисъл в живота, този балон се спука, така че остави в устата му метален вкус… и срам. Козела предпочиташе да не се гмурка в дълбините на самоанализа, той все още се движеше и рутинерски, и по инерция.

Изпил водката си в Черна гора, той пътуваше на юг по панорамния път над Адриатика, слушаше Бийтълс, пушеше цигара от цигара и се стараеше да не си задава въпроса защо избра именно тази посока. Имаше и друг път, по-къс, но той минаваше през Подгорица и увеличаваше опасността да налети на два от казашките отбора…

Третият го чакаше в Тирана.

Албания беше тюрлюгювеч от албанско средновековие, ислям и истеричен сталински комунизъм. Господ, Аллах, без значение кой, беше й дал море с прекрасни плажове, но осеяни с бункери и амбразури, по протежение на целия бряг от Черна гора до Гърция. Планински вериги, осеяни с действащи и запустели казарми, села от кирпич със зидани, червени джамии, стърчащи поне два пъти над най-високите постройки. Пътища макадан и впрягове от биволи до магарета. Тук там се мяркаха замъци, градени или от пашите през османското владичество, или от наркобароните днес. Между каруците се провираха мощни лимузини, предимно ланчии, ферари, мазерати, ламбургини. Италия беше отсреща, през морето, но влиянието й се чувстваше само в бандитския лукс. Сталинско-маоиският болшевизъм беше рухнал преди единайсет години, но паметниците на Енвер Ходжа стояха непокътнати във всички села и паланки, през които минаваше. Пред очите му се стелеше потискаща мизерия, комбинирана с райската красота на природата. Ниви, тук-там изпосталели стада, никаква индустрия, дори електричество нямаше, въпреки че от планините извираха десетки реки, за да се влеят в морето и грохотни, и пълноводни. Дори сводестите каменни мостове, по които минаваше, бяха строени по времето на Османската империя. Двеста и петдесет километра го деляха от границата до Тирана — разстояние, което с беемвето би взел за около два часа. По албанските пътища влезе в столицата за шест.

На площад „Скендер бей“ един срещу друг бяха двата хотела — „Албания“ и „Тирана“. Козела паркира пред единия и с истинския си паспорт се регистрира в другия. Отдавна не беше се казвал Иван Милетиев, както отдавна не изглеждаше така, както майка му го беше родила.

Хотел „Албания“ беше сграда, която би оправдала романтичния неосталинизъм в Магадан или Мурманск, но на тази географска ширина приличаше по-скоро на затвор. На Козела малко му пукаше къде ще спи, още по-малко като не знаеше колко време ще престои тук и ще стои ли въобще, или ще му се наложи да побегне панически.

Плати петдесет долара, но като влезе в стаята, реши, че не е чак толкова скъпо. Напук на всеобщата мизерия хотелът демонстрираше нахален лукс, разбира се, италиански. Заключи се, изкъпа се с вряла вода и легна да спи. Пътят го съсипа, досадата го умори повече от всичко. Спа два часа. В пет след обяд беше тъмно, валеше сняг, беше Никулден и умираше от глад.

Албанците едва ли се радваха на туризъм дори през лятото, камо ли през декември. Преброи двайсет и трима души персонал, но в ресторанта той беше единственият клиент. Толкова по-добре, най-малко от компания имаше нужда. Баща му се казваше Никола, лека му пръст, и в детството му това беше най-светлият празник в старата лесидренска къща.

Спомените бяха избелели като снимки, но освен тях не притежаваше друго. Щом е Никулден, нека бъде празник.

Колкото заможни бяха албанците в Македония и Косово, толкова бедни бяха в родината си. Изключение правеше единствено „Забраненият град“. Докато скиташе зад оградата на бившата комунистическа цитадела, Козела слушаше новините с раздвоено внимание. Тора Бора беше паднала под ударите на Делта форс, САС и отрядите муджехидини-пущу. Колата се движеше с двайсетина километра в час и беше непрекъснато нападана от глутници подивели кучета. Войната в Афганистан практически беше приключила, Осама Бин Ладен — изчезнал. Нямаше го, беше се изпарил, а това правеше касапницата срещу талибаните му безсмислена, а наградата за главата му — открита.

Козелът спря и натисна клаксона. Трябваше да сгази десетина бойни кучета, за да продължи. Срещу и около бавареца се зъбеха и лаеха бултериери, питбули, стафордшири, ротвайлери, мастифи, булдоци. Ако улиците на София бяха задръстени с помияри, в просешки бедната Тирана и обявения за „забранен град“ южен квартал на комунистическата олигархия скитаха подивели най-скъпите кучешки породи, известни със събирателното понятие — гладиатори. Собствениците на къщите, бившите лакеи на Енвер Ходжа се бяха пръснали по света, слугите им — по селата, охраната — по наркобандите, но домашните любимци, оставени без контрол и освирепели от глад, се бяха върнали към инстинктите на свирепата си природа.

Клаксонът не разпръсна глутницата. Козела включи на първа и потегли рязко. Дълго чуваше задавен от ярост лай, но не се обърна. Не погледна и в огледалото за обратно виждане. Беше свикнал да не се интересува от агонията на жертвите си, истинската наслада за родения убиец, та за някакви подивели псета ли трябваше да се тревожи. Козела не беше роден убиец, макар че беше тук именно да сее смърт. Беше се превърнал в килър против волята си, принуден от обстоятелствата и въпреки че щеше да продължи по пътя си, това не му създаваше тръпка на удоволствие… Напротив, досада. Осама Бин Ладен беше жив. Наградата за главата му валидна, а зад кървавото бинго се криеха петдесет милиона долара и амнистия по цял свят без шибаната му родина. Зеленият принц си заслужаваше едно последно свръхусилие, но трябваше да се разчисти пътят към него. Походът започваше от Тирана.

Боян Мирчев беше личен въпрос, но от командирите на Ал Кайда — Джанат Гул и Хауки Исламболи — зависеше дали ще се добере до Осама.

На седми декември превзеха пещерния лабиринт Тора Бора, Кандахар се предаде, но Зеленият принц кур на вилица! Дематериализира ли се това зловещо копеле? Имаше вариант Ал Кайда да го свитне, кремира и превърне в новия Мохамед. Не беше за подценяване такава възможност. Ако беше жив, се беше изнизал от Афганистан под носа на спец частите на ЦРУ… Горко на Америка! Наближаваше Коледа, Нова година, еврейските празници и светът отново щеше да трепери, сграбчен от костеливата ръка на терора.

Наградата за главата му щеше да скочи двойно, не заловените лидери, приближени на Осама, да заиграят главните роли в битката ислям срещу християнство. По движенията на Исламболи и Гул можеше да се съди къде се крие Бен Ладен. Ако вождът беше жив, генералите му ставаха безценни.

Единственият път за бягство на Зеления принц беше пакистанската граница. Летището на Кандахар беше превзето от Американците. От север, запад и юг бяха частите на Алианса. Пакистан и от там или Саудитска Арабия по море през Карачи, или по въздух Филипините, Индонезия или Малайзия…

Козела се почувства възбуден като комарджия.

Искаш ли наградата, алчно, смахнато копеле!, помисли той, докато се настаняваше на масата в хотел „Албания“.