Николай Райнов
Овчар — царски зет

Имало един овчар. Кошарата му била в гората.

Една сутрин, когато издоил овцете, дошло при него едно мургаво, босо момиченце.

— Моля ти се, бате — рекло, — дай мляко от овцете, да го занеса на мама, че лежи болна, та умира!

Овчарят дал ведрицата^[1] с всичкото мляко. Момичето го отнесло някъде и върнало ведрицата с малко водица на дъното.

От този ден вече всяка заран момичето дохождало и овчарят му давал мляко с ведрото. А за пари и дума не ставало. Пък от ден на ден млякото се умножавало. Докато пълнели една ведрица, почнали да пълнят две, а момичето вземало всичкото.

Минало лятото, настъпила есен. Захладило се — зима наближило. Овчарят нямал ни масло, ни сирене. Какво да продаде? С що зимнина да си приготви? Една заран и млякото секнало, той не издоил ни една капка, но и момичето се забавило. Овчарят, без да гледа своята сиромашия, се загрижил какво ще даде на бедното момиче, което след малко ще дойде. Тъкмо тогава, като от невиделица, се изправила пред него една едра, висока жена. Тя била самодива.

— Благодаря ти, добри овчарко, че с млякото от твоите овчици ме изцери! Кажи сега, с какво да ти се наплатя!

— За плащане и дума да не става. Бог даде млякото мене, а аз го дадох тебе. Благодаря на Бога, че съм можал да те излекувам. Нищо не мога да искам и нищо няма да взема.

— Като е така — рекла самодивата, — ще те направя царски зет, ще те оженя за царската дъщеря.

Овчарят се позамислил, поизгледал се до краката, па отвърнал:

— Ех, как мога аз да мисля за такова нещо? Такъв, какъвто съм, как ще ме погледне царят, та още и дъщеря си да ми даде?

— Това не е твоя работа — рекла самодивата. — Както беше добър към мене досега, бъди пак добър да ме послушаш.

След това му разправила как ще отиде при царя и какво ще говори, като му посочила и пътя.

Овчарят склонил, сбогувал се и тръгнал. Насред пътя имало един студен извор; там седнал да си почине и закуси. След това се напил от извора студена вода. Но като се изправил и погледнал — що да види: дрехите му — златно сукно, шапката му — бяла свила, с бяло перо, а обуща — като на цар. И до него врано конче с дълга грива: на гърба му богато седло, в устата му златна юзда.

Овчарят възседнал коня и след час-два се явил пред царя и му казал защо е дошъл.

— Добре — отговорил царят, — ще ти дам дъщеря си, ако ми донесеш едно дърво дафиново, корените да са медни, клоните му сребърни, листата — златни, а плодовете — безценни камъни.

Овчарят си излязъл, възседнал коня и отчаян се върнал в кошарата си. Там го чакала самодивата. Като й разказал, какво му иска царят, тя се усмихнала и рекла:

— Не бой се, няма от това по-лесно! Изкачи се на онзи планински връх, обърни се към изток, прекръсти се и погледни. Сред една поляна ще видиш голямо дърво и под него цяло стадо коне. Щом те съгледат, ще избягат. Тогава иди, качи се на дървото и откъсни само безценния камък, що е на върха: друг не пипай. Щом слезеш на земята, ще усетиш голяма юнашка сила. Тогава изтръгни чудното дърво. В тази минута конете, впрегнати в голяма кола, ще бъдат вече при тебе. Натовари дървото и върви при царя.

Овчарят направил, каквото му рекла самодивата.

Царят се смаял, като видял голямата колесница, теглена от сто коня. Той се спуснал, прегърнал овчаря и го отвел в двореца си. Направили весела сватба и овчарят станал цар.