Николай Райнов
Пленницата на пъкления цар (Старогръцка приказка)

Церера, богинята на плодородието, обичала много дъщеря си Прозерпина. Момичето било палаво, та майката не го оставяла току-речи никога само. Но идвало време, когато Церера е много заета: лятно време, когато зреят житните растения. Церера трябвало да им помага да зреят, за да има какво да ядат хората. Без нейна помощ ни пшеницата, ни царевицата, ни ечемикът, ни овесът не можели да вържат зърно и да налеят плод. Па и зеленчукът, както и овошките, чакали също Церерината помощ.

Било лятно време, когато Церера има най-много работа.

Богинята си сложила на главата венец от класове и див мак, качила се на своята колесница, впрегната в два змея, и потеглила на път.

Тя поръчала на дъщеря си да не излиза от къщи, но Прозерпина й рекла:

— Мамо, как ще седя цял ден затворена у дома? Позволи ми поне да отида при морските нимфи — русалките — да си поиграя с тях.

— Добре, дъще — казала Церера, — иди при тях: те са кротки и добри. Но след като си поиграеш, прибери се веднага.

Змейовете хвръкнали и отнесли колесницата с богинята, а Прозерпина тичешком отишла край морето. Русалките излезли, щом ги повикала. Косите им били зелени, а снагите — мокри. Те донесли от морското дъно шарени черупки от охлюви и миди, насядали на пясъка по брега и почнали да пробиват раковините и да ги нижат, за да правят на дружката си огърлици.

Момичето поблагодарило на нимфите за хубавите огърлици и ги запитало не ще ли отидат с нея замалко на полето.

— Там са нацъфтели всякакви цветя — рекло то, — кои от кои по-хубави. Ще наберем, а пък аз ще ви свия от тях венци.

Но русалките казали, че не могат да се отделят от водата.

— Нали ни виждаш, че и сега сме седнали близо до водата, за да ни плискат вълните? Ако не е водата, ние ще увехнем и ще заприличаме на водорасли. Па и за друго не бива да се отделяме от брега: ние дишаме само морски въздух; не сме като тебе — да живеем на сухо.

— Щом е тъй — рекла Прозерпина, — аз ще отида сама, а вие ме почакайте. Ей сегичка ще се върна. Искам да ви се отблагодаря с нещо за огърлиците.

Русалките обещали да почакат.

— Само че ние ще насядаме хей на ония скали всред морето, обрасли с мъх. Ти ни се обади, като дойдеш.

Прозерпина тичешком се озовала на поляната, но там цветята били прецъфтели. Отишла по-натам: никой не се виждал наоколо, нямало от кого да се бои. А цветя имало там много и всякакви. Тя се почудила, като видяла и теменуги, и трендафили, и кичести карамфили, и ясмини, и разни други цветя, някои от които цъфтят на пролет, други — лете, а трети — наесен. Тя толкова се зарадвала, че и не помислила какво е това чудо. Беряла цветя, а на тяхно място се показвали нови, пресни, все по-миризливи и по-кичести.

По едно време, като видяла, че не може да носи повече, тръгнала си. Но изведнъж забелязала един голям храст, който й се видял чудноват. Кога се е явил там, тя не знаела; само помнела, че не го е видяла преди това. Навела се над него и го помирисала. Той издавал толкова силна миризма, че й се завил свят. Най-чудното било това, че на храста били нацъфтели всякакви трендафили: бели, румени, тъмночервени, алени, жълти, кремови^[1]. Листцата им били като от цветен кристал.

— Какво чудно цвете! — рекла си Прозерпина. — Ще го изтръгна от корен, па ще го пресадя в мамината градина.

Момичето оставило набраните цветя и хванала здраво стъблото. Но храстът не се поддал. Втори път дръпнало девойчето, още по-силно, ала и тоя път не успяло да изтръгне цветето от земята. Но все пак стъблото се разклатило и малко пръст се вдигнала по коренчетата, които се подали.

— Още малко трябва, — рекла си Прозерпина и се напънала трети път.

Тогава под земята се разнесъл страшен трясък, коренът сякаш сам изхвръкнал от почвата. Момичето се зачудило. Пред него зейнала яма, която се разтваряла от само себе си все повече и повече. Тази яма водела в тъмна и дълбока пропаст, отдето се чувал бърз размерен^[2] шум, сякаш коне карат колесница.

Прозерпина стояла и гледала надолу. Изведнъж из пропастта изхвръкнали четири врани коня, впрегнати в златна колесница. Те се спрели всред поляната. От колесницата слязъл богато облечен мъж, с елмазна корона на глава, висок, строен, но навъсен. Той примижал и си сложил ръката над очите, както правят хората непривикнали на слънчевата светлина.

Прозерпина се уплашила, като го видяла. А той й рекъл:

— Не бой се, моето момиче! Ела насам! Искаш ли да седнеш в моята колесница — да те повозя малко?

Колкото и да се усмихвал непознатият мъж, той се видял на Прозерпина страшен. Гласът му звучел строго и сурово.

Момичето надало писък и почнало да бяга.

— Мамоооо, майчицееее — пищяло то.

Но непознатият бил едър и силен. Той го сграбчил с две ръце, сложил го в колесницата, шибнал конете и те полетели бързо като вихър. Прозерпина се дърпала плачешком. Цветята падали от престилката й. Но човекът с короната я държал. А майка й била далеч — не можела да я чуе.

Като изминали доста път, непознатият поотпуснал девойчето и почнал да го успокоява с по-мек глас:

— От що се боиш, моето момиче? Аз ще те отведа в своя дворец, където има градинка с цветя от бисери, елмази, смарагди и рубини. Нали искаш цветя? Моите цветя не увяхват; те не са като ония, що си набрала ти.

Прозерпина продължавала да плаче, но с по-тих глас. Тя полюбопитствувала да узнае кой е тоя цар, който има такива чудни цветя в градината си.

Човекът с короната види се отгатнал мисълта й.

Той рекъл:

— Не плачи, момиченце. Аз не съм някой лош човек. Нищо зло не ще ти направя. Слушала ли си за бога Плутон — царя на подземния свят и господаря на всички земни съкровища? Аз съм тоя цар. Мои са всички скъпоценни камъни; мое е златото, среброто, желязото; моя е медта, мои са вси руди, вси каменни въглища. Ако искаш да постоиш в моя подземен дворец, аз ще ти подаря корона — също като тая, що нося на главата си.

На момичето се поискало да види какъв ще да е подземният дворец на цар Плутон. То престанало да плаче, но все го било страх.

— Не искам — рекло; — отведи ме да видя двореца, па ме пусни да си вървя.

— Добре — казал богът. — Ще видим, като пристигнем в моето царство. А знаеш ли, какъв е оня дворец? Той е цял от злато, само прозорците му са от кристал. Макар че е под земята, та слънчевите лъчи не стигат до него, там е много светло, защото има хиляди лампи от елмаз. А престолът ми е от разноцветни скъпоценни камъни. Ти ще седнеш на него — да видиш, колко е добре да си царица на подземното царство. Можеш да седиш докогато си искаш.

Плутон казал след това на Прозерпина, че е готов дори да й подари и престола си, и двореца, и всичките съкровища на подземното царство, ако тя се съгласи да остане при него завинаги.

Момичето се уплашило от такъв голям дар. Да остане в подземния свят — то значело да не види вече никога своята майка.

— Не ща, не ща — развикало се девойчето и се разплакало изново. — Искам да си вървя при мама.

Тъкмо в това време колесницата прелетяла над една нива, дето работела Церера. Богинята била толкова унесена в работа, че не забелязала минаващата колесница. Прозерпина, като видяла майка си, надала отчаян писък:

— Мамоооо мила, майчицееее, ела, спаси ме, отърви ме!

Чак когато чула тоя вик, Церера си вдигнала очите, но колесницата била вече много далеко.

Дълго пътувал Плутон с малката си пленница, макар че колесницата летяла много бързо. Светлината намаляла. Навлезли в една скалиста теснина. Дървесата и храстите изглеждали там не зелени, а сиви и черни, като че ли са от желязо. Колкото по-тъмно ставало наоколо, толкова повече се развеселявал царят.

— Още много ли има до двореца? — запитала Прозерпина, прегракнала от плач.

— Не, близо сме вече — отвърнал Плутон.

— А като стигнем там и аз видя съкровищата, нали ще ме отведеш пак у дома?

— Лесна работа — казал царят. — Ти ще видиш колко е хубаво там. Ето че навлизаме в моите владения. Отвъд тая желязна ограда е дворецът.

Прозерпина видяла висока желязна ограда — като крепост, изляна от чугун. Стените й били толкова гладки, че никой не би можал да се покатери по тях. Голяма желязна врата затваряла входа. Когато колесницата се приближила, Плутон викнал:

— Цербер, отвори: иде си господарят ти.

И като се обърнал към Прозерпина, рекъл й:

— Цербер се казва моето кученце.

Голямата врата се отворила и към колесницата припнало едно триглаво куче. То не било малко, както си мислело девойчето: едро било като теле. Едната му глава била кучешка, другата — лъвска, а третата — тигърска. Вместо опашка, имало отровна змия, която се извивала на вси страни. Плутон погалил кучето, па запитал Прозерпина:

— Харесва ли ти се? Нали е хубаво?

— Страх ме е да не ме ухапе — отвърнало момичето.

— Не бой се: нищо няма да ти направи. То е моят пазач. Цербер не закача никого: той се хвърля само на оногова, който поиска да влезе или да излезе, без да ме пита.

Колесницата навлязла в Плутоновите владения. Прозерпина видяла в планините дебели златни пластове и цели купища елмази, рубини, смарагди, сапфири и други скъпоценни камъни.

После колесницата тръгнала по един железен мост. Под него течала мътна река с черна, гъста, току-речи застояла вода.

— Тази река се нарича Лета — казал царят. — Пийне ли човек от нея, забравя всичко: и грижи, и скърби, и мъки. Забравя и отде иде, и кога що е правил. Дори забравя как му е името.

Най-сетне колесницата се спряла. Плутон слязъл, взел на ръце Прозерпина и я понесъл. Минал между високи златни стълбове^[3], изкачил се по голяма стълба от лъскав черен гранит и влязъл в двореца, който се осветявал от разноцветни скъпоценни камъни. Те висели от потона на едри гроздове и блестели ослепително.

Дворецът бил много хубав. Прозерпина разглеждала с любопитство украшенията по златните стени, столовете и масите от разноцветни мрамори, лъскава мед, сребро и злато. През кристалните прозорци се виждали големи планини, обрасли с остра трева — като зъбци на гребен. Имало скали, изпъстрени като кожата на тигър. Между тях течала вода — черна, със синкави отражения.

Плутон извикал слугите си, па им заповядал да приготвят вкусен обяд, че имал гостенка. На едного от тях пришепнал да донесе и вода от Лета. Момичето чуло това.

— Не — рекло то. — Не ща ни да ям, ни да пия в този дворец. Ти искаш да забравя всичко и да остана тук. Аз не искам да забравя майка си. Не ща да стоя в двореца, колкото и да е хубав. Покажи ми съкровищата, па ме пусни да си вървя.

— Има време — казал царят, като се усмихнал. — Почини си днес, пък съкровищата ще ти покажа утре. Те са много: не можеш ги разгледа за един ден.

Прозерпина разбрала, че и да плаче, и да се моли, не ще склони Плутон да я пусне. А той се мъчел да й угоди с каквото може, показвал се любезен, добър, услужлив.

— Толкова лошо ли ти се вижда тук? — питал я той. — Защо не искаш да останеш? Наистина, в моя дворец е по-друг животът — не е като на земята. Но ти ще бъдеш моя радост и утеха; аз искам да има край мене весело девойче, което да се смее, да ми чурулика, да ме разтъжава: затова съм те довел тук. Много мъчно ми става, като виждам, че не ти се ще да останеш. Но — има време: вярвам, че всичко ще се промени.

Слугите сложили трапезата. Надонесли всякакви вкусни гозби, млинчета, палачинки със сладко; сложили и вино, в което били налели вода от Лета: тъй мислели да измамят момичето. Но Прозерпина не се излъгала. Тя нито хапнала от гозбите, нито пийнала от виното. При майка си момичето било свикнало да яде само мляко, плодове, зеленчук и хляб. Плутон не знаел това: той се надявал да съблазни девойчето с най-вкусните ястия, които готвел неговият готвач.

Додето ставало всичко това, Церера продължавала своята работа на нивата. Тя не можела и да си помисли, че владетелят на подземния свят ще грабне и отнесе дъщеря й. Когато минала колесницата, ней се сторило, че гърми, и се зарадвала, че скоро ще завали. А когато чула писъка, озърнала се на вси страни, ала не видяла никого: колесницата била вече отминала.

Като си попривършила работата, богинята впрегнала крилатите змейове, качила се на колесницата си и се върнала вкъщи. Но там нямало никого. Затекла се към морето и запитала нимфите виждали ли са дъщеря й. Те й разказали, как Прозерпина дошла при тях, как си играли и как после момичето отишло да бере цветя, но не се върнало.

Тръгнала майката да пита къде когото срещне за дъщеря си. Един рибар бил видял Прозерпина, че върви от морския бряг към полето; някакъв селянин я забележил, че се навежда да бере цветя; едни били чули трясък на колела, а други — гръм; трети казали, че чули детински писък, но не разбрали откъде иде.

Никой не можел да каже къде се е дянала Прозерпина. Майката слязла от колесницата, запалила един факел, понеже се било вече мръкнало, и се запътила пешком да дири момичето си. По вратите на много хижи, къщи и дворци похлопала Церера, но навсякъде й казали, че не са виждали дъщеря й.

Съмнало се. Церера не усещала ни глад, ни умора. Тя не се досетила дори да угаси факела, макар че слънцето греело. Па и факелът й бил такъв, че можел да гори денем и нощем, без да изгори цели сто години. Ни дъжд, ни вятър можел да го угаси.

Като не узнала нищо от хората, богинята решила да запита природните духове. Тръгнала тя по гори и планини. Разпитвала амадриадите — духовете, които живеят в дърветата. Доста било да почукне с пръст по грапавата кора на някой дъб, за да излезе от дървото хубава мома — амадриада — и да я запита любезно какво желае. Но нито една от тия хубавици не знаела къде е Прозерпина.

Когато стигне до извор, поточе или река, Церера си потапяла пръстите във водата и оттам излизала млада жена — речна нимфа. Богинята я запитвала не е ли идвала дъщеря й да пие от водата. Но и наядите (русалките, речните нимфи) не били виждали детето.

По-натам Церера срещала фавни — загорели момци с космати уши, малки рогчета и козлови нозе. Те играели и се боричкали по поляните. И тях запитвала богинята; и те й казвали, че не знаят нищо за Прозерпина.

Срещала тя и едри, груби сатири — безобразни мъже, прилични на маймуни, с конски опашки. Те си прекарвали времето в закачки, шумни игри, прескачания и смешни танци. Но и сатирите знаели за Прозерпина толкова, колкото и фавните.

Веднъж, както вървяла през гората, Церера видяла на една морава, в подножието на стръмна планина, един космат мъж, с рогчета на главата, дълги уши и козлови нозе. Той седял и свирел на цевница^[4]. Казвали го Пан. С богинята той се познавал отдавна. Дълго приказвала Церера с него. Той й предложил да изпие чашка мляко с мед, но за Прозерпина не можал да й каже нищо.

Девет дена и девет нощи се лутала тъй закрилницата на нивята, без да открие дирите на дъщеря си.

На десетия ден видяла един широк отвор в земята, който водел към някаква пещера. Там било тъмно. Само в дъното на пещерата блещукал огън, ала светлината му била толкова слаба, че не се виждало кой живее там.

Церера се приближила до входа и осветила пещерата с факела. Видяла стара жена с кучешка глава и с венец от змии. Тя седяла, дълбоко замислена, на купчина от сухи листа и си приказвала нещо тъжно. Церера влязла и запитала бабата:

— Коя си ти?

— Аз съм Хеката, най-нещастната жена в света. Моето нещастие е толкова голямо, че не може да се разкаже. А ти коя си и що дириш по тия пусти места? Аз нарочно избягах далече от света, за да не ме намери никой, а ето, че и тук ме намериха. Кажи ми какво искаш?

Церера й разказала всичко и я запитала виждала ли е чедото й.

— Не, рекла Хеката — не съм виждала дъщеря ти. Но аз чувам всички писъци и викове, що се разнасят над земята. Преди десет дена, както си седях, потопена в скръбни мисли, чух отчаян писък. Момиче пищеше някъде: „Мамоооо, мила майчицееее“. Изглежда, че с твоето дете се е случило голямо нещастие: или змей го е отвлякъл, или друго чудовище го е изяло.

— Накъде се разнесе писъкът? — запитала Церера, побледняла от уплаха.

— Не мога да ти кажа, защото мина бързо. В същото време се зачу грохот на колела към изток. Друго не чух.

— Да вървим тогава на изток — да потърсим Прозерпина.

На Хеката не се искало яко да оставя тъмната пещера, за да търси Церерината дъщеря, но най-после се съгласила. Тръгнали и двете със запалени факли, макар че било посред бял ден.

Вървели, вървели, стигнали до най-светлото място на земята. Там видели светлолик момък, много хубав, с дълга къдрава коса, бляскава като слънчевата светлина. Той бил облечен в дрехи от бял облак. Лицето му било весело, очите — усмихнати. Тоя момък бил Феб.

— Любезни и добрички Фебе — рекла Церера, която го познавала, — не си ли виждал някъде дъщеря ми Прозерпина? Ти всяка сутрин се качваш на огнената слънчева колесница, впрегната в пламенни коне, и обхождаш половината земя, а през нощта минаваш над океанските води, за да обходиш другата земна половина. Всичко виждаш ти и всичко навярно знаеш. Не може да не си срещнал някъде моето дете. Кажи ми къде е то сега? Толкова дни и нощи го търся.

Докле богинята говорела тъй, светлоликият момък свирел тихичко на своята лира и слушал думите на майката. Когато тя млъкнала, Феб се усмихнал и казал:

— Прозерпина ли? Да, помня, че я видях преди ден-два. Тя е много мило и добро дете. Не се тревожи: на добро място е.

— Но къде е? Кажи ми, моля ти се, къде е! Тогава Феб започнал да свири на лирата и да пее:

„Момичето играеше и скачаше по росната поляна. То късаше цветя, каквито не растат навред, защото Плутон беше ги посял и той ги бе полял да порастат. Сам пъкленият цар премина с колесницата през там — поляната си да обиколи. Девойчето бе хванало един трендафил — искаше да го изкорени. Под корена му се отвори пропаст, водеща към Полутоновите владения. Оттам изхвръкна колесницата на пъкления цар — и той на нея. Тъй Плутон грабна Прозерпина — дружката на палавите нимфи. Отведе я в подземното си царство, дето се издига златният дворец, със скъпоценни камъни окичен. Момичето живее весело между стени от злато, мед, сребро и камъни безценни. Не се грижи за него, скръбна майко: то брои елмази, ниже бисер, прави си огърлици от изумруди и рубини. Детето е щастливо. Едно му само липсва: слънчевата светлина.“

— О — викнала Церера, — моята нещастна дъщеря! Нима е в пъкъла попаднала? И ти ми казваш още, Фебе, че била щастлива? Как ще бъде щастлива, когато е далеч от майка си?

— На всичко се свиква, Цереро — отвърнал Феб. — Няма ли момичето ти да порасне и да се омъжи? Когато и да е, все ще трябва да се раздели с тебе. По-богат съпруг от Плутон то не ще намери.

— Когато Прозерпина порасте, нека си вземе, когото иска, но сега е още дете: без мене тя не може да живее. Моля ти се, мили Фебе, помогни ми да отнема клетата си дъщеря от оня злосторник.

— Не мога, Цереро: бърза работа ме чака. Па и с Плутон не сме добре. Неговият Цербер не ще ме пусне да мина през вратата. Там не пропущат светлолики като мене. Пъкленият цар забранява да се внасят в неговото царство слънчеви лъчи, а без тях аз не мога.

Церера си отишла. Хеката почнала да я предумва — да отиде с нея в пещерата и да се засели там.

— Ти не можеш намери вече дъщеря си — казвала й тя. — В подземното царство няма никой да те пусне. Там има желязна крепост, триглаво куче пази вратата. Ела при мене — да оплакваме заедно съдбата си.

Но Церера не се съгласила. Тя се разделила с Хеката и тръгнала да търси пътя към Плутоновите владения.

Никой не можел да каже на отчаяната майка откъде се отива в подземното царство. Дълго се скитала тя и най-после се озовала пред двореца на елевзинския цар Целей. Там не я познали коя е. Царицата — Метанира — търсела жена да се грижи за малкия им син, който боледувал често, па тъкмо тогава му никнели и зъбки.

— Моля ти се — рекла тя на чужденката, — намери ми някоя жена да ми отгледа момчето.

— Аз мога и сама да го отгледам, защото съм имала дете — казала богинята, — но трябва да ми обещаеш едно нещо.

— Какво? — запитала Метанира.

— Никога да не ми се месиш в работата. Иначе детето ти ще загине — и то по твоя вина.

— Добре — казала царицата.

Церера сложила неугасимия факел в единия ъгъл на пруста и заживяла в двореца на цар Целей. Тя обикнала сина му Демофан като свое дете и почнала да се грижи за него, но не позволявала ни на царя, ни на царицата да й се месят. Детето скоро се поправило. Порасло, наедряло, станало весело и силно. Но никой не виждал, кога Церера го къпе и с какво го храни.

На Метанира много се искало да узнае как гледа непознатата бавачка сина й. Една нощ тя се скрила в стаята, дето спяла дойката с детето. В това време Церера не била там. Царицата видяла, че в огнището гори силен огън. Детето спяло спокойно и се усмихвало в съня си. Когато дървата прегорели и над жарта се натрупала пепел, дойката влязла в стаята, взела Демофан, целунала го, развила го и го изкъпала в миризлива вода, която била току-що донесла. После разбъркала жарта, изрила в нея дупка, сложила детето и го посипала с червени въглища, па излязла от стаята — да донесе още нещо.

През това време детето спяло дълбоко. Но Метанира се уплашила — да не би син й да изгори, та да стане на пепел. Тя писнала, хвърлила се към огнището и измъкнала детето от жаравата. Полусънното момче, стреснато от това, стиснало с ръчиците си няколко въглена, опарило се и почнало да плаче от болки. Но царицата с почуда забелязала, че по тялото му няма никаква следа от изгор^[5] и се много зарадвала.

Церера чула писъка и влязла бързешком в стаята.

Като разбрала какво е станало, тя рекла с укор на царицата:

— Защо се месиш в работи, които нито знаеш, нито разбираш? Не ми ли обеща, че ще имаш пълно доверие в мене? Ако беше оставила да ти отгледам детето, както си знам, то не само щеше има свръхестествена сила, каквато имат полубоговете, и необикновен ум, с какъвто са надарени мъдреците, но щеше и безкрайно да живее, както живеят боговете и богините. Никой от смъртните не може да живее вечно, ако не е минал през огън. Ти попречи на Демофан да стане безсмъртен. Той може да бъде силен, но ще боледува и ще слабее, докле умре. Ти си виновна за това. Сбогом.

След тия думи богинята целунала детето, взела си факела и си отишла.

Додето живеела в двореца, Церера позабравила скръбта по дъщеря си, защото се грижела за Демофан. Но щом излязла, мъката притиснала отново сърцето й. Тя напразно молила много богове и богини да й помогнат: те се бояли от Плутон и никой не искал да се смразява с такъв опасен бог. Тогава Церера забранила на всички растения да растат, докле боговете не й върнат момичето.

Настъпили зли дни. Изсъхнало всичко: дървета, цветя, зеленчук, житни растения, трева. Колкото и да сеели хората, колкото и да била преди това плодородна почвата, нищо не пониквало: и градини, и лозя, и нивя, и пасбища — всичко се превърнало на пустиня. Изгладнели стада волове и овце вървели след Церера и жално мучали и блеели. Хората се молели на мощната богиня да се съжали над тях — да не измрат от глад.

Но Церера — толкова добра по-напред — била сега непреклонна.

— Молете се на другите богове да ви помогнат — казвала тя: — те се показаха жестоки към мене, не пожелаха да ми върнат дъщерята. Кълна се, че ако е съдено на земята да се раззелени отново — първата трева ще поникне под нозете на Прозерпина, когато тя се връща при мене.

Най-сетне, след много молби, както видели, че и хората, и животните ще измрат от глад, боговете пратили Хермес в пъкленото царство — да предума Плутон, та да пусне пленницата. С помощта на своите крилати сандали Хермес отишъл бързо в подземното царство. Той литнал над желязната стена, понесъл се над триглавото куче и скоро се озовал пред двореца. Плутоновите слуги познали пратеника на боговете по късото наметало, крилатите сандали, хвъркатата шапка и жезъла със змии. Отвели го веднага при царя.

В това време Прозерпина си играела с Плутотоновите съкровища. Но тая игра, колкото и да й била приятна, не можела да я утеши. Все си спомняла девойката за майка си, за росните поляни с миризливи теменуги, за русалките и морските нимфи. Шест месеца живеела вече тя в Плутоновото царство, а нищо не хапнала, нито пийнала там. Тъкмо през тоя ден, преди да дойде Хермес, Плутон я запитал не иска ли нещо да яде. Тъй я питал той всеки ден, защото знаел, че — ако хапне дори един залък в неговото царство — завинаги ще остане там.

Прозерпина усещала страшен глад. Тя рекла:

— Не съм свикнала на тукашните ястия. Искам плодове — друго не ми се яде.

Чак тогава Плутон разбрал, че е сгрешил. Той пратил слугата с една голяма кошница да набере круши, праскови и сливи, като избере най-хубавите, що има на земята.

Но Церера била вече забранила на растенията да растат. Хората били обрали и изяли всички овошки. Плутоновият пратеник се върнал само с един изсъхнал нар. Сложил го на златен поднос и го подал на момичето.

— По цялата земя няма друг плод, освен тоя — рекъл той.

Прозерпина отначало погледнала презрително изсъхналия нар, но после го захапала. Тъкмо в това време влязъл в стаята Хермес, който успял да измоли от Плутон да пусне момичето. Прозерпина хвърлила нара, но Плутоновият гост разбрал какво е станало.

Той побързал да каже:

— Прозерпино, подземният цар те пуща да дойдеш с мене: аз ще те отведа при майка ти.

Момичето се сбогувало с Плутон, Хермес го взел на ръце и го пренесъл над Цербер, който се хвърлял бясно нагоре и лаел с трите си глави, но не можел да стигне Хермес.

Когато напуснали подземното царство, под нозете на Прозерпина почнали да никнат треви и цветя. Скоро земята наоколо се раззеленила от край до край. Дървесата се покрили с буйна листовина^[6], напъпили, зацъфтели. А Хермес казал на момичето, преди да се раздели с него:

— Що ти трябваше да хапваш от оня сух нар?

— Но аз не съм хапнала — рекла Прозерпина. — Аз само го захапах. Зърната са още в устата ми.

— Колко са те?

Прозерпина ги преброила: оказали се шест.

— Не са малко — рекъл с усмивка пратеникът на боговете. — Колкото зърна са, толкова месеци през годината ще трябва да прекарваш занапред в царството на Плутон. Половината година ще живееш при майка си, а другата половина ще бъдеш пленница на пъкления цар.

В това време факелът на Церера угаснал и тя разбрала, че дъщеря й се връща при нея.

Голяма била радостта на богинята, когато прегърнала обичната си дъщеря, след толкова дълга раздяла.

Но оттогава те трябвало всяка година да се разделят и цели шест месеца Прозерпина да бъде пленница на Плутон.

Бележки

[1] Кремов — който има лек портокалов цвят; кремав. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Размерен (книж.) — който се извършва през еднакви интервали от време; равномерен, отмерен. — Бел.ел.кор. ↑

[3] Стълп (старин.) — стълб; кула. — Бел.ел.кор. ↑

[4] Цевница (диал.) — овчарска свирка. — Бел.ел.кор. ↑

[5] Изгор (диал.) — изгоряло. — Бел.ел.кор. ↑

[6] Листовина (диал. събир.) — листак; шумата, листата на дърво. — Бел.ел.кор. ↑