Николай Райнов
Черната звезда (Африканска приказка)

Преди много години живеела в Африка хубава мома, която наричали Черната звезда. Тя била чернолика, също като родителите си и като двамата братя, с които живеела в една хижа край реката. Но лицето на момата било гиздаво, а очите й светели. Тя постоянно се усмихвала. Затова я и казвали Черната звезда. Реката, на чиито бряг се издигала колибата, била голяма и мътна. Дебели клонести дървета се надвесвали над водата й.

Една заран двамата братя рекли на Черната звезда:

— Омеси ни хляб за по пътя, защото ще вървим на лов. Смели добре царевицата и сложи повече сол в хляба, та да трае по-дълго.

— Кога ще се върнете? — попитала ги Черната звезда.

— Много пъти ще изгрее и залезе месецът, преди да се върнем — отвърнал единият. — Ние ще вървим далече.

— А като се върнем, — добавил другият — ще ти намерим добър момък да те омъжим за него, та да играем на сватбата ти.

— Не ща мъж — казала Черната звезда. — Искам да дойда с вас. Не ми се иска да остана сама.

— Не е за тебе там, дето ще вървим ние — рекли братята. — Ние сме тръгнали на лов за слонове: то е опасен лов.

Същия ден те намазали копията и стрелите си с мас и обаяни треви, за да ги омагьосат, че да улучват дивеча. Сетне си взели храна и тръгнали.

Черната звезда останала сама при старите си родители. По-натам, по реката, всред гората, живеела стара магьосница. Казвали я Тамил. С нея се срещала от време на време момата, когато й омръзне да преде и плете.

Тамил била грозна и хитра. Тя умеела при това да приказва хубаво. Тя разказвала на момата, че там, накъдето били отишли младите ловци, има голяма река — не кална и жълта като тая, а бистра и гъста като тесто. Ако се гурне човек в нея, колкото и да е черен, кожата му побелявала и тъй си оставал, додето е жив.

— Отде знаеш? — попитала момата.

— Знам. Ходила съм. Едно време, когато слънцето създало първите хора, те били черни като нас с тебе. Заживели те на единия бряг на реката и се размножили. Един ден те станали толкова много, че брегът им се видял тесен. Трябвало някои да минат отвъд. Хвърлили се в гъстата вода и заплували. Когато излезли на другия бряг, погледнали се — всички били бели като платно. И тъй си останали. Оттогава на отвъдния бряг живеят белокожи хора.

На Черната звезда много се приискало да стане бяла.

— А де е тая река? — запитала тя. — Много ли е далече?

— Много. Десет дена път. Мъчно се отива там: трябва да се изминат четири гори и три полета.

— Много ми се ще да отида.

— Ако искаш да отидеш, омъжи се за сина ми: той е силен, ще те отнесе. Едър е и здрав е. А сама не можеш отиде.

— Аз съм тежка: как ще ме носи син ти?

— О, той е силен. Ръцете му са като стъблата на тия дървета. Той е по-висок от тая хижа и силата му е голяма.

— Та син ти трябва да е исполин!

— Ще го видиш.

Черната звезда се измамила, та се съгласила да се омъжи за сина на вещицата. А той бил — не човек, а слон. Още същата вечер Тамил отишла в гората, дето живеел син й, па му се похвалила, че го е сгодила за хубава и млада мома.

— Но тя не ще да се омъжи за слон — рекла бабата. — Ти трябва да се превърнеш за някое време на човек. Ето — хапни от тия листа. А когато поискаш да станеш отново пак слон, ще хапнеш пък от ония там.

Но и на слона не се искало яко^[1] да се жени. Добре му било да си живее сам в гората и да прави каквото си ще.

— Не искам, мамо — рекъл той.

— Как да не искаш, сине? — учудила се тя. — Момата, за която съм те сгодила, е Черната звезда.

Това се харесало на слона.

— Хубава ли е тя? Да не е някоя черна като мене?

— Черничка е, сине, но е много хубава. Тя е най-хубавата мома по тия места.

— А знае ли да готви? Мене ми омръзна да ям все листа и трева. Умее ли да пече риба, да меси, да вари чорба?

— Умее, умее. По-добре от нея не може да готви никой.

Слонът се съгласил. Изял листата и се превърнал на едър и силен момък, разбира се, черен. Момата го харесала. Оженили се. Но той не я повел на север, към реката, на чийто бряг живеели бели хора, а на юг, дето никой не отивал на лов за слонове. Там мислел той, че ще живее спокойно с жена си.

Той не я взел на ръце да я носи, както бил обещал. Тя трябвало да върви след него. Съсипала се от вървеж. Най-после стигнали до една хубава поляна, обрасла с буйна трева и цветя. Там мъжът сградил хижа и казал на жената:

— Ти стъкни огън, а аз ще вървя на риба.

Върнал се той и донесъл тридесет едри риби, които уловил в реката. Черната звезда си мислела, че тая река е същата, която прави черните хора бели, но й било чудно, че е мътна и не е гъста като тесто.

— Не са ли много тия риби? — запитала тя. — Три стигат.

— Не са много. Дори са малко — отговорил мъжът.

— Но виж какви са големи!

— Прави каквото ти казвам и много не приказвай! — викнал й той.

Тя се заела да готви рибата, като се утешавала, че на другия ден ще може да се изкъпе в реката и да зарадва Моми (тъй се казвал мъж й); знаела тя, че той ще я хареса още повече, когато стане бяла.

А Моми в това време отишъл зад хижата и изял другите листа. Той се превърнал отново на слон: носят му се удължил като хобот, израсли му два дълги зъба, ръцете и нозете му задебелели^[2], той целият станал едър.

Когато Черната звезда видяла слона, че си подава хобота към вратата на хижата, развикала се уплашено:

— Моми, Моми! Слон! Ела го изпъди, че ще ме разкъса!

— Не бой се! — рекъл слонът с дебел глас. — Аз съм мъж ти. Аз съм Моми.

— Не може да бъде — викнала жената и се скрила в единия кът на хижата. — Аз не съм се омъжила за слон. Страх ме е от слонове.

— Ще свикнеш — изревал слонът. — Хайде сега, свари чорба, опечи риба и гледай да ми угаждаш, че инак наистина ще те разкъсам!

От тоя ден Черната звезда трябвало да готви от заран до вечер, за да угоди на мъжа си: слонът ядял много. Той носел риба, диви кози, антилопи, блатни птици. Жената варяла, пържела и печала: не можела главата си да вдигне. Съсипала се от грижа и работа, защото на Моми не се угаждало лесно. Паднала болна, отслабнала, станала само кожа и кости.

Но тя все вярвала, че ще дойде край на мъката й. Всяка заран поглеждала надалеч в полето да види — дали не се задават братята й, ловците. Тя и не мислела вече за оная река, която прави черните хора бели. Когато се къпела в мътната вода, ставала още по-черна. Ней й било вече все едно, дали ще бъде хубава, или грозна.

Веднъж слонът бил толкова недоволен от ястието, че набил жена си с хобота, па я грабнал и я покачил на една висока палма, която растяла край хижата.

— Тук ще седиш цял ден! — рекъл той. — Стой гладна и жадна, че да разбереш как трябва да се шета на мъж!

За Черната звезда това било всъщност добро. Тя нямало да готви тоя ден, ни да цепи дърва, ни да носи вода, ни да събира яйца от гнездата по гората. Щяла да си почине. Освен това отвръх високата палма можела по-надалече да гледа.

И тя целия ден гледала. Надвечер видяла две черни точки — много надалеко, под самото небе.

— Лъвове са — рекла си жената.

Но малко след това познала, че са хора.

— Дано са братята ми! — помислила си тя и сърцето й се разтупкало радостно.

И наистина, тия двама души били братята й, ловците. Те били тръгнали нарочно да навестят сестра си и да видят, честита ли е с мъжа си. Снели я от дървото. Тя ги нагостила и им разказала как я излъгала вещицата, за да я омъжи за своя лош син.

— Ние ще го убием, — рекли ловците.

— Не можете го уби: Моми е много силен — казала Черната звезда.

— Колкото и да е силен, той е слон, а ние сме мъже. Четири слона сме убили вече. Ще го убием и ще му вземем добитъка: кравите, козите, овцете и биковете.

Когато се мръкнало, братята покачили сестра си на палмата, па се скрили в дървата, натрупани до стената на хижата. Дошъл Моми, снел жена си и я накарал да му свари чорба. Тя излязла да вземе дърва и пуснала братята си, но им заръчала да се скрият в тревата и да почакат слона, докле се нахрани и легне да спи.

Така и станало. През нощта двамата момци забили копията си в гърдите на Моми и слонът умрял, като издал силен рев. Момците го одрали и му взели зъбите и кожата. Но когато го разсекли, от гърдите му излязло нещо живо. Нещо като жаба изскочило оттам: сърцето на лошия Моми изскочило — то приличало на жаба.

Нито Черната звезда, нито братята й обърнали внимание на това. Никой не знаел, че сърцето на Моми е омагьосано, та не умира лесно. Жабата подскочила и се загубила в тревата, а момците подкарали добитъка и потеглили със сестра си към далечния край, дето била родната им хижа.

Но през нощта, макар че светел пълният месец, те изгубили пътя. Сърцето на Моми се превърнало на вятър, който завял към друга страна — не натам, накъдето се намирала хижата на ловците. Добитъкът потеглил в посоката на вятъра — и момците тръгнали подир него. Вятърът духал право към оная река, чиято вода била гъста като тесто.

По едно време вятърът спрял. Спрели се и животните, защото нямало сърцето на господаря им да ги мами — накъде да вървят. Момците подкарали добитъка и той тръгнал. Но ето че изпаднали в една котловина, между високи черни скали. През никъде не можело да се мине. Влезли в котловината, затворил се и оня проход, отдето били дошли. Сърцето на Моми се било превърнало на скала — и тя ги обгърнала отвсякъде.

Що да правят сега?

Черната звезда се досетила. Тя рекла на братята си:

— Тук има някаква магия. Навярно Тамил е омагьосала мястото, отдето ще минем, за да отмъсти за сина си.

— Що да правим? — запитали братята.

— Да принесем жертва на каменните духове, та да ни пуснат.

Така и сторили. Заклали ловците два бика, поръсили с кръвта им скалите, насекли месото и разхвърляли късовете навред. Духовете на скалите, които слушали дотогава сърцето на Моми, били задоволени.

— Ти не си ни досега ни хранил, ни поил, — рекли те. — А тия хора ни и напоиха, и нахраниха.

И скалите изчезнали веднага. Ловците минали със сестра си и с останалия добитък по котловината и стигнали до гъстата река.

Но лошото сърце на Моми ги не оставило. То се превърнало на трънлив храсталак, който покрил целия бряг на реката. Той ги заобиколил отвред. Нито хората, нито животните можели да минат.

— Що да правим? — запитали момците.

— И сега ще принесем жертва — отвърнала Черната звезда. — Трябва да нахраним и напоим духовете на дървесата и храстите, за да ни пуснат.

Заклали две кози, поръсили с кръвта им храсталака, а късовете месо нахвърляли наоколо. Бодливите храсти изчезнали.

В това време се съмнало. Момците и жената се озовали пред реката. Двамата ловци рекли на сестра си:

— Има само два бика. Ние ще ги яхнем и ще минем отвъд, а ти почакай тук с кравите и другите животни. Ако реката не е дълбока, ще я прегазим. Ако ли е дълбока и биковете потънат с нас, поне ти ще останеш жива.

Но когато нагазили във водата, тя се оказала толкова гъста, че биковете едвам можели да вдигат краката си. Дълго газили двата черни бика, докле минат отвъд. Но колко се почудила Черната звезда, като видяла, че нозете на животните, коремите им и нозете на ловците са бели! Тя разбрала коя е тази река. Подгонила останалите животни и се хвърлила в реката — да я преплува.

Ала тъкмо когато щяла да излезе на оня бряг, сърцето на Моми се превърнало на риба. Рибата се заплела в нозете на жената, за да я удави. Но Черната звезда я хванала: водата била гъста, та рибата не успяла да избяга.

Излязла жената на другия бряг съвсем бяла. Дори косата й била не черна, а руса. И очите й станали сини. Тя държала яко рибата, не я пущала.

— В тази риба е магията — рекла тя. — Проклетата риба — искаше да ме удави. Хайде да я изпечем!

Стъкнали огън, опекли рибата и я изяли. Изяли сърцето на Моми. Нямало вече кой да им пречи и да ги мами. Върнали се братята в родната си хижа. Майката и бащата не могли да познаят дъщеря си — белолика, синеока, русокоса.

Оттогава вече никой в племето не я зовял Черната звезда. Нарекли я Белия бисер. Тя се омъжила за един хубав млад ловец и заживяла честито. А вещицата Тамил се изгубила: никой я не видял. Казват, че се превърнала на пепел, когато ловците и сестра им опекли рибата.

Бележки

[1] Яко (диал.) — много, твърде, твърде много. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Задебелявам, задебелея (разг.) — ставам по-дебел, по-пълен, по-груб; надебелявам. — Бел.ел.кор. ↑