Стивън Диас
Скалният крал (8)

6.
Неверникът

Хубавите неща никога не траят дълго. Тъй е било винаги, тъй и ще бъде. След Дротанов връх Говорителката трябваше да отвърне на удара. И тя го стори. С дракони в небето и…

Последният войник се задъхваше, паднал на колене. От гърба му стърчеше стрела. Хиркалан изръмжа и нехайно го ритна на земята. Преди войникът да успее да помръдне, той заби върха на меча си в корема му. Войникът изпъшка и се претърколи. Щяха да са нужни няколко минути, и то доста болезнени, докато го застигне смъртта, но Хиркалан не го беше грижа. Наемниците бяха паплач. В кралствата щеше да е по-добре без тях. Поне в това можеше да е сигурен. Колкото до всичко останало…

Бяха минали три седмици от опияняващата победа при Дротанов връх. Три седмици, през които бяха играли на котка и мишка с драконите на Говорителката. Три седмици, през които се беше спотайвал из планините, без да може да постигне нещо, и беше гледал как му се изплъзва всичко, към което се бе стремил. Три седмици, през които се пита дали не си губи времето. И си мисли, че ако си беше останал в Южния пост, Деремис още щеше да е жив. Три седмици, през които патрулите на Зафир си бяха върнали три дракона, а нито един ездач не се бе присъединил към неговата кауза. „При това бяха добри дракони.“ Три седмици, през които му се щеше Червените ездачи никога да не се бяха раждали. Три седмици, през които гледа как лудостта на Семиан се разпространява малко по малко с всеки изминал ден. Нтандра, Шанзир, Джостан, Риок и останалите. Младите, които си мислеха, че могат да възпламенят света. Той затвори очи. Най-много го болеше за Шанзир. Тя му беше почти като дъщеря. Летеше с него на Б’танан. Беше съгледвачът му. А също и стрелецът след смъртта на Деремис.

Най-добре да не мисли за това. Той ритна умиращия в ребрата и после го остави да се оправя сам. В другия край на поляната Ездач Хахзаян и Събирачът се бяха заели с още една двойка наемници и ги окачаха на едно от дърветата. Когато се приближи, ясно видя, че наемниците са мъртви. Коремът на единия беше разпран и червата му се бяха разпилели по земята, по тях бяха полепнали прах и борови иглички. Главата на другия беше наполовина отсечена. Хиркалан се канеше да пита Хахзаян какво правят, когато от близките дървета изскочи още една фигура. Китир. Кръвният маг. Хиркалан спря. Той изгледа мага дълго и втренчено и през тялото му премина тръпка. „Зло. То ни привлича.“ Нищо чудно, че другите се извръщаха от него. Сега и той се извърна. Най-добре да остави мага да си свърши работата. Най-добре да не гледа.

Хахзаян очевидно беше на същото мнение. Само Събирачът остана. Събирачът също беше странна птица. Не беше ездач като останалите, но беше показал колко струва в Нощта на ножовете. Хиркалан го бе видял да убива двама Елмазени мъже. Същински подвиг за човек, който дори нямаше меч.

Той потръпна. Събирачът беше една от чудатостите на лейди Настрия. Както и кръвният маг, а сега нея я нямаше и на него бе съдено да събира парчетиите. И хубавите, и лошите.

Всички се бяха били и бяха побягнали заедно. Събирачът беше убиец, а кръвният маг изверг, но бяха неговият убиец и неговият изверг, а положението му не позволяваше да подбира, изобщо не позволяваше. Само че… само че нима още имаше значение? Последните новини от Равношпил гласяха, че Узурпаторката е свикала съвет на кралете. Зафир щеше да изправи крал Валгар и кралица Шезира пред съда. Хиркалан беше сторил всичко по силите си, а не беше променил нищо. Нима вече не се бе провалил?

Кръвният маг се хвана на работа. Хиркалан извърна очи и потърси по-дружелюбно лице.

— Джостан!

Ездач Джостан изглеждаше точно така, както се чувстваше Хиркалан. Смутен. Така ставаше, като прекарваш твърде много време край Семиан.

Джостан забърза към него и се поклони кратко.

— Маршал-рицарю.

— Вземи три дракона и претърси околността. Може да има още отрепки наоколо. Вземи с теб Семиан и Нтандра и си дръжте очите отворени.

Така. Това щеше да разведри малко живота му през следващите няколко часа. Допреди няколко месеца Семиан беше от онези ездачи, които си бяха наврели главите толкова навътре в задника, че можеха да гледат през собствената си уста. Как му липсваше сега този Семиан. Един безумец беше последното, което им трябваше навръх всичко останало. Привидно през седмиците след Дротанов връх и бичуването Семиан беше притихнал. Изпълняваше нарежданията и не се обаждаше, ако не го питат, но в очите му гореше същият безумен пламък. А вече имаше и последователи. Събираха се, когато си мислеха, че Хиркалан не ги гледа.

От Червените ездачи нямаше полза. Това беше голата истина. След Нощта на ножовете бяха опиянени от удивителния факт, че са оживели, въодушевени от успешното измъкване на кралица Алмири от двореца и връщането й на сигурно място в собственото й гнездо. Бяха и разгневени, изпълнени с ярост към Узурпаторката, надянала Пръстена на говорителя, и към нейния любовник интригант Джехал. Правдата трябваше да възтържествува и те, като ездачи от кралствата, се бяха заклели да се погрижат за това. И какво бяха сторили? Нищо. Бяха изгорили няколко войници, бяха окрали няколко каруци и през по-голямата част от времето се бяха спотайвали. Нима Дротанов връх наистина беше чак такава победа? Дори не си струваше усилието да изпратят по петите им истински преследвачи. Беше ли пратила Узурпаторката Зафир ездачи? Беше ли възложила на Елмазената стража? Не, беше пратила наемни отрепки, и то некадърни. Толкова струваха ездачите на Хиркалан. Нищо. Защото толкова и бяха сторили. Нищо.

Нищо. Не защото не ги биваше, а защото на него не му стискаше. Защото Шезира още беше жива и той се боеше да не наклони везните в неин ущърб.

Той наблюдаваше как Джостан и другите двама изтичаха от гората към драконите си. Семиан накуцваше, почти влачеше крака си. Някой го беше намушкал. Доста сериозна рана, или поне така изглеждаше. Само той беше ранен, но когато се бяха сблъскали с отрепките, той беше начело на атаката.

Хиркалан въздъхна. Наемниците нямаха никакъв шанс. Ако не беше така, нямаше да се бие с тях на земята. Ако представляваха и най-малката заплаха, щеше да ги изгори от въздуха. Те бяха просто развлечение. Той стисна юмруци. Може би трябваше въпреки всичко да ги изпепели. Пак щеше да е повече, отколкото заслужаваха. Но той имаше нужда да се бие с нещо, а да ги изгори от въздуха щеше да е твърде дистанцирано, твърде студено. Искаше поне веднъж да усети как стоманата му стърже по костите на враговете му. „Защото сте се продали на безсърдечната кучка, която се е самопровъзгласила за Говорителка на кралствата, и исках да ви видя физиономиите, преди да умрете. Защото съм луд. От онези луди, дето блъскат по маси, трошат столове и беснеят, а от Дротанов връх минаха три седмици и сега Зафир печели, и трябваше да направя нещо, каквото и да е, за да се самозаблудя, че има някаква полза от нас.“

Пак трябваше да местят лагера. Досадно, но не чак затормозяващо. Щом яздеха дракони, можеха да открият друго подходящо скривалище дори на сто мили разстояние. Лабиринтът беше огромен, Гръбнакът на света край нямаше, а след известно време всички планини започваха да си приличат. Никой нямаше да ги открие. Само че щяха да си останат все така безполезни.

Когато кръвният маг приключи, Хиркалан се престори, че е твърде зает с останалите ездачи, и прати Хахзаян да провери какво има да каже магът. В действителност не знаеше какво да прави с изверга. Най-вероятно беше за предпочитане да го убие тук насред гората. Така би трябвало да постъпи човек с такъв като него и вероятно после щеше да съжали, че не го е сторил. Магьосникът беше с тях в Нощта на ножовете, но нима това означаваше, че имат нещо общо? Сигурно би прибрал златото на Узурпаторката, ако знаеше какво предлага тя.

— Какво има да каже кръвният маг? — попита той завърналия се Хахзаян.

Ездачът изглеждаше пребледнял. „Лоша новина, значи? Радвам се, че пратих друг.“

— Говорителката е увеличила наградата за главите ни. Достатъчна е да привлече всеки наемник в кралствата. Вече предлага собственото си тегло в злато за всеки един от нас. Тези са едва първите. Не след дълго Лабиринтът ще гъмжи от тях.

Хиркалан смръщено кимна. Това не го вълнуваше кой знае колко.

— Това е много злато. Твърде много, за да е истина.

Но все пак ставаше дума за Говорителката Зафир. Да не удържи думата си пред наемник едва ли щеше да е нещо ново за нея.

— Първо трябва да ни открият.

„Трябва да се откажем. Да се приберем по гнездата си.“ Колкото и да се опитваше да го скрие, беше изгубил желание да продължава в мига, когато Алмири му каза за процеса. Или навярно то си беше отишло още когато подпали погребалната клада на брат си. Сега виждаше само едно възможно бъдеще. Узурпаторката щеше да получи каквото иска. Неговата кралица щеше да умре и щеше да има война. Мястото му вече не беше тук. Нито пък на някой от другите.

Хахзаян сякаш прочете мислите му.

— Не си губим времето, Маршал-рицарю. Всеки ден името на Червените ездачи се разчува все по-далеч.

— И какво от това?

„Червените ездачи. Как само съжалявам, че избрах това име.“

— И други вече се присъединиха към нас: Семиан, Джостан, Нтандра…

— Трима ездачи, Хахзаян.

Двама от тях луди, а третият поел уверено по същия път. И все пак Хиркалан не можа да не се усмихне, ако не на друго, то поне на слепия ентусиазъм. И той някога беше млад и със светнали очи. Много отдавна, преди да види изконната злоба на господарите и господарките, на които служеше.

— Три е повече от нито един, Маршал-рицарю.

— Семиан и Джостан трябваше да са с нас поначало. Освен това Семиан навярно си е изгубил ума.

— Но е лидер. Също като вас.

Вярно беше. Колкото по-уморен и циничен се чувстваше Хиркалан, толкова повече Семиан се разпалваше. Когато дойдеше моментът, а щеше да е скоро, той щеше да каже на останалите ездачи онова, което искаха да чуят. Щяха да се вслушат в думите му. Ако не друго, това беше достатъчна причина да сложи край на всичко, докато още може.

„Вече нямат нужда от мен.“

— Имаме ГарХанас.

— Да.

Така беше. ГарХанас, който беше служил на Говорител Хирам. ГарХанас беше, ако трябваше да е откровен, единствената надежда на Хиркалан. Опитен ездач, добре познат, многоуважаван и обичан. Беше си мечтал, че ще последват и други, че ГарХанас е едва първият, че струйката ще се превърне в потоп и ездачи от всички кралства ще се стекат към Пурпурния хребет, за да детронират Зафир. Малко вероятно, но все пак му беше дало нещо, на което да се надява. За кратко.

„Кого заблуждавам? Кралете и кралиците свалят говорителите, не ездачите. По-добре да се връщам у дома. Да се откажа от тази шарада.“ Деремис не му даваше мира. Собственият му брат. „Убит заради тази щуротия. Моята щуротия.“

Обаче нямаше да си тръгне. Всички тези ездачи бяха твърде млади. Липсваше им мъдрост. Ако ги изоставеше и Зафир ги избиеше, щяха да са поредните души, които да тежат на съвестта му. Така че ги загледа как събират оскъдните си вещи и възсядат драконите си и после ги поведе, както си му е редът, към планините. Този път ги отведе на север, по-далеч от величествените мъртвешки каньони на Лабиринта. Там щяха да предположат наемниците, че се крие — от южната страна, откъдето лесно би могъл да достигне Дротанов връх и покрайнините на Зафировите владения. Един драконов рицар не би се заблудил, но за наемниците разстоянията се измерваха с крака и ботуши, колела и каруци, а не с криле. Може би това щеше да му спечели още седмица-две мир и спокойствие. Достатъчно за Узурпаторката да свика своя съвет на кралете и да се видят резултатите. Достатъчно да разберат дали още някой ще последва ГарХанас. А когато това не станеше, достатъчно да убеди Хахзаян и останалите да се приберат у дома.

Така че той ги отведе далеч, дузина дракони, полетели в редица зад Б’танан, нагоре сред високите долини, където боровете растяха нагъсто, още по-нагоре към заснежената ивица, плъзгайки се по върховете на дърветата, ниско, за да избегнат разузнавачите на Зафир; после се спуснаха отвъд Великата скала, отвесната каменна стена, висока цяла миля, която бележеше северния край на Хребета, надолу в долината на Сребърната река. Хиркалан летеше на гърба на дракони от трийсет години. Беше обходил всяко кътче на кралствата. Беше прекарал половината си живот в кръжене високо над безкрайната Пустиня на камъка и сред мъртвите върхове в далечния северен край на Гръбнака на света. Но въпреки това пресичането на Великата скала все още му спираше дъха. От внезапното изчезване на света под него му се замайваше главата, а при последвалото спускане вятърът фучеше с такава скорост, сякаш се канеше да го изтръгне от седлото. Дори зад забралото на шлема не можеше да отвори очи и трябваше да разчита на Б’танан да не се забие в земята. Б’танан обожаваше да пикира, обожаваше ускорението. Като всички дракони.

Той едва не припадна, когато Б’танан прекъсна шеметното си спускане и се изстреля по водите на Сребърната река, оставяйки след себе си пелена от пръски. Но изведнъж мигът отмина, а с него и магията и удивлението, и той си стана пак същият като преди. Стар и огорчен. Поведе групата надолу по долината, обратно към мястото, където бяха лагерували преди Дротанов връх, почти без да забелязва как плъзгащите се край тях хълмове постепенно се превръщат в планини. Отведе ги към далечния край на Пурпурния хребет, там, където той се сливаше с безбрежния Гръбнак на света. Достатъчно далеч, че Елмазеният дворец да е на цял ден път. Толкова стигаше. При такова разстояние те не представляваха опасност за никой друг, освен за себе си. После ги наблюдава как устройват биваците си, като вървеше между тях и помагаше където може.

Реши да ги държи тук. Да чакат, да гледат, да слушат, докато не им втръсне. Вече всичко беше в ръцете на кралете и кралиците. Още седмица и нещо, и можеше да сложи край на тази грешка и всички да се приберат у дома.

Дори не бе разпънал палатката си и не бе измил кръвта на наемниците от ръкавиците си, когато бунтът назря.

— Маршале.

Хиркалан затвори очи и си пожела да издържи. Ездач Семиан.

— Ездачо.

Не се обърна. Дори не искаше да го вижда.

— Маршале, мисля, че е време да си вървите у дома.

Сега вече Хиркалан се обърна. Присви устни и горчиво се изсмя.

— Така ли, Семиан? Може и да си прав, но ти си последният, от когото очаквах да чуя подобно нещо. И какво предлагаш? Да изчакаме ли и на останалите да им просветне, или ти и малкото ти братство вече сте го обсъдили помежду си? Всички си събираме нещата и си заминаваме още сега ли?

Семиан поклати глава.

— Не, Маршале. Само вие трябва да си вървите. Ездачите, които са ви последвали тук, жадуват за правда и възмездие. Това сте им обещали. Но въпреки това не ги повеждате срещу Говорителката. Досега само пляскахме с криле. Говорителката едва е усетила, че съществуваме. Дротанов връх трябваше да е началото, а вие го превърнахте в край. Оттогава не сме правили нищо, освен да линеем.

— И ти какво предлагаш?

Защо ли изобщо питаше? Семиан беше прозрачен като стъкло.

— Принцеса Джаслин има нужда от вас. Има нужда от маршал-рицар, който да я напътства предпазливо и мъдро. Тези мъже имат нужда от огън и слава, и смърт.

Изражението му беше тържествено. Той вярваше на всяка дума.

Хиркалан се изсмя и поклати глава.

— И ти смяташ да им ги осигуриш?

Семиан кимна.

— Да, Маршал-рицарю. Аз ще ги поведа към слава. Ще ги поведа право към Елмазения дворец.

— Не. — На Хиркалан му идеше да зашлеви Семиан, задето планираше подобна глупост. — Дори няма да успеете да го приближите. Ще ги отведеш на заколение.

— Но поне ще загинат славно, Хиркалан. За предпочитане е пред това тук.

— Не, няма, Ездач Семиан. Ще загинат позорно, никому неизвестни. Всички ще изчезнете и ще потънете в забрава.

„И навярно така ще е по-добре за кралствата.“ Той обърна гръб на Семиан и се опита да го изтласка от съзнанието си. Безумие. Безумие и смърт. Това трябваше да е лозунгът му, не правда и възмездие. Типично за драконовите жреци. Ако някой ги подпалеше, навярно щяха да са във възторг.

За миг на устните му се появи усмивка. Виж, това вече беше добра идея.