Стивън Диас
Скалният крал (5)

3.
Цената на един дракон

Дълбоко сред сухите борови долини, които стигаха досами Гръбнака на света северно от Пурпурния хребет, Хиркалан наблюдаваше приземяването на два дракона. Единият му беше познат, защото беше неговият собствен — Б’танан, грамаден боен дракон, който разтрисаше земята само с поглед. Другия не познаваше — дълъг, строен, ловен. Непознат, неочакван при това. Хиркалан ги следеше от разстояние, винаги предпазлив, докато не се увери, че не е клопка. Той подуши въздуха, натежал от сладникавата миризма на смола и нападали иглички. После внимателно изпълзя от храсталака. Когато ги наближи, приведеният му гръб се изправи, крачките му се удължиха и той отпусна тежкия лък, който беше притиснал към гърдите си.

— Маршал-рицарю! — единият от ездачите на Б’танан го беше забелязал.

Хиркалан присви очи. На гърба на Б’танан яздеха двама души — единият висок, другият нисък, и по-ниският му махаше за поздрав. Шанзир. Винаги е имала остър поглед. Той й махна в отговор.

— Шан! Кралицата даде ли ни всичко, което ни трябва?

Б’танан беше натоварен с чували и варели, които ги нямаше предния следобед, когато излетя. Очевидно кралица Алмири беше приела предложението му. Това не го изненада. Тя нямаше какво да губи, а можеше да спечели много.

— Храна. Оръжия. Одеяла. Всичко — извика другият ездач. Деремис, брат му.

Хиркалан вдигна поглед. Въпреки че Б’танан беше приклекнал на четири крака, Деремис си оставаше на близо седем метра над земята.

— Не виждам алхимици.

— О, те няма да ни помогнат. — Деремис се плъзна от гърба на Б’танан и изтича да прегърне Хиркалан. — Не било тяхна работа, така казаха. Всъщност изобщо не ни мислят доброто и не искат да имат нищо общо с нас — ухили се той. — Радвам се да те видя, братко. Знам, че е минал само един ден, но по едно време ми се струваше страшно дълъг.

Хиркалан отпусна прегръдката си.

— Драконите цяла седмица са били далеч от гнездо. — Той се помъчи да се усмихне. — Кълна се, че Б’танан е започнал да говори насън. Още малко и ще трябва да се върнем. Алмири не може да не го знае. Ако не се подслоним в някое гнездо и нямаме собствени алхимици…

Като по даден знак Б’танан наведе глава и я завъртя към тях. Само тя беше с размерите на кон, със зъби като къси мечове. Драконът ги изгледа печално, а после се взря в краката си. Ноктите му вече бяха затънали поне трийсет сантиметра в меката пръст. Замахнеше ли небрежно с опашка, би повалил цели дървета.

Деремис перна Хиркалан по ръката.

— И благородната кралица Алмири действително го знае, само гледай! — Той посочи касетките и варелите. — Достатъчно отвари да усмирят дузина дракони за цял месец, взети тайно от гнездата в Равношпил!

Сега вече усмивката му дойде с лекота. Хиркалан отново прегърна брат си. После се взря в другия дракон, който беше женски, и тримата ездачи на гърба му.

— А тези кои са?

— Нтандра от Долината и нейният дракон. Загубила е повечето си близки в Нощта на ножовете.

Хиркалан кимна.

— Твърде младичка е, но няма да откажа още един дракон. А другите двама?

— Познаваш ги. Ездач Джостан и Ездач Семиан. Били в Южния пост допреди седмица, а после изглежда решили, че трябва да дойдат тук… Открих ги да дебнат край гнездата в Равношпил. Били са с принцеса Джаслин в битката за крепостта на алхимиците.

— Да. — Хиркалан наклони глава. — Мислех, че Семиан е мъртъв. Какво търсят тук?

— Прокудени са — изкиска се Деремис. — Казали не каквото трябва пред принцеса Джаслин и тя им показала пътя.

— Ездачи без дракони, че единият и надут пуяк на всичкото отгоре. И все пак сигурно все за нещо ще ни бъдат полезни. Добре тогава. — Хиркалан се качи на гърба на Б’танан. — Хайде да ви водя в днешния лагер.

— Далеч ли е?

Хиркалан се ухили.

— Почакай и ще видиш…

Думите му бяха погълнати от тишина. Шанзир сочеше към небето. Хиркалан не виждаше към какво точно, но нямаше какво да е, освен дракони.

— Колко са?

— Един, ако не се лъжа.

— Тогава да го присвоим.

Сам дракон по тези места можеше да означава само едно. Разузнавач, пратен от Узурпаторката. Все още беше достатъчно глупава да ги праща един по един. „Е, друг път ще ти благодаря, че ми даваш възможност да ти натрия носа.“

— Сигурна ли си, че е само един?

Шанзир сви рамене.

— Не. Обаче идва към нас.

— Добре тогава. — Хиркалан кимна. — Деремис, приготви скорпиона^[1] веднага щом се издигнем във въздуха. Шан, наблюдавай дали няма да се появят и други. Ехо! — викна той по посока на другия дракон.

Под всичките драконови брони нямаше представа кой ездач кой е. Навярно седналият отпред беше Нтандра от Долината, ако драконът наистина беше неин. Ездачите се извърнаха. Изглежда, не носеха кой знае какво. Определено нямаха скорпион. Хиркалан не си направи труда да крещи, а си послужи с жестове — знаци, които всеки драконов рицар би разбрал. „Нагоре. Бой. Ние водим, вие ни следвате.“ Ездачът отпред му отвърна с жест. „Разбрано.“ Явно и те бяха видели натрапника. „Само аз ли не мога? Да не ослепявам?“ По-добре обаче да не мисли за подобни неща и за всички останали страхове на старостта, че ще започне да се чуди колко ли му остава, преди да стане неспособен да се покатери на гърба на Б’танан, без първо да си свали доспехите и после да му ги подават парче по парче. Вместо това подвикна на бойния дракон. Б’танан неохотно се завъртя, затича се с тромави крачки, всяка от които разтърсваше дърветата, и накрая се издигна в негостоприемния въздух. Ето там! Сега вече го видя. Боен дракон. Беше едър и все така приближаваше. Ездачът или беше безумно смел и безумно глупав да се бие с превъзхождащ го противник, или просто си имаше скрит спътник. Почуди се дали не трябва да остави ловния сам да си изработи стратегия, да лети ниско под него и да атакува неприятеля от друг ъгъл.

„Не. Не видях лицата им. Дори не знам кои са. Под шлема може да е Нтандра от Долината, а може и да е някой от шпионите на Узурпаторката. Я по-добре си летете близко, че да ви виждам.“ Той подвикна на Деремис:

— Дръж под око и ловния на Нтандра.

Но Б’танан беше в разцвета на силите си, един от най-добрите дракони в кралствата. Хиркалан беше от най-добрите ездачи, а Деремис — от най-добрите стрелци. Нямаше защо да се тревожи. Ездачите на Узурпаторката, те трябваше да се боят.

Приближаваха все повече и повече. Внезапно неизвестният боен дракон зави и се заиздига във въздуха. Хиркалан понечи да го последва. Муцуната на Б’танан се насочи нагоре…

— Ловен! — извика Шанзир.

Хиркалан все още не го виждаше, но не се изненада. Бойният дракон на Узурпаторката все пак си имаше спътник.

… и отново се гмурна надолу. Шанзир грешеше; с бойния дракон имаше не един, а два ловни и сега и двата се стрелнаха нагоре откъм гората. Засада, точно както принц Лай я беше описал в „Законите на войната“. Като се изключи това, че сега се очакваше Хиркалан да лети нагоре, в блажено неведение за онова, което му се готвеше, а не надолу, право към причакалите го в засада.

— Цели се в левия! — викна той на Деремис и насочи Б’танан към нападащия отдясно.

Ловните дракони бяха по-бързи и по-пъргави, но не и ако се мъчеха да се издигнат към боен дракон, устремен надолу към тях. Боен дракон, който ги превъзхождаше по размери почти двойно… Хиркалан се ухили. Изненадата и страхът им бяха почти осезаеми. И двата ловни смениха посоката и се спуснаха обратно към земята, но закъсняха. Успяха единствено да направят ездачите си още по-уязвими. Той усети как седлото и сбруята му се разтресоха, когато Деремис стреля със скорпиона, а после Б’танан, с всичките си петдесет тона, се стовари върху гърба на по-близкия ловен. И двата дракона изкряскаха, а после се отделиха един от друг. Само че сега ездачите на ловния бяха в челюстите на Б’танан.

„Дотук бяхте.“ Хиркалан хвърли бегъл поглед на безпризорния дракон, който унило кръжеше към земята в търсене на ездачите си и на място за кацане. После се огледа за бойния. Беше зад и над него и устремно се спускаше, с прибрани към тялото криле. Опитваше се да му спретне номера, който той беше погодил на ловните.

„Само че няма да ти се получи, понеже моят дракон е по-голям от твоя.“ Несъмнено ездачът на бойния дракон очакваше Б’танан да се спусне надолу и да побегне, и битката да се превърне в гонка, но на Хиркалан такива не му минаваха. Той завъртя Б’танан рязко във въздуха, насочвайки го челно към врага. Нямаше време да набере скорост, но дори бойните дракони имат известно чувство за самосъхранение. И двата кривнаха и се разминаха на една ръка разстояние, корем до корем, замахвайки един към друг с нокти, опашки и челюсти в напразен опит да се доберат до ездачите на противника.

Раздалечиха се. Хиркалан надзърна през рамо. „Първо провалям засадата ви, после изравнявам шансовете, а сега взех надмощие. Сигурно се чудите откъде ви е дошло. Аз съм Хиркалан, повелителят на дракони от Севера! Победител в турнира преди десет години, когато Хирам зае поста на Говорител. И в онези десет години преди това, когато го зае Иянза.“ Той усети как седлото му отново се разклаща, когато Деремис пусна нова стрела. Б’танан зави и Хиркалан видя Нтандра от Долината да профучава край вражеския дракон. Тя го обгърна в пламъци, а после ловджията й успя да увие опашка около единия от ездачите, дръпна и цялата му сбруя се откачи. За миг всичко, което по-рано беше на гърба на бойния дракон, увисна във въздуха, докато единият край все още се държеше, а другият стърчеше, стиснат в опашката на ловджията. Ездачи, скорпиони, седло — всичко се разтегли в редица и се залюля във въздуха. За миг. После драконите се раздалечиха, сбруята се обтегна и се скъса и всичко се понесе към земята в ленив облак от отломки.

„Това беше значи.“ Последният вражески дракон, вторият ловен, вече офейкваше. Б’танан никога не би могъл да го стигне, а не смяташе да рискува Нтандра. Не и след такава победа. Нека Узурпаторката научи всичко. Нека само посмее да прати още разузнавачи да го търсят. Бойният дракон вече се спускаше към земята. Нтандра го следваше. Имаше пълното право, нали тя беше убила ездача. Хиркалан отново насочи Б’танан към небето. Щеше да я остави да прибере приземилите се дракони, докато той кръжи наоколо и следи да не би ловният да се върне.

— Чудесен ден! — викна той през рамо към Деремис. — Трима нови ездачи, а сега и три нови дракона. Вече имаме цели двайсет. Скоро ще ни трябва собствено гнездо!

Хиркалан се засмя. Деремис и Шанзир не му отвърнаха, но навярно не го бяха чули от воя на вятъра. Или пък бяха, но той не беше чул тях. Той за последно обходи небесата с поглед и се извърна назад към тях.

Не е бил вятърът. Деремис беше проснат встрани от скорпиона, пронизан от стрела колкото половин човешки бой. Беше излязла през гърба му и беше ранила и Шанзир, разкъсвайки горната част на бедрото й. Всичко беше в кръв. Хиркалан премигна, сякаш така можеше да накара кръвта и стрелата да изчезнат. „Деремис? Брат ми?“ Погледът му се премрежи. В първия миг той не разбра защо. После си даде сметка. Брат му беше мъртъв. И не виждаше добре, защото очите му бяха пълни със сълзи.

— Шанзир!

Той сложи ръка на рамото й и я разтърси.

Не чу какво му казва, но после тя размърда едната си ръка и с треперещи пръсти направи знак, че е ранена, и то лошо, но ще оживее. Той мигом забрави за нея и се пресегна през тялото й към брат си.

— Деремис!

Ремъците държаха и двамата твърде стегнато и той не успя да го стигне. Не виждаше дори лицето на брат си, скрито зад шлема.

Не беше видял вражеските ездачи да стрелят със скорпиона си. Дори нямаше представа кога може да е станало. Той поклати глава. Явно бяха стреляли, докато драконите са се разминавали. Беше усетил раздрусване при изстрела на Деремис. Те, изглежда, му бяха отвърнали. Той потръпна. Един фут вляво и Деремис щеше да оцелее, а Шанзир да умре. Един фут в другата посока — и навярно той самият щеше да е улучен. Два-три фута встрани, и всички щяха да са живи. Два дракона, които шеметно се разминават под такъв ъгъл… Беше невиждан късмет да улучиш ездач по този начин и все пак пред очите му беше собственият му брат. Мъртъв.

Долу Нтандра от Долината кръжеше над безпризорния боен дракон. Щеше да се наложи някой да опита да го закара в лагера без сбруя. Повечето ездачи се пробваха веднъж, когато бяха млади и глупави и се мислеха за безсмъртни. По-голямата част не повтаряха.

„Аз ще го направя.“ Хиркалан пак протегна ръка към брат си. „Ще го направя за теб.“ Но Шанзир беше ранена и някой трябваше да язди Б’танан. Докато гледаше, Нтандра направи лупинг с ловджията, пикира и едва не се озова върху гърба на бойния дракон. Издигна се в последния момент и точно преди това един от ездачите до нея скочи. Приземи се на гърба на дракона и някак успя да се задържи там. Нтандра прелетя още веднъж над него и после се отдалечи по посока на поваления ловджия.

„Ти ли щеше да сториш това, старче?“ Той почти чу смеха на Деремис. „Ти ли? Ако не ме лъже паметта, ти пробва същия номер преди двайсет и пет години, когато още не беше така дебел и полусляп. Но се плъзна, счупи си ръката и три ребра, и едва не те стъпкаха, доколкото си спомням. Всички бяхме много впечатлени. След като се посмяхме едно хубаво.“

— Не видях никой друг от вас да опита.

Хиркалан преглътна с мъка. Тук горе, където нямаше кой да го види, можеше да си позволи да пролее някоя и друга сълза и да шепне на мъртвите. Тук горе, но не и на земята. „Ще има клада, братко мой. Ще те изпратим като същински крал. Ще пеем в твоя чест и ще те изпратим при предците, а после, кълна ти се, по един или друг начин ще накарам Узурпаторката да падне в краката ми.“

По-късно, когато се върна сред остатъка от своите Червени ездачи, Хиркалан свали доспехите на брат си. Изгориха тялото му и пяха стари песни за битки, за победи и поражения. После Хиркалан ги остави да отпразнуват на воля новите придобивки. Три дракона, трима ездачи, сътрудничество с гнездата на Алмири и натриване на носа на Зафир. Достатъчно да опияни от вълнение всеки млад ездач.

Той ги остави да се веселят и се оттегли. Без Деремис победите му се струваха кухи. Други може би щяха да се напият до припадък или да потърсят забрава в душеца, но Хиркалан не виждаше смисъл в подобни неща. Вместо това поседя сам в палатката си, неподвижен и изпънат като струна, изреждайки имената на всички ездачи, които бяха загинали в Нощта на ножовете, всички избити от Елмазената стража по заповед на Узурпаторката. Прибави и името на брат си в списъка, а после стори онова, което правеше всяка нощ. Планира падението на Говорителката Зафир в ожесточени подробности, крачка по кървава крачка.