Стивън Диас
Скалният крал (49)

47.
Елмазеният дворец

Вейл стоеше на върха на Кулата на портата и наблюдаваше кацането на драконите. До него стоеше Джейрос.

— Имате ли достатъчно отвари за всичките, майстор алхимико?

Той наблюдаваше изражението на Джейрос и знаеше отговора още преди алхимикът да е отворил уста. „Не.“

— Ще се окаже предизвикателство, Нощен пазителю.

— Предизвикателство, а?

— Червените ездачи, щетите, нанесени на редута, всичките тези дракони, полетели на война. Зафир иска повече, отколкото мога да осигуря. Ще трябва да използвам нейните запаси, също и на крал Силвалан. И на крал Джехал навярно. И тези от Равношпил, ако е останало нещо от него. — Алхимикът въздъхна. — Проблемът става толкова сериозен, че по-добре да не навлизам в подробности, Нощен пазителю. Но ще се погрижа говорителката ни да може да разполага с драконите си, каквото и да ми струва.

Вейл се засмя.

— Изглежда, говорителката ни вече не разполага с кой знае колко дракони. Не съм ги броил, но бих казал, че се завърнаха към една трета от тези, които заминаха. И ако не греша, повечето са на крал Джехал.

— Оникс е там.

— Да.

„Драконът на Говорителката. Може би още към две дузини от Зафировите дракони. Няколко, които изобщо не познавам. И всички останали са на Джехал. И всъщност ги броих. Изгубили са над сто дракона? Някой е бил много небрежен. Боя се, че ще има цяла гора от клетки.“

Първите ездачи галопираха по хълма откъм полетата за приземяване с такава скорост, сякаш все още ги преследваха. На Вейл му се дощя да им се присмее. „Изгубихте, нали? Сирион и Хиркалан са ви очаквали и сте изгубили.“ Той побутна Джейрос.

— На ваше място, грандмайсторе, не бих се мяркал през следващите няколко дни. Говорителката ни май е имала лоша седмица.

Той отривисто се отправи към стълбите. Джейрос беше зад гърба му и нямаше кой да го види, така че той позволи на усмивката, която напираше отвътре, да се покаже и на устните му. Задържа я там точно толкова, колкото да стигне основата на стълбището. В двора отвън Елмазените мъже вече се строяваха да поздравят говорителката си по повод завръщането й. Обаче бяха само неколцина. „Недостатъчно да ме обвинят, че съм оставил стените без защита.“ Вейл огледа редиците им от горе до долу, докато се увери, че са съвършени, после застана начело и зачака. Дворцовите порти се отвориха и пропуснаха няколко драконови рицари на коне. Изглеждаха съкрушени. „Личи си по очите им, по начина, по който се движат. Претърпели сте поражение, и то какво.“

Зафир не беше с тях. Пристигна само крал Джехал. Вейл се поклони „Жалко. Надявах се, че няма да се върнеш…“

— Зафир е мъртва — отсече Джехал.

Изглеждаше така, сякаш изпитва силни болки, докато седи на гърба на коня. Двама от ездачите му помогнаха да слезе и той едва не се строполи. Дори когато стоеше неподвижно, трябваше да се опира здраво на бастуна си.

Вейл го наблюдаваше как се мъчи. Предвидливо запази мълчание. „Аз му причиних това. И двамата няма да го забравим.“

— Говорителката е мъртва — каза Джехал, като този път думите му прозвучаха по-скоро като изявление, а не като признание. — Срещнахме се в схватка над Равношпил. Бихме се и аз победих, и по правото на завоевателя настоявам за трона на говорителя, докато не се състои Съвет на кралете и кралиците, където да бъде избран приемник. Свиквам такъв съвет. — Джехал най-накрая срещна погледа на Вейл. — Нощен пазителю, обръщам се към теб. Доведи Джейрос и Арух и всички останали, които трябва да чуят изявлението ми. С радост ще го повторя още веднъж. След това вече ще стане досадно. Засега ще се оттегля в Кулата на здрача, но очаквам Кулата на говорителя да е готова за мен до два дни. Разбрано ли е?

Вейл отново се поклони. Той направи крачка встрани и се извъртя, малък ритуал, който показваше, че застаналият пред портата на двореца е добре дошъл. „Все едно си неин съпруг… не съм забравил.“ Той изчака, докато Джехал се изравни с него.

— Има ли тяло, Ваша Светлост? — попита той.

Джехал спря. Врътна се на място, за да изгледа злобно Вейл.

— Беше разкъсана на парчета и изядена.

— Низшият съвет ще бъде свикан, за да изслуша претенциите ви, Ваша Светлост. Те ще питат.

— Имам дракона й, Тасан. Само това остана от нея.

— Значи Пръстенът на говорителя не е у вас? Или поне копието й?

— Тя отиваше на война, Нощен пазителю; оставила го е тук. Защо не ми го донесеш?

Вейл си наложи да не се усмихне. Той кимна с глава.

— Ще свикам Низшия съвет, Ваша Светлост. Ще ги помоля да заседават утре на зазоряване. Може ли да попитам какво се случи с Равношпил? И с предателката кралица Алмири? Те ще поискат да знаят и това.

— От Равношпил остана само пепел, Нощен пазителю, и можеш да поискаш заседание и по-скоро. Колкото до Алмири, тя не беше предателка и нямам представа дали е мъртва. Ако настояваш, бих предположил, че е още жива.

Вейл се поклони.

— Както наредите, Ваша Светлост. Низшият съвет може да поиска повече доказателства от вашите думи и един дракон, но ще им предам казаното от вас.

„Арогантно нищожество. Да не мислиш, че ще ти позволя да заемеш трона на Зафир? Точно на теб?“ Той наблюдаваше как Джехал бавно куцука през двора към Кулата на здрача. Поне предвид скоростта, с която се движеше сега, прислугата щеше да има достатъчно време да я подготви за него. Когато Джехал си отиде, той отпрати войниците си обратно на постовете им, а после тръгна да търси Джейрос. Алхимикът беше там, където го беше оставил — на върха на Кулата на портата. Вейл застана до него, загледан в драконите в дворцовите гнезда.

— Това нищожество иска да направим него говорител.

Той наблюдаваше внимателно изражението на Джейрос. Алхимикът се представи добре. Премигна няколко пъти и това беше всичко.

— Значи Зафир е мъртва?

— Той така твърди. Казва, че лично се бил с нея, и настоява за трона й по правото на завоевателя, докато не се свика редовен съвет.

— Знае историята значи.

— Знае „Законите“. Не вярвам да знае каквото и да било друго, а най-доброто, за което могат да послужат „Законите“ според мен, е да се избършеш отзад с тях.

Алхимикът сви рамене.

— Има прецедент. Кралствата имат нужда от говорител.

Вейл се изплю.

— Той дори не може да докаже, че Зафир е мъртва. Има само дракона й. Не и пръстена.

— А копието?

— Казва, че го била оставила тук.

Джейрос се обърна към Вейл и се намръщи.

— Така ли? И аз така мислех, но го няма. Трябваше да е в Залата за аудиенции, но не е. Предположих, че Зафир го е взела със себе си.

— Той поиска да свикам Низшия съвет.

— Той включва теб и мен.

— И Арух, който ще стори каквото ти му кажеш. — Вейл си позволи да се усмихне. — Изборът е твой, грандмайсторе. Кой ще бъде?

— Ти какво би сторил, Вейл?

— Аз? — засмя се Вейл. — Можеше и да му благодаря, че ни е отървал от Зафир, но пак щях да го окача в една от клетките й пред портите. Честно казано, и двамата бих окачил. Равношпил гори, така каза. Многолюден град е опожарен, и за какво? Да, ако зависеше от мен, щях да изкова клетка за него със собствените си ръце. Но нямам право на мнение, аз съм просто служител.

Джейрос присви устни. Вейл виждаше, че усилено мисли.

— Кралствата се нуждаят от говорител, Вейл. Битката е протекла зле, дори аз го виждам. Той доведе дракона на Зафир. Според някои това е достатъчно доказателство. Ако му откажем, тогава какво? Ще останем сами срещу всички кралства, а това не ни влиза в задълженията; наш дълг е да държим драконите в подчинение. И все пак, както сам каза, Вейл, когато те изпепели дракон, за теб е без значение дали е имал ездач на гърба си, или не; пламъците са си същите. Тази война трябва да свърши още сега. Джехал се опитваше да постигне това. Затова Зафир го затвори в Кулата на здрача. Не, аз няма да заставам на пътя му. По мое мнение, редовният съвет няма да гласува в негова полза, когато най-накрая бъде свикан. Дотогава по-добре кой да е говорител вместо никакъв.

— Дори Усойницата?

— Дори самият дявол, Нощен пазителю.

Вейл сви рамене.

— Тогава се прекланям пред мъдростта ти, майстор Джейрос. Другия път, когато дойдеш тук, може да видиш и мен в някоя от онези клетки.

— Джехал има нужда от теб. Няма да го позволя.

— Но той ще е говорител. Не му е нужно мнението ни.

Джейрос наклони глава.

— Според мен в тези необичайни времена може да се окаже, че му е нужно. Погледни го от такъв ъгъл, Вейл. Той е един от нас. Говорителят служи на кралствата също толкова, колкото ти и аз.

— Малко се съмнявам, че крал Джехал ще се съгласи.

— Тогава ще го убедим. Освен това, колкото и да ни се иска, не можем да сме сигурни, че Говорителката Зафир е мъртва. Ако е била погълната по време на битка, няма да сме сигурни още дълго време. Според мен крал Джехал може само да изпълнява длъжността говорител под нашето ръководство, докато не се уверим в това. И за това има прецеденти.

Нощният пазител се изсмя.

— Докато някой дракон не изсере Елмазеното копие? Далеч си стигнал, грандмайсторе.

— Понякога се чудя дали в кралствата няма да се живее по-добре без дракони. Ако знаех начин да се отървем от тях, май бих го сторил. Но не можем. Те винаги се връщат.

— Значи Джехал ще получи каквото иска.

— По стечение на обстоятелствата, Вейл. Но да, засега ще го получи. Нямаме друг избор.

„Една грешна стъпка, Усойнице, и нищо няма да те спаси.“ Вейл се усмихна на себе си.

— Ако установиш, че нямаш достатъчно отвари и е наложително да отровиш известен брой дракони, за да намалиш броя им, няма да ти преча. Реших, че ще е добре да го знаеш.

* * *

Джехал лежеше на леглото си в Кулата на здрача. На болничното си легло, където Джейрос беше лекувал раната му. Взираше се в тавана. „За последен път. Повече никога няма да лежа тук. Утре или ще съм в Кулата на говорителя, или ще съм мъртъв.“ Той вяло се почуди дали разполага с достатъчно ездачи, за да завземе двореца със сила. Вероятно не. „Което означава, че съм в ръцете на Джейрос и Нощния пазител, а знам, че поне единият от тях ме презира.“

„Кралствата се нуждаят от говорител.“ С тези думи започваха „Законите“.

Една от дворцовите прислужнички отвори вратата и се шмугна в стаята. Момичето се поклони толкова ниско, че челото й почти опря в пода.

— Грандмайстор Джейрос, Ваша Светлост.

„Е, сега ще разберем.“

— Нека влезе.

Момичето си тръгна. След няколко секунди влезе алхимикът. Джехал седна в леглото.

— Пак ли сте дошли да превържете раната ми, майстор Джейрос?

— Кралствата са ранени, крал Джехал. Вие ще превържете ли тази рана? Ще донесете ли мир?

— Ще сторя всичко по силите си, грандмайсторе.

Джейрос сведе глава.

— Трябва да знаете, че не можем да ви обявим за говорител, докато не бъде доказана смъртта на Зафир.

— Тя беше изядена от дракон, майстор Джейрос.

— Да, Ваша Светлост, и има протокол за такива случаи. Ако Зафир не стъпи в Елмазения дворец през следващите сто и един дни, Низшият съвет ще я признае за мъртва. В този ден ще свикам владетелите и владетелките на деветте кралства да определят друг говорител. Не мога да обещая, че ще бъдете вие.

— В такъв случай имам сто дни да докажа, че го заслужавам, нали така?

Алхимикът вдигна поглед и го погледна в очите.

— Да, Ваша Светлост. Изглежда, така стоят нещата. Утре Низшият съвет ще ви обяви за говорител за тези сто дни. Но нищо не мога да ви предложа като символ на поста ви. Нито пръстен, нито копие.

Елмазеното копие. „Един ден навярно ще се опиташ да се сдобиеш с него и ще установиш, че съм те изпреварил.“ Кръвният маг. Това беше искал той.

— Зафир не носеше копието със себе си, Джейрос.

„Той така и не дойде за златото си. Чудя се защо.“

— То е само символ, Ваша Светлост. Свойствата му са мит.

— Нима?

„Остави нещата така. То всъщност не е от такова значение за теб.“

— Ще направим ново.

Алхимикът протегна ръка и подаде нещо на Джехал. Писмо.

— Това пристигна за вас, докато бяхте на война. По дракон от Възвишенията.

Почеркът и печатът бяха на Метероа. „Значи е завзел Възвишенията. С управлението на Зафир наистина е свършено. Войната на тръните най-накрая ще приключи.“

Джейрос се накани да си върви.

— Застъпих се за вас пред Вейл. Враждата ви трябва да приключи тук. Искам и двамата да го разберете.

Джехал му се усмихна сухо.

— На всички говорители ли раздаваш заповеди?

— Не. Но и не всички ги връщам от прага на смъртта.

„Само че не беше ти. Беше кръвният маг. Поради причини, които намирам за все по-тревожни.“

— Кралствата имат нужда от говорител и аз съм на разположение. Разбирам, майстор Джейрос. Ще гледам да не те разочаровам.

— Ако го сторите, Вейл ви е приготвил клетка. — Алхимикът се усмихна бегло. — Имам известна вяра във вас, крал Джехал. Дано докажете, че съм прав.

— Е, ще се постарая. — Джехал изсумтя и поклати глава. — Някога таях амбицията да стана говорител. Не си представях, че ще съм твоя пионка. — Той издаде устната си. — Направи ми една малка услуга, грандмайсторе. Зафир не е взела безценното ти копие на война. Откраднато е от кръвен маг. Името му е Китир. Намери го. Върни го тук. — Той се изкикоти. — Но не му казвай, че аз те пращам. Иначе ще ме убие.

Той въздъхна и отпрати Джейрос. „Сто и един дни. Листра ще сключи мир със Севера от мое име дълго преди това. А после ще видим.“ Той отвори писмото на Метероа.

„С рода на Зафир е свършено, доколкото зависи от мен. Възвишенията са мои. Казалейн е мъртъв, както и синовете му. Една ваша дума и принцеса Киам ще ги последва. Не че това ще е от полза. Проблемът при кралските семейства е, че всеки е роднина с всеки. Каквото и да сториш, не можеш да прекъснеш изцяло нечий род. Това е и целта, нали? Освен ако не избиеш абсолютно всички. Макар че като гледам касапницата тук в тронната зала, двамата млади принцове, още почти деца, трябва да призная, че избиването на всички ни навярно би било добра идея.

Някога баща ви казваше, че само безумец би взел жена си на война, когато тя е на прага да роди. Но Листра е ваша съпруга, не моя, така че може би не съм чак такъв безумец. Тя е в безопасност и отпразнува победата ни, като ви дари със син. Пита как да го кръстим.“

Джехал се протегна в опит да облекчи схванатия си гръб, като дъвчеше упойлист, за да притъпи болката в крака си. Той прочете писмото още веднъж, после и трети път. Когато поде четвъртия, осъзна, че вече всъщност не чете думите, а само се взира в тях с глупава усмивка на лицето.

„Имам говорителския престол.“

„Имам и син.“

„Аз печеля.“

„Отново.“