Стивън Диас
Скалният крал (43)

41.
Кралицата на Пясъка и Камъка

Утринен плам описа ленив кръг над полята и кулите на Наблюдателницата, а после плавно се приземи. Когато земята спря да се тресе, Джаслин се спусна по раменете му и скочи на земята, питайки се за момент дали вината не е в нея. Дали не е прокълната. Днес трябваше да е сватбеният й ден. Не точно веселото празненство, което би желала, но поне щеше да се свърши с това. Принц Диалт от Кръвосол щеше да е неин и тя негова. Престолът на Пясъка и Камъка и престолът на Солта щяха да се обединят. Да се обвържат с кръв.

За беда, някой беше източил по-голямата част от кръвта на Диалт в пустинята. И с това се сложи край на плановете им.

Никой не беше дошъл да я посрещне. Тя и не очакваше някой да дойде. Пое по сухата и напукана земя към кулата. Когато Утринен плам остана далеч зад нея, двойка Люспести изскочиха от мястото, където се криеха, и побързаха да се погрижат за дракона. Джаслин спря да ги погледа. Чувстваше се приятно беззащитна. Равно открито пространство навсякъде около нея, открито небе над нея, никакви пазачи, никакви войници, само дракони.

Мудни, упоени, глупави дракони. Тя знаеше всичко. На теория все още беше просто принцеса, защото не беше отишла в Елмазения дворец, за да постави Говорителката корона на главата й. Но вече само най-отчаяните й врагове отричаха титлата й. Старата кралица на Пясъка и Камъка беше мъртва и Северът се нуждаеше от нова. Искаше и нов крал, и няколко наследници в добавка. Какво искаше тя, изглежда, беше без значение. За кратко се беше почудила дали не може да слее кралството си с това на Алмири. Можеха да управляват заедно, две сестри, рамо до рамо. Ако зависеше от Джаслин, Алмири можеше да вземе всичко.

Отвеждаха Утринен плам, сякаш е някакво огромно крилато пони. Понякога сърцето я болеше за тях, заради онова, което им бяха причинили алхимиците. Трябваше да има друг начин, нали? Или хората и драконите не биха могли да съществуват, ако едните не са поробени от другите?

Тя пое отново. Не беше време за такива мечти. Надвисваха облаците на войната и драконите й щяха да имат възможност да проявят достатъчно жестокост през идните дни и седмици. Вратите на Наблюдателницата се отвориха, за да я пропуснат. Наставник Исентин я очакваше.

— Ваша Светлост.

Той се помъчи да се поклони и накрая успя. Тя вече не спореше с него за титлата си. Това, че не я искаше, нямаше да я накара да изчезне.

— Учителю.

„Така. Сега пак може да сме на равни начала. Приемлив компромис, нали?“

— Съжалявам за загубата ви, кралице.

— За коя от всичките? — тросна се тя.

„Майка ми, сестрите ми, дракона ми — избери си.“

Исентин потръпна и сякаш се сви в себе си. Чудесно. Беше изплашила един старец, едва ли не единствения приятел, който й беше останал на този свят. Тя преглътна сълза.

— За годеника ви.

Джаслин изсумтя.

— А, за него ли? Последно срещнах принц Диалт преди пет години. Беше на девет. Имаше много дървени войничета, които обичаше да пали. — Поклати глава. — Да, той е мъртъв. Жестоко убит. — Тя сви рамене. — Но няма защо да го оплакваш, аз няма да го сторя. Макар че това е част от причината да съм тук, предполагам.

Изглеждаше й странно да оплаква един принц, една кралица или майка, когато хиляди обикновени хора навярно щяха да загинат в пламъци през идните седмици. Те нямаха ли по-голямо значение? Най-малкото защото бяха толкова много? Очевидно не, поне ако можеше да се вярва на ездачите й.

И те можеха да изгорят като нищо. Изобщо нямаше да й липсват.

— Влезте в кулата, Ваша Светлост. Не стойте на слънце.

Друго искаше да каже. „Скрийте се — това имаше предвид. — Не стойте на открито, на прицела на някой убиец.“ Тя не можа да сдържи смеха си.

— Защо, Наставнико?

— Не само принц Диалт е бил жестоко убит — изсъска Исентин. Той сложи ръка на рамото й и почти я изблъска през вратите на Наблюдателницата. — Целият му антураж е бил свален, докато са прелитали над Пустинята на Камъка.

Джаслин се засмя горчиво.

— И ако драконите, които са го убили, дойдат тук, нима кулата би могла да ме спаси? — Тя мина покрай него и навлезе в сумрака на просторното фоайе от другата страна. — Е. Диалт летеше със свита от двайсет дракона. Минаваха по тайните пътища, през Пустините на Пясъка и Камъка. Пратих ездачи да им покажат пътя. Кой друг знае тайните места в пустините?

Исентин шумно прочисти гърлото си.

— Сайусите. А те не са забравили как са били унищожени, Ваша Светлост. Как кралете на Пясъка и Солта и кралят на Равношпил разкъсали кралството им на парчета, след като принц Казан пробудил драконите си.

Тя кимна.

— Да. Но Сайусите едва ли имат общо двайсет дракона в цялото си кралство. Не са сторили това сами.

— Имали са посетители.

— Кои?

— Не зная със сигурност, но знам, че са видели дракони да долитат и излитат от земите им. Сайусите имат зъб на говорителите още от времето на Айзалмир, но Зафир… О, според мен биха ви продали на Зафир, без да им мигне окото. — Той сви рамене. — Принц Диалт е мъртъв и съюзът ви с крал Сирион е под въпрос. Кой, освен Зафир и Джехал би спечелил от това?

Джаслин му махна да замълчи.

— Чух, че Сирион обвинявал мен. Аз пък от своя страна се чудя дали не е размислил за съюза ни. Дали би убил собствената си плът и кръв?

Исентин се намръщи.

— Не.

— Ще трябва ли да разследвам и собствените си рицари?

— Не. — Старецът поклати глава. — Щях да знам.

— Драконите на Диалт са убити. Не пленени, а убити. Как се убива дракон, Наставнико?

Тя си спомни за Тихия и другите дракони, които беше видяла бавно да изгарят отвътре, след като се бяха опитали да опожарят пещерите на алхимиците в Гръбнака на света.

— С отрова.

Вдигащи пара. Все по-горещи и по-горещи, докато накрая дори не може да се стои близо до тях. Докато тревата край тях не избухне в пламъци, и дърветата също. Докато очите им не се пукнат и превърнат във въглени. Докато от самите им кости не остане само пепел. Нямаше ли друг начин?

— Как другояче?

Исентин сви рамене и цъкна с език.

— Няма другояче. Драконите могат да се обучат да се бият един с друг. Виждали сте ги как се държат, когато се чифтосват. Предполагам, че биха могли да се бият до смърт, ако са обучени. Не съм чувал за такова нещо. Дракони са се били във въздуха, ранявани са и са загивали при падането. Говори се, че принц Лай някога построил машина, която можела да изхвърли скала с размерите на трима мъже. Казват, че когато механиците му я демонстрирали пред него, един от камъните улучил любимия му дракон по главата и го убил. Механиците бързо го последвали, а машината вече е забравена.

— Когато Айзалмир се изправил срещу пробудените дракони на Сайусите, ги убил със стрели.

— Били са отровни. Айзалмир е водил триста дракона и е изгубил двеста ездачи в онзи ден. — Исентин поклати глава. — Ако разполага с истински магьосник, човек би могъл да ги смачка и с планини, но единственият начин, който ми е известен, е с отрова. Или може да чакаш. Те не живеят чак толкова дълго.

Той пак се засмя.

— И откъде човек би могъл да се сдобие с такава отрова, Наставнико?

Исентин срещна погледа й.

— От някое гнездо, Ваша Светлост. Или от майсторите алхимици.

Личеше си, че въпросът го е притеснил. „Да, защото знаеш как умря моят Тих.“

— Алхимиците разпратиха достатъчно отрова във всички големи гнезда. Все още се боят от изчезналата женска. — Той поклати глава. — Не. Драконите на Диалт не са убити със стрели. Отровени са от някого, който е познавал пътя им, както и тайните кътчета в пустинята, където ще спрат, за да пият вода. Не е невъзможно. Трудно — да, но не невъзможно.

— Или може да е имало битка, ездачите да са били убити, а драконите отведени и отровени впоследствие. За това няма да са нужни триста дракона.

Исентин сбърчи чело.

— Предполагам, че… и това е възможно.

— Още са там, в пясъка, и изгарят отвътре. Двайсет дракона. Прати някого да огледа. Да донесе вода от мястото, където вероятно са спрели, и да накара алхимик да ми каже дали е отровена. А после искам да заприщиш Последната река някъде след езерото Оконан. Нека Езерото на духовете се изпари във въздуха, а с него и Сайусите.

Тя млъкна. Звучеше като кралица. Като майка си. Шезира.

Джаслин рязко се обърна и се върна до вратата. Застана на прага, загледана в равната безплодна земя на Наблюдателницата, а погледът й се плъзгаше все по-нататък и по-нататък през далечната пустиня, докато не започна да изкачва още по-далечните склонове на Гръбнака на света, почти невидими в обвилата ги мъгла. Наоколо лежаха дузини дракони, повечето задрямали, неколцина заети да се почистват. Няколко подрастващи се гонеха наоколо, кряскаха, прехвърчаха, скачаха един срещу друг и се пазеха от случайните махове с опашка на някой раздразнен възрастен. Тя имаше още в Пясъка, още толкова в Южния пост и дузини във въздуха, на пост по границите на кралството й. На пост при Алмири в Равношпил. На пост край Говорителката в очакване на войната. Дори тук, на най-тихото място, с което разполагаше, войната не й даваше мира. „А дори още не е започнала. Не и истински. Но е само въпрос на време Зафир да дойде да опожари Равношпил. Джехал ще дойде с нея. Алмири ми е сестра, но и Листра също, а й обещах, че няма да ставаме врагове. Наистина ли съм сигурна, че майка не заслужаваше да умре?“

— А моите дракони, Наставнико?

— Не би могло да се случи.

Тя захапа единия си палец и загриза нокътя.

— Джехал, Зафир. Сега навярно и Сирион. Моите собствени ездачи, които смятат, че съм твърде млада, твърде неопитна, твърде… твърде мекушава да седя на трона на Пясъка и Камъка.

„И са прави. С радост бих им го отстъпила, само че на кого да го дам? На Хиркалан навярно? Той е нишката, която ги свързва. Аз не знам как…“

— Те се дърлят и разправят, спорят зад гърба ми, сякаш вече ме няма.

— Помня майка ви. Беше по-млада от малката ви сестра, когато за пръв път дойде тук, за да се омъжи за Антрос. Беше на толкова, на колкото е Алмири сега, когато Антрос умря. Антрос имаше достатъчно обосновани претенции за трона, но беше отгледан на изток заедно с Хирам. Не беше един от нас, но го приехме, защото някой ден щеше да е говорител. У майка ви имаше кръв на Сайус, а Сайусите бяха убили последния ни крал. Тук не я харесвахме много, но я търпяхме. После Антрос умря и Шезира стана кралица. На мнозина ездачи това изобщо не се понрави. Не й беше мястото тук. Тя не беше истинска ездачка от Севера.

Джаслин взе да потропва с крак, чакайки Исентин да стигне до същината на въпроса.

— Ти си й помогнал.

— Да, и тя беше добра кралица. Силна кралица. Вие сте точно като нея.

— Не, не съм.

„И не искам да бъда.“

— Като нея сте, Ваша Светлост. Онази Шезира, която помните, не е същата, която за пръв път седна на трона на Пясъка и Камъка, все още бременна с малката ви сестра, и се изправи срещу двор, пълен с драконови рицари, които искаха да се отърват от нея. Листра навярно спаси живота на майка ви. Те обичаха Антрос. Казахме им, че Шезира навярно носи син, наследник, и че ще се грижим за него и когато порасне достатъчно, ще го направим крал. Разбира се, в крайна сметка се роди Листра, но дотогава Шезира беше имала шест месеца да си стъпи на краката. Все още има ездачи, които, щом ви погледнат, виждат майка ви, за добро или лошо. Някои от тях ще я помнят заради куража, силата и мъдростта й. Други ще помнят само, че поначало изобщо не я искаха.

— И аз какво да правя? — сопна се Джаслин, изгубила търпение.

— Омъжете се.

— Да се омъжа?

— И то бързо. Редом до принц Диалт щяхте да изглеждате силна. Съюз с най-близките ни съседи, сестра ви на трона в Равношпил. Никой в двора ви не би надигнал глас срещу вас. Не и в лицето ви. Сега изгубихте тази възможност и изглеждате слаба, Ваша Светлост. Сирион има неженени племенници. Млади са, но може да свършат работа.

— Те са още деца.

— Тогава се омъжете за Хиркалан.

— Категорично не.

Исентин завъртя очи.

— Не разполагате с лукса да предявявате претенции, Ваша Светлост.

— Претенции? Та той може да ми е дядо!

Наставникът на гнездото се ухили — първата му усмивка, която беше виждала от дълго време.

— Когато майка ви за пръв път дойде тук и каза, че ще ви прати да ви обучавам, си мислех, че е дошла да ми съобщи, че съм твърде стар, че е време да полетя в Последен полет. — Той се изкиска. — Тя действително ми каза, че съм твърде стар. Каза, че сте опърничава и горделива и сте отхвърлили всички ухажори, които ви е предложила. Каза, че може да ми се прииска да съм бил избрал Последния полет. Е, определено не е така.

Той сложи ръка на раменете на Джаслин и я погледна в очите, нещо, което почти никога не правеше.

— За миг се обръщам към теб като учител към ученичката си, Джаслин — избери един от ездачите си. Някой, който ти допада и произхожда от добро семейство. Ако желаеш, ще ти съставя списък с имена, като Хиркалан ще е начело. Избери един и се омъжи за него, остави го да управлява заедно с теб. Трябва да е скоро. Някой добър лидер. После поведи останалите на война. Но преди това е нужен мъж в постелята ти. Нужен ни е наследник, Ваша Светлост.

— Може пък да не искам мъж в постелята си.

Тя изгледа злобно Исентин, но този път той не трепна.

— Желанията ви са без значение. Както ние служим на вас, Ваша Светлост, и вие трябва да служите на кралството си. Кралството ви има нужда от бъдеще, има нужда от предводител. Водете когото или каквото си пожелаете в постелята си, след като изпълните дълга си, но кралството има нужда от наследник.

Джаслин затвори очи.

— Достатъчно, Исентин. Това го чувам всеки ден. Дълга ми ли? Да си разтворя краката? О, колко хубаво било да си кралица! Дойдох тук да избягам от всичко това.

— Но не можете, Ваша Светлост.

Той изглеждаше тъжен, когато я пусна. „Жал му е за мен. И на мен ми е жал.“ Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре тогава, Наставнико. Направи списък и ще видим кой от тях ще се насиля да харесам. Сега ми покажи новоизлюпените.

Исентин поклати глава.

— Кралице, няма нищо за гледане, което вече да не сте виждали.

— Нима? Защото чух, че имало един новоизлюпен, който не съм виждала.

Тя наблюдаваше колебанието му.

— Вярно е. Той няма да изкара дълго, Ваша Светлост. И той е от онези, които отказват да се хранят. Скоро ще си отиде.

— Чух, че бил пепелявосив.

Той поклати глава.

— Това не го прави вашия Тих, Ваша Светлост.

— Значи е мъжки.

Исентин кимна.

— И Тихият беше мъжки.

— Това е без значение, Ваша Светлост.

— Няма откъде да си сигурен.

Връхлетя я гняв подобно на пустинна буря, внезапен и неудържим. Откакто се помнеше, й беше трудно да се сдържа, но напоследък нещата се влошаваха. Тя сграбчи ризата на Исентин и едва не го събори. Тук би могла да си позволи подобно нещо. Нямаше кой да я види, освен войниците на Исентин, а те никъде не отиваха. Нямаше да тръгнат слухове зад гърба й.

— Веднага ме заведи при него!

Той залитна настрани.

— Ще се омъжите ли, кралице моя?

— Да! Щом трябва, ще го сторя. Сега доволен ли си?

— Да. — Исентин се изтупа от прахта. — Напълно.