Стивън Диас
Скалният крал (42)

40.
Думите на мъртвите

Вървяха по влажните и плесенясали тунели под Стъклената катедрала. По гръбнака на Нощния пазител премина тръпка. Естествено, беше идвал тук и преди. При много различни обстоятелства.

— Е — попита Зафир, — какво мислиш?

— Аз не мисля, Ваша Светлост.

„Мисля, че би трябвало да вървя зад теб, а не редом с теб. Мисля, че изобщо не биваше да съм тук.“

— Тогава е време да започнеш, Нощен пазителю.

— Елмазените мъже се подчиняват, Ваша Светлост. Това ни е работата. Всички говорители досега са го разбирали. Ако започнем да мислим, Ваша Светлост, не се знае къде ще му излезе краят.

— Плюй на традициите! Мислил си достатъчно, за да оставиш Шезира да убие Хирам, а после й даде лък, за да се разправи с Джехал.

Тя го изгледа с развеселена полуусмивка, която означаваше, че или му е съдено да увисне в клетка редом до мъжете и жените, които беше екзекутирал, или че не възнамерява да предприеме нищо. Дори Вейл, който прекарваше повече от обичайното време в изучаване на лица, не се бе научил да прави разликата.

— Какво, да не мислеше, че не знам?

„Няма да раболепнича. Няма да се оправдавам. Сторих каквото сторих. Тя е научила това от Джехал, а знае ли се докога той ще се радва на благоволението й? Ще се моля на предците да не е за дълго.“

Той си пое дълбоко въздух.

— Мисля, че е удивително. — Поклони се, като се мъчеше да се отърси от лошото предчувствие. — Едва ли не цяло чудо, че някои от бунтовните ездачи са оцелели. Бих предположил, че всички ще са хвърлени от седлата или премазани от собствените си дракони.

Зафир се усмихна лукаво.

— Ето, видя ли. Толкова ли беше трудно? Не се прави на глупак, Вейл.

— Не бих заемал този пост, ако бях глупак, Ваша Светлост. Само че съм прост служител.

Тя изсумтя.

— Джейрос също, или поне според мен би трябвало да е. Но не си личи от начина, по който говори, нали?

„Защото тревогите му са по-големи от твоите. Той поне взема добруването на кралствата присърце. Ето от този човек би излязъл отличен говорител, макар че сам никога не би го пожелал.“

— Ще приема мълчанието ти за съгласие, Нощен пазителю, но само този път. Щом излезем обратно навън, можеш пак да станеш кратък и сдържан. Но тук имам нужда както от съвета ти, така и от ушите ти. Ти се чудеше за пленниците. Е, не са в особено добра форма — призна тя.

Истината, която, разбира се, не желаеше да му каже, бе, че всички са паднали и са се пребили, но телата им са били донесени в двореца, за да си поиграе с тях домашният й кръвен маг. Но той не би трябвало да знае за Китир.

Подминаха труп, положен на маса. Мъртъв ездач, все още с драконовата си броня. Половината му глава липсваше, а гърдите и едната му ръка бяха строшени и премазани. Вейл повдигна вежда.

— Е, този тук безспорно не е.

— Неколцина са избягали — каза тя, докато лениво си играеше с косата си. — Изглежда, драконът на Джехал е изял водача им. Макар че има и признаци, че се е измъкнал.

Устните на Вейл презрително се извиха.

— А, да. Мистериозният Червен ездач. Всеки би могъл да си боядиса доспехите в червено. И също толкова лесно да ги измие отново.

— Из града се носят слухове, че Червеният ездач е лейди Настрия, маршал-рицарят на кралица Шезира. Жалко, че не разполагаме с тялото на малката кучка, за да го провесим на бесилото и да сложим край на това.

„И алхимиците да имат възможност да огледат трупа й? Наистина ли би го искала? Някои от тях все още практикуват малко кръвна магия, ще знаеш. Не, предполагам, че за теб е далеч по-добре тя да си остане там, където е.“

— Търсих под дърво и камък, Ваша Светлост. Не мисля, че е успяла да избяга.

„Не, би било твърде наивно да се надявам. Жалко. Подозирам, че компанията й би ми се сторила изключително интригуваща за няколко часа, а после най-вероятно би се наложило да я убия.“

— Чудех се, Нощен пазителю, дали търсенето ти действително е било толкова изчерпателно, колкото трябва.

„Това вече е прекалено!“

— Нямам нищо против преструвките и превземките, Ваша Светлост, но много мразя да ми губят времето. Предполагам, че тя е някъде на дъното на Огледалните езера, завързана за камъни.

Зафир се усмихна мило.

— Мислех, че те са бездънни.

— Тогава продължава да потъва. Още по-добре.

— Не съм толкова сигурна. Червеният ездач, изглежда, е станал всеобщ любимец на простолюдието. Искам да приключа с него.

„Тогава започни да се държиш като говорителка на кралствата, а не като някаква жалка тиранка, която отчаяно се бои, че всеки миг може да я свалят от престола.“ Но не можеше да го изрече на глас. Не искаше да го изрече на глас. А и вече беше твърде късно. Некомпетентността пораждаше смут, смутът прерастваше в размирици, а размириците бяха на път да ескалират в откровена война. Алмири и принц Сакабиан се бяха погрижили за това. Той сви рамене.

— Имате Елмазените мъже, Ваша Светлост, а това означава, че няма от какво да се боите. Освен това, както казах, всеки би могъл да боядиса бронята си в червено. Откъде знаете, че не сте убили Червения ездач?

Очите й проблеснаха на светлината на факлите.

— Не знам.

Стигнаха до разклонение на подземния коридор. Лъхна ги въздушна струя, носеща дъха на гробище. Зафир се обърна по посока на миризмата.

— Да разберем. При всички положения ще трябва да убедя хората. Ще ми е нужна още една клетка, Нощен пазителю.

— Готова е и чака от доста време, Ваша Светлост.

„Мен или Джехал, още не съм напълно сигурен.“

Коридорът се превърна по-скоро в тунел, който се спускаше все по-дълбоко под земята. Някога, много отдавна, преди Елмазеният дворец да бъде построен около нея, Стъклената катедрала беше представлявала крепост сама по себе си. Още по времето, когато драконите били свободни, а хората, обитаващи района около Огледалните езера, били храна. Всяко място, чиято история се простираше до онези времена, неизбежно разполагаше с огромна и сложна плетеница от тунели. В противен случай от него не би останало нищо освен бележка в учебниците по история, поясняваща колко души са загинали, когато драконите най-накрая го изравнили със земята.

Вейл сбърчи нос. Той не обичаше тунелите, не обичаше да е под земята, а най-вече не обичаше точно тези тунели. Далеч не толкова отдавна лорд Хирам беше завлякъл Джехал тук долу и го беше вързал на колелото на мъченията. Не беше един от силните му моменти.

Той потръпна. Дори на колелото, Джехал беше победил.

Миризмата се влошаваше. Вейл никога досега не беше слизал толкова надолу.

— Всичко това едно подземие ли е?

Зафир сви рамене.

— Не мисля, че някой от предшествениците ми е бил особено придирчив къде се озовават труповете. Стига да са достатъчно далеч от повърхността. — Тя поклати глава и завъртя очи. — При толкова стъпала какъв избор има един инквизитор? Трябва през цялото време да мъкне тела насам-натам. Миризмата допринася за цялостната атмосфера, предполагам.

— Тогава може би трябва да прекарам известно време тук, в случай че бих могъл да открия лейди Настрия?

Зафир сви рамене, което беше достатъчно да подскаже на Вейл, че тялото на Настрия не се е озовало тук. „Не, езерата. В езерата трябва да е.“

Стигнаха до грубо изсечена квадратна стая. Алхимични лампи плахо се бореха със сумрака. Вейл виждаше двама мъже, приковани към стената. В сенките се спотайваха още силуети.

Той подуши въздуха. Трябваше да се долавя миризмата на пушека на истината. И мъжете, спотаени в сенките — ако бяха истински инквизитори, щяха да са с маски на устите. Той направи гримаса.

— Надявам се, че тези мъже са още живи. Не знам защо искате да чуя признанията им, но ако са мъртви, това е загуба на време.

Не, по-добре да не настоява много. Цялото упражнение беше постановка и двамата го знаеха, но по някаква причина Зафир изглеждаше убедена, че е важно. Сякаш да чуят от устата на изтезаван драконов рицар, че Алмири е снабдявала Червените ездачи, щеше да има някакво значение. Доколкото можеше да прецени Вейл, никой не го беше грижа; да се преструват другояче само караше Зафир да изглежда като глупачка. Той знаеше точно какво иска тя. Искаше той послушно да чуе онова, което му беше подготвила, а после да го отнесе на Съвета на кралете и кралиците, да повтори като папагал думите и да й даде оправдание да започне война. Все едно имаше значение. „Щеше да е все едно, дори да беше истина! А и да не е все едно, ти си Говорителката. Кажи ми какво да кажа и ще се подчиня.“

— О, ще ги чуеш.

Зафир му отправи още една бледа усмивка, от онези с оголените зъби, които навярно биха докарали безсънни нощи на по-слаб човек. Тя го заведе до по-близкия от двамата пленници. Мъжът, или каквото беше останало от него, висеше безжизнено на вериги, окован за китките. Когато Зафир и Вейл се приближиха, висок мъж с кожена престилка излезе да ги пресрещне. Той се поклони ниско.

Вейл отвърна на поклона. „Здравей, Китир. Затова Зафир доведе мен, а не Джейрос, нали? Защото Джейрос веднага щеше да познае какъв си. Но да не мислиш, че аз не мога? За глупак ли ме вземаш?“

— Този мъж прилича повече на касапин, отколкото на инквизитор.

Зафир махна с ръка.

— Никога преди не съм слизала тук долу, така че не бих могла да знам. — Тя изгледа мъжа с престилката, който все още беше силно наведен. — Кой си ти и защо ми препречваш пътя?

Китир се сгъна още повече.

— Ваша Светлост. Аз съм докторът.

Зафир вдигна вежди в знак на престорено изумление.

— Доктор? Тук? Прощавай, но това ми изглежда малко неуместно.

— Грижа се да не умрат, Ваша Светлост. — Той безразлично сви рамене. — За да могат хората пак да говорят с тях. Обикновено щом проговорят, инквизиторите не ги е грижа особено какво ще им се случи след това. Накълцват ги и нахранват с тях драконите в гнездото, предполагам.

Той забеляза гневния поглед на Зафир и пак се поклони, мърморейки извинения за недодялаността си.

Вейл запази изражението си каменно. Зафир разпореждаше бой с камшик почти до смърт при най-малката проява на неуважение, а сега кръвният й маг едва ли не я заплюваше в лицето. „Или това е проверка? Навярно, ако не знаех кой всъщност е този човек, вече щеше да се въргаля в собствената си кръв, докато притискам лицето му към земята.“ Той сложи ръка на меча си и за всеки случай направи крачка напред. Поне кръвният маг от благоприличие се престори, че се е уплашил, преди Зафир да постави длан на ръката на Вейл.

— Недей.

— Ако някой от моите хора си позволеше да ви говори така неуважително, Ваша Светлост, щях да го обезглавя на място.

Той изгледа навъсено магьосника. „И ето, всички се преструваме, че не се познаваме един друг. В какъв фарс се изроди всичко.“

Нещата продължиха в същия дух. Кръвният маг се престори, че мъртвецът е жив, и го накара да говори, а Вейл се престори, че не забелязва нищо нередно. Чуха имена и места, точно тези, които Зафир искаше да чуе. Нищо не изглеждаше особено ново или вълнуващо. Вейл прилежно запомни всичко. Повечето владетели и владетелки на кралствата ненавиждаха кръвната магия до такава степен, че отравянето, държавната измяна и дори едно-две убийства бледнееха в сравнение с нея. Тъй като мъжете, от чиито усти се лееха признанията, вече бяха мъртви, Зафир щеше да ги държи далеч от Джейрос. Когато призовеше Алмири на нов Съвет на кралете и кралиците, думата на Вейл щеше да осъди още една кралица на смърт. „Макар че в този случай поне съмнение не може да има. Тези доказателства са фалшиви, но Алмири без съмнение е помагала на Червените ездачи. Вината й е необорима.“

Когато свършиха, Зафир изглеждаше доволна. Вейл беше единствено отегчен и потиснат. Умът му блуждаеше. Много му се искаше да сключи ръце около врата на Зафир и да стиска. Беше сигурен, че повечето от останалите крале и кралици не биха имали нищо против, макар че въпреки всичко щяха да го провесят в клетка край портите от принципни съображения. Би бил разочарован, ако не го стореха.

„Да. А и виж какво стана последния път, когато се опълчих на заповедите си и на всичките традиции, които стоят зад тях. Всичко това. Има си причини за кредото ни и най-добре да се съобразя с тях.“

— Може ли вече да тръгваме? — попита той. — Трябва да подготвя някои неща.

Тези думи му спечелиха странен поглед — раздразнение, примесено с презрение и още нещо.

— Би ли потърпял още малко, Нощен пазителю, не съм приключила тук. Искам да знам повече за Червения ездач.

Вейл вътрешно изстена и завъртя очи.

— Няма…

„Няма Червен ездач. Само рицар, който се възползва от старо пророчество.“

Зафир го изгледа навъсено. Той се поклони, но очевидно това не стигаше. „Добре тогава, ще подбера внимателно следващите си думи.“

— Не вярвам в легенди, пророчества и фантоми, Ваша Светлост. Такива сме ние, Елмазените мъже. Не претендирам, че разбирам вселената, но не вярвам в призраци. Червеният ездач е легенда. Навярно не е нищо повече от празното бръщолевене на древен жрец, така упоен с душец, че дори собствените му послушници биха признали, че само половината от онова, което говори, има някакъв смисъл.

Той сви рамене и се обърна към Китир.

Погледът, който срещна неговия, беше леден.

— Пророчествата са истина, Нощен пазителю — каза магьосникът.

Вейл го изгледа злобно.

— Подобни вярвания превръщат хората в глупаци. Но предполагам, че за такива като теб това може и да е подобрение, „докторе“.

„Ако пак си позволиш такова безочие пред мен, ще видим колко магия има в кръвта ти, магьоснико.“

— А вие в какво вярвате, Нощен пазителю?

— Вярвам в онова, което мога да видя с очите си и да пипна с ръка. Вярвам в огъня, стоманата и кръвта.

Прикованият към стената мъртвец се раздвижи и изстена отново, измънка нещо в смисъл че не знае нищо за никакъв Червен ездач. Вейл учтиво прехапа език и взе внимателно да наблюдава кръвния маг. „Познавах Настрия и тя не беше глупачка. Веднъж те посочи. Виж, каза ми. Това е питомният ми кръвен маг. Знаеш ли защо си държа един? Но така и не ми каза. Каква сделка си бил сключил с нея? Какво си й предложил, че да си има вземане-даване с такъв като теб? А Зафир? Тя изобщо знае ли какво искаш?“

Внезапно престана да го е грижа. Той хвана ръката на Говорителката.

— Понеже поискахте от мен да изказвам мнения, Ваша Светлост, чуйте едно. Стига толкова. Ще се изправя пред Съвета на кралете и кралиците и ще им кажа какво съм чул. И без това щях да го сторя. Ако бяхте ми го дали написано, щях да го повторя дума по дума. Ние сме ваши, Ваша Светлост. Служим безпрекословно. — Вейл се изсмя горчиво. — Вижте този мъж! Ще бъде труп преди здрач, ако вече не е, и не ви лъже. Няма призрак, само банда драконови рицари отрепки, която любовникът ви унищожи, и няма да стоя тук в тази смрад и пет минути повече, щом мога да дишам свеж въздух. Има много работа. Надявам се да сте готова колкото нас за онова, до което ще доведе вашата драконова война.

Зафир дръпна ръката си. Отправи му поредния странен поглед, който той не можа да разгадае.

— Щом ми служиш, Нощен пазителю, прави го безмълвно. Започвам да разбирам защо те предпочитах такъв, какъвто беше.

Тя го накара да чака всичките пет минути, че и още пет, преди най-накрая да се откаже. Ездачът не знаеше нищо. Никой не носел червено. Хиркалан бил заимствал името едва ли не на шега, а после си бил отишъл. След това водачът им бил онзи религиозен фанатик, който не беше свързан с никоя важна клечка. Семиан. Вейл го беше срещал веднъж, може би два пъти, но мъжът едва бе демонстрирал способност да води разговор, да не говорим за нещо по-странно, мистично или апокалиптично.

Накрая, най-накрая, тя се отказа, макар че Китир й обеща, че може да чуе показанията на други „оцелели“, ако пожелае. Побързаха да напуснат тунелите под Стъклената катедрала, оставяйки зад гърба си кръвния маг, инквизиторите и каквито още забравени човешки подобия живееха там долу.

— Тихан — излая тя на Вейл, когато излязоха на повърхността. — Доведи ми принц Тихан. — На светлината на факлите изглеждаше зачервена и запъхтяна. — Не.

Зафир замълча. Дълго време се взираше в него, едва ли не през него. Той беше цял фут по-висок, два пъти по-широк и навярно три пъти по-тежък, но този поглед го накара да се почувства дребен и незначителен.

— Не — повтори, този път по-тихо. — Не отивай, Вейл Тасан. Прати да повикат принц Тихан. Ти повърви с мен.

Тя бързо се отправи към Кулата на въздуха и изкачи стъпалата по две наведнъж по целия път до върха. На входа на покоите й Вейл се поколеба. Зафир го подкани да продължи и влезе, оставяйки вратите отворени зад себе си, взе да съблича дрехите си и да раздава заповеди на слугите, които я обслужваха. Вейл си пое дълбоко въздух и я последва. Това не беше редно. Един говорител не биваше да се държи така. И преди говорители и нощни пазители бяха ставали любовници. Нищо добро не беше излязло от това. „А и ти не ме привличаш, жено. По-скоро бих си легнал с някоя от уличниците, които живеят край нашите казарми. За тях поне знам, че са чисти.“

Когато я настигна, тя вече беше гола.

— Ваша Светлост…

Тя се обърна и му се усмихна.

— Не съм ти давала разрешение да говориш, Нощен пазителю. Но се чудя защо, когато един мъж види жена да се съблича, винаги прибързва с изводите?

Тя мина покрай него и влезе в стая, където миришеше на топла влага и подправки. Очакваше я вана. Усмивката й не трепна.

— Когато Тихан дойде при мен, предпочитам да ухая приятно, вместо край мен да се носи плесенясалият дъх на тунелите. Но искам да останеш още малко. Освободи прислужниците ми. Огледай покоите ми и се увери, че са празни. После ела при мен.

Вейл изпъни нарежданията.

— Сами сме — изръмжа той.

— Сега затвори вратата.

Вейл стори и това. Той стисна юмруци, докато Зафир се изтягаше пред него. Краката й бяха дълги и атлетични. В тях имаше сила, помисли си той. А също и бързина.

— Изглеждаш смутен, Нощен пазителю.

Вейл се поклони. Безмълвно си пое дълбоко въздух и бавно преброи до десет.

— Крал Джехал се справи много добре, като ме отърва от Червените ездачи, не мислиш ли?

Вейл кимна.

— Да.

„Подозрително добре.“

— Човек се пита как ли е успял да го постигне, когато други се проваляха толкова дълго. Очевидно притежава необичаен тактически нюх.

„Да. Очевидно.“

— Щом се завърне заедно с драконите си, ще обявим война на Равношпил. Това навярно означава, че ще обявим война и на кралица Джаслин. Готов ли си?

Той кимна още веднъж и пак започна да брои до десет. „Спри да ми се навираш в лицето, жено!“

— Крал Джехал е задържал почти всички трофеи след битката. Дори драконите, които по-рано бяха мои. Ако не греша, моите дракони представляваха една трета от отряда му, а ездачите се завърнаха само с три заловени дракона, докато по техните думи Джехал е отвел дванайсет. Не изглежда равностойно.

Не му казваше нищо ново. Вейл старателно запази лицето си безизразно в очакване на следващите й думи.

— Защо според теб е постъпил така?

Вейл си пое дълбоко въздух.

— Не бих могъл да кажа, Ваша Светлост. Дори не бих могъл да предположа.

Зафир се усмихна, протегна ръце и се прозя.

— Постарай се да си напълно готов, Нощен пазителю. Крал Джехал ме помоли за услуга, която те засяга. Знаеше ли?

— Можеше да се очаква.

— Би желал да стори с теб нещо далеч по-лошо от провесване в клетка.

„Чувството е взаимно.“

— Съществувам единствено за да ви служа, Ваша Светлост. И от вътрешността на клетка, и извън нея.

— Няма да му позволя да те докопа, Вейл. Не съм съвсем сигурна дали мога да му се доверя. Но все пак, ако дойде тук и по някаква причина мен ме няма, имам заповеди за теб. Искам да го посрещнеш. Искам да му отдадеш почит като на крал и съюзник на говорителския престол. Искам да го пуснеш тук, Нощен пазителю. Ако съм изчезнала или мъртва, ще го пуснеш тук. И ще се държиш с него като с мой съпруг, Вейл. Ясно ли е?

Вейл запази лицето си безизразно, но вътрешно се ухили.

— Като с ваш съпруг, Ваша Светлост.

„А всички помним какво сполетя последния, нали?“

— Добре. Сега си върви. Трябва да съм в добра форма за принц Тихан. Разбрах, че е посещавал не кой да е, а Сайусите. Представяш ли си! Да се чуди човек с какво ли биха могли да го заинтригуват те. — Тя се усмихна вяло. — Да, наистина. Да се чуди човек.