Стивън Диас
Скалният крал (38)

36.
Островите

Драконите летяха още три дни над морето, преди отново да достигнат суша. Кемир нямаше представа къде са, но никога в живота си не се беше чувствал толкова щастлив при вида на ивица гола земя. Той легна по гръб, разтягайки мускули, които не беше подозирал, че съществуват.

Гладни сме, каза му Пряспа. Тя пусна полумъртвата драконова ездачка на стотина метра по-надолу по плажа. После драконите отлетяха. Поривът на крилете им запрати пясък в очите на Кемир, но той не обърна внимание, защото вече спеше.

Когато се събуди, слънцето вече се спускаше към хоризонта. Пак се беше схванал целият. Ставите му изскърцаха, докато се изправяше на крака. Нямаше представа къде се намира. Беше пребродил по-голямата част от кралствата заедно със Солос. Бяха стигнали до края на каменната пустиня на север от Наблюдателницата. Бяха пътували на гърбовете на дракони над безкрайните дюни в Пустинята на Пясъка и над бялата, пуста, безжизнена плоскост на Пустинята на Солта. Бяха задиряли жени и водили битки из хълмовете край Равношпил и из блатата и тресавищата на далечния изток. Бяха изминали цялата дължина на Гръбнака на света от север на юг.

„Но никога не съм пресичал морето.“ Той седна и се загледа в небето, синьо и ясно. Вълнички тихо ромоляха по края на пясъка, плискайки се напред-назад. Повяваше лек ветрец, нежен и топъл. На стотина фута в обратна посока, по-далеч от морето, от пясъка се издигаха заоблени хълмове. Дюни, покрити с дълги остри треви. Отвъд тях — дървета. Още и още дървета.

Дърветата означаваха дивеч, а дивечът означаваше храна. Скоро щеше да се мръкне и той беше гладен. Драконите бяха отлетели преди часове. Той вдигна двата си лъка и приближи драконовата ездачка. Не беше помръднала. Но беше в съзнание. Можеше да го убие в съня му, ако беше имала малко присъствие на духа да стане и да го направи. Само че когато се взря по-отблизо, му се стори, че у нея вече няма присъствие на каквото и да било. Бялото на очите й се виждаше. Тя стенеше и охкаше, и нямаше представа кой е той. Навярно нямаше представа и коя е тя самата. Така като я гледаше, едва ли щеше да изкара още дълго. Явно нямаше да е особено полезна в края на краищата.

По плажа шуртеше малко поточе. Кемир го последва към вътрешността на острова и откри езеро. Напи се, а после се върна с малко вода и я изсипа в гърлото й. Необичаен жест към някого, когото планираш да убиеш. Той се почуди дали да не стори именно това, да й пререже гърлото тук и сега, докато ги няма драконите. Не беше сигурен дали причината да го обмисля е, че тя е драконова ездачка, или пък е някаква глупава ревност. В крайна сметка се отказа от тази мисъл. Вместо това се постара да я намести по-удобно и й даде още малко вода.

— Съжалявам — прошепна в ухото й.

Не беше сигурен за какво точно съжалява. За какво ли не, най-вероятно. За онова, което беше сторил, за всичко случило се. За всичко, което тепърва щеше да се случи.

После обърна поглед към морето и ченето му увисна. Драконите бяха там, може би на миля разстояние. Не беше трудно да ги забележи. И не бяха сами. Той наблюдаваше как един от тях, изглежда, влачи нещо през вълните към брега, бясно размахвайки криле, без да успее напълно да измъкне товара си от водата. След няколко секунди драконът го пусна и се издигна във въздуха, а мястото му зае друг. Кемир наблюдаваше как се приближават все повече. Сигурно носеха друг дракон. Навярно ранен. Със счупено крило. Макар че ако беше така, не бяха особено внимателни с него.

„Не виждам криле. Драконите със счупени криле не ги ли приспиват? Но какво друго може да е? Морско чудовище?“ Каквото и да беше, беше черно и обемисто, почти с размерите на малък ловен дракон, само че без криле, без дълга опашка и дълъг врат като на дракон.

Драконите приближаваха. Когато го видяха, Пряспа размаха криле за поздрав.

Храна! Храна, Кемире! Донесохме храна. Гигантска риба!

Челюстта на Кемир увисна. Беше кит. Бяха хванали кит.

Драконите газиха и разплискваха водата, докато извлекат кита на брега. От плътта му вече бяха изтръгнати огромни късове, но още не беше съвсем мъртъв. Кемир остана на разстояние, докато драконите го довършваха, а после го разкъсаха на парчета. Всички бяха гладували с дни. От гледката едновременно му се прияде и му призля.

Той отиде пак до езерото и се изми. Когато се върна, драконите се бяха излегнали на пясъка. Единият се оригна. Половината кит го нямаше.

— Виждам, че сте оставили малко и за мен.

Той сбърчи нос. Въздухът вонеше.

Засега ще останем тук, Кемире. Има достатъчно храна.

— Останал ви е само половин кит. На сутринта пак ще сте гладни.

Това ще ни стигне за дни наред, ако не летим. Ако огладнеем, просто ще уловим още. През всичките ми досегашни животи никога не бях виждала морето със собствените си очи. Оказа се, че не било толкова лошо.

Кемир кимна. Вонята се влошаваше, беше толкова силна, че му призляваше от нея.

— Приятно прекарване тогава. Аз отивам да уловя нещо с моите размери.

Долавям глада ти, Кемире. Може да си вземеш от нашия улов.

— За мен е чест.

Не беше сигурен, че има особено желание, но предложението да споделиш нечия храна беше от особено значение за Независимите и често беше обидно да откажеш. Може би при драконите беше различно. А може би не.

— Добре тогава. За мен е чест. Както вече казах.

Беше и отвратен, но не достатъчно, за да обиди същество, което можеше да го смачка, без дори да забележи. С въздишка той измъкна единия си нож и се помъчи да прецени как ще е най-добре да подходи към кита. По-голямата част от главата му липсваше, така че оставаха опашката и коремът, който беше разпран, а вътрешностите се търкаляха по пясъка.

— Опашката — реши той. — Стане ли дума за китове, ние хората предпочитаме месото от опашката.

„Особено щом е най-отдалечена от цялата тази… бъркотия.“ Той задържа дъха си. Цял живот беше ловувал, убивал и ял животни, но никога такива, в чийто търбух би могъл да се побере.

Пряспа му се присмиваше.

Ти никога досега дори не си виждал тези създания. Само бегло си чувал за тях.

Кемир я изгледа сърдито.

— Въпреки това опашката е най-вкусна.

Той започна да реже късове месо, като в същото време се мъчеше да не диша.

Вземи колкото желаеш, защото от сега нататък ще трябва да ловуваш сам. Не можеш да останеш с нас. Поне за известно време ще трябва да се разделим.

— Какво? — Той спря и застина на място. — Защо? Къде отивате?

Мисълта да остане тук сам го плашеше. Което беше безумно. Той се ощипа. „Надира. Спомни си Надира.“

Ще трябва да ни оставиш тук. Трябва да сме сами. Новите ми братя вече започнаха да сънуват, Кемире. Показвала съм ти тези сънища. Виждал си какво представляват и си усещал какво е значението им за нас. Не бива да си тук, когато започне пробуждането. Спомни си Пепелявия.

— Той беше изперкал.

Беше разгневен. Всички сме гневни. Когато се пробудих, и аз бях гневна. А не ти се иска да си наблизо, когато сме гневни. Не мога да ти обещая, че няма да те изядат. Не мога да ти обещая, че ще успея да ги спра.

Кемир изсумтя:

— Просто им кажи колко съм полезен.

Когато пробуждането приключи, ще им обясня. Както обясних на Пепелявия. Той не те изяде, Кемире. Въпреки гнева си.

— Добре де, хубаво. Ще се пръждосам и ще потъна насред нищото. Съвсем сам. Ще ви оставя на мира. Забавлявайте се и вижте докъде ще го докарате без мен. Трябва ли да взема и галената ти драконова ездачка и да я гледам вместо теб?

Той се вгледа в Пряспа продължително и съсредоточено. Тя все още се променяше. Все още си припомняше. Все още не знаеше напълно коя е. Не беше имал време да си даде сметка за това след… след Надира. Не и докато не стигнаха морето. Но беше така. Не беше същата Пряспа, която опожари редута на алхимиците, не беше същият дракон, който беше изял Надира и разрушил град, чието име дори не знаеше. Може би наистина вече не се нуждаеше от него. Не беше сигурен дали това е хубаво или лошо.

— Преди да тръгна, трябва да знам едно. Как ти е името, драконке?

Пряспа, Кемире. Името ми е Пряспа. Защо ме питаш, като знаеш?

— Не това име. Истинското ти име. Името, което са ти дали, когато си се родила за пръв път.

За миг му се стори, че Пряспа сякаш се усмихва.

Люпилното ми име. Името, което ми даде сребърният ми ездач. Най-първото име, което съм имала. За него ли питаш?

— Да. Първото ти име, истинското ти име, или каквото е там. Не Пряспа. Не името, което са ти дали алхимиците в Наблюдателницата. Освен ако не е тайна и ще трябва да ме изядеш, ако ми кажеш.

Не е тайна. Нарекоха ме Алимар Иштан вей Атериел — Скъп спомен за далечна и изгубена любов.

Кемир я зяпна и се постара да не прихне.

— Скъп спомен. Не е… не е нещо, което би ми хрумнало. Алимар е по-хубаво. Алим, може би. Али.

Може и да знаеш истинското ми име, но не си заслужил правото да го произнасяш. Вземи си колкото месо искаш. После трябва да си вървиш.

Кемир хвърли поглед надолу по плажа към драконовата ездачка, все така просната в пясъка.

— Нямам нищо против. Ами тя?

Пряспа се приближи до изпружената в пясъка фигура. Побутна ездачката с муцуна. Кемир усети отвращението й.

Счупена е.

Тя внимателно повдигна ездачката за единия крак и я разтърси, после пак я пусна. Ще си е отишла, преди да се пробудят останалите. Нека остане тук. Ще я използвам, доколкото мога, преди да умре.

За миг Кемир се поколеба. Може би все пак трябваше да убие ездачката. Може би щеше да е проява на милост. После й обърна гръб.

— Твоя е тогава. Сбогом, драконке.

Той не погледна назад.

Когато е безопасно, ще те открия.

— Само ако искам да бъда открит, драконке. Само ако искам да бъда открит.

С тези думи той навлезе сред непознатите дървета на гора, чието име никога нямаше да узнае. Сам. Пряспа вече имаше компания. От нейния собствен вид. Вече нямаха нужда от него.

— Забрави ги — тросна се той на себе си, сякаш това щеше да е достатъчно. — Ти не си им нужен, и те не са ти нужни.

Макар че, в крайна сметка, щеше да е хубаво да го зарежат на място, което познаваше. Или поне на място, където имаше хора.

И все пак, поне беше жив. Беше жив, значи не беше мъртъв. И Пряспа все пак не го беше изяла. Той се отдалечи толкова от драконите, колкото му се занимаваше, и си построи подслон. Никога не би могъл да стигне достатъчно далеч пеша, не и при положение че те имаха криле. През следващите дни ги виждаше от време на време как летят в далечината. Опита се да не им обръща внимание, но след като дните преминаха в седмици, установи, че не може. Храната беше обилна, ловуването лесно. Започна да пълнее от чакане. Изостави първия си подслон и взе да броди из острова, да го изследва, само и само да има какво да прави. Понякога дори и това не стигаше. Понякога се взираше в небесата часове наред, с надеждата да зърне следа от криле или пламък.

Беше прекарал на острова три седмици, когато видя корабите. Намираше се от другата страна, толкова далеч от драконите, колкото би могъл да отиде, и изведнъж се събуди една сутрин и откри, че морето гъмжи от кораби. Бяха много далеч, твърде далеч, за да им даде някакъв знак, така че само ги наблюдаваше и се чудеше кои ли са. Драконите навярно също ги бяха забелязали. Видя ги по-късно същата сутрин да политат към морето. Гледката го накара да се зарадва, че е на сушата. Драконите не понасяха корабите. Дори той го знаеше. Не видя какво се случва и не го беше грижа.

Но на другата сутрин, когато се събуди, те го чакаха. Всичките четири. Трябваше да се досети, че не би могъл да се скрие. Улови се, че търси с поглед драконовата ездачка, но нея я нямаше.

Този тук ли? Останалите три дракона изглеждаха различно. Възрастни бойни дракони, те се извисяваха дори над Пряспа и се бяха пробудили. Долавяше го в излъчването им.

Този тук ни е от полза. Пряспа се обърна към Кемир: Вече сме четирима. Силни сме. Ще се върнем да освободим себеподобните си и ти ще ни помогнеш.

— И как бих могъл да помогна на дракон?

Пряспа пусна нещо в краката му. Раница. Раницата на драконовата ездачка. Отвътре се изсипаха откъснати страници и карти. Кралствата. Никой не си беше правил труда да го учи да чете и пише, но знаеше какво е карта. Пустинята беше на север, тресавищата на изток, Гръбнакът на света на запад…

Твърде… твърде малки са. И твърде крехки. Ти ще ги държиш и ще ги гледаш, а ние ще гледаме през твоите очи. Той изведнъж усети присъствието на Пряспа в главата си, изключително съсредоточена в мислите му. В същия миг видя малките кръстчета, отбелязани върху Гръбнака на света с друг почерк, и осъзна какво са. Гнездата на Планинския крал.

Показва къде могат да бъдат открити драконите, нали?

Кемир не отговори. Нямаше нужда. Мислите му вече го бяха издали. Усещаше Пряспа в главата си, изгарящата й алчност. Карта на гнездата на Скалния крал. Да. Вече почти ги виждаше как пламват, едно след друго.

Не си даде труда да пита какво е станало с ездачката, която бяха пренесли през морето.

— Аз бих могъл да остана тук, а вие да се борите сами.

Но още докато го изричаше, Кемир знаеше, че не би го сторил. Не можеше да живее сам, не и в тази пустош. Не и завинаги. Щеше да полудее. „А и… Валмеян…“

Ти ще ни помогнеш, Кемире.

— А ако не искам?

„Защо изобщо питам? Най-накрая мога да сторя онова, което със Солос някога се клехме, че ще направим. Мога да накарам Скалния крал да си плати. Мога да го изпепеля.“ Беше приятно, парещо чувство.

Драконът не отговори, само облиза устни.

Сега трябва да тръгваме. Готови сме. В мислите й се четеше нетърпение, но и нещо друго. Нещо, което не беше на мястото си. Притеснение. Едва ли не…

— Боиш ли се, драконке?

Видяхме кораби в морето. Сред тях се долавяше присъствие. Присъствие, което не сме усещали отдавна. Не и откакто светът се разпадна на парчета.

— Може ли пак да ми обясниш, но този път така, че в думите ти да има някакъв смисъл?

Един от създателите ни се е завърнал. Не знаем какво означава това. Мислехме, че са си отишли.

Кемир сви рамене.

— Нали все пак бяхте упоени през последните няколкостотин години.

Един от драконите се хвърли напред. Кемир трепна и стисна очи, но удар не последва. Когато отново ги отвори, видя зъби на инчове от лицето си. Зъби, дълги колкото ръката му. Драконовият дъх пареше кожата му и смърдеше на гнило. Усети гняв у всички тях, дори у Пряспа.

Внимавай, Кемире.

Той не каза нищо повече. Само тихомълком събра малкото си вещи и ги натовари на гърба на Пряспа. Този път се постара да има достатъчно храна и вода — можеше поне да се отправи към смъртта с пълен стомах. Засега драконите не изглеждаха гладни. Вероятно пак бяха ловили китове.

— Къде отиваме?

Ще прекосим водата до мястото, където Гръбнакът на света опира в морето. Ще се върнем в планините, където се пробудих, и там ще започнем. На тази карта са отбелязани местата, където ще ходим. Ти ще си нашите очи. Когато приключим с тях и броят ни е твърде голям, за да могат да ни спрат, пак ще намерим вашите алхимици. Ще намерим гнездата, крепостите и дворците ви — и този път ще ги изгорим до един. Като започнем от мястото, където се излюпих.

Погледите им се срещнаха.

Наблюдателницата!