Стивън Диас
Скалният крал (35)

33.
Обратите на войната

Късмет.

Принц Сакабиан не вярваше на очите си. Не беше очаквал да ги открие. Рееше се високо в покрайнините на Пурпурния хребет, по протежението на Великата скала, с назъбените върхове на Хребета от едната страна и безбрежната сива пустота на Равнините на предците далеч, далеч надолу — от другата. Не беше очаквал никакви неприятности. И все пак ги виждаше, далеч и високо в небето над пустите равнини. Шест ловни и два бойни дракона. Въздухът беше толкова чист и сух, че дори от такова разстояние ги различи ясно. Той хвърли поглед през рамо. Двайсет и пет бойни дракона изпълваха небето зад него, строени в редица. На гърбовете им имаше близо стотина драконови рицари. Имаха скорпиони и огнени снаряди. Достатъчно, за да започнат война. Смяташе се, че Червените ездачи са нейде из дебрите на Гръбнака на света и тормозят Валмеян. Сакабиан беше на грешното място и всички го знаеха. Беше тук да наблюдава северните покрайнини на Хребета и да държи под око границите на Говорителката и драгоценните фургони на алхимиците, които идваха по Равношпилския път.

И все пак, ето ги пред очите му. Осем дракона, предимно ловни. Не идваха от Равношпил, така че оставаше само едно. Червените ездачи в крайна сметка не са били в Гръбнака. Бяха тук.

Късмет.

Така щеше да каже Маршал-рицар Актарк. Така щяха да кажат всички. Нищо че Червените ездачи вече бяха нападали това място. Нищо че още дузина фургони от тайните планински убежища на алхимиците бяха поели насам. Щяха да отдадат всичко на късмета. Никой нямаше да признае заслугата му. Никой нямаше да похвали острия му тактически усет, точната му преценка за мястото, където ще нападнат Червените ездачи. Всички щяха да го нарекат късмет.

И така да е. Кралицата — дори и сега все още я възприемаше като своя кралица — щеше да види победа. Съмняваше се да я интересува как е извоювана.

„Кралицата.“ Дори само мисълта за нея го възбуждаше. „Леля Зафир.“ Всеки път, щом чуеше името й, си я представяше гола. Виждаше я в съзнанието си как изпълзява от мрака и се шмугва в постелята му, извивайки гръб, докато той разтваря краката й. Неомъжена. Любовникът й — инвалид и предател. Личеше си апетитът й. Беше готова, готова да се разкрачи пред всеки принц, който й донесеше победа, особено ако е от собствената й кръв. Той остави тази мисъл да го тласка напред, когато му хрумна и друга възможност. У дома във Възвишенията баща му и сестрата на кралица Зафир вече бяха предприели маневри един срещу друг, за да си присвоят короната й. Семейството отново беше на път да се разцепи. Той можеше да предотврати това. Да. Навярно една победа тук би могла да му донесе и корона. С огромно удоволствие би си заплюл малката сестричка на Зафир и би делил с нея трона, стига да може преди това да се наслади и на кака й… Двата клона на рода отново обединени. Нов любовник, сигурен и обвързан чрез общата кръв. С един удар — два заека. Да…

Той откъсна мислите си от кожата на Зафир, чийто вкус усещаше по езика си. Първо трябваше да спечели битката. Нямаше особен смисъл да се мъчи да крие приближаването си. Бяха под открито небе, въздухът беше чист и дори другите ездачи още да не го бяха видели, щяха да го сторят веднага щом напусне прикритието на Великата скала. Щеше да има гонитба. А при гонитба бойните дракони винаги побеждаваха ловните. Шестте ловни нямаха никакъв шанс. В най-лошия случай, ако проявеше непростима глупост, двата бойни дракона можеше и да се измъкнат; но дори и така щеше да постигне първата и най-голяма победа, която Зафир беше виждала от доста време. Той щеше да й я поднесе с поклон и очите й щяха да заблестят, забелязвайки похотта му.

Готова да се разкрачи. Той се размърда на седлото в опит да се намести по-удобно.

Драконът под него се стрелна напред и изкрещя, доловил желанието в мислите му. Зад него ездачите му заеха позиции, изтегляйки се вляво и вдясно, нагоре и надолу, а той остана най-отпред.

„Като копие, с което ще пронижа сърцето на врага.“

Червените ездачи го бяха забелязали. Ловните им дракони побягнаха, снижиха се и се оттеглиха, но той не позволи това да го разтревожи. Дълбоко в планините може и да бяха открили скривалище, но тук в пустошта нямаше нищо. Нито скали, нито каньони, нито пукнатини, нито големи реки, нито величествени гори. Отвесна стена, висока почти цяла миля, бележеше началото на същинските планини, но те бяха твърде ниско, за да успеят да избягат оттам. Долината на Сребърната река беше на половин ден полет. Не, за тях нямаше изход. Той беше половин миля по-високо и височината щеше да му осигури скорост, когато пожелае. Бяха обречени. Единственото скривалище беше в Хребета, а Сакабиан стоеше на пътя им. Крясъците им отекваха из въздуха. Крясъци на отчаяние, най-вероятно.

Той отчасти се надяваше да полетят на север. Струваше си да се опита. Биха могли да се насочат към Равношпил и да потърсят убежище при предателката кралица Алмири и нейните ездачи. За ловните дракони беше безнадеждно. Дълго преди да стигнат до целта, Сакабиан щеше да ги настигне. Двата бойни дракона обаче, ако бяха силни…

„Ако го сторят, ще им взема ловните и ще ги последвам до гнездото на Алмири, ще ги обсипя със стрели и снаряди, защото тогава няма да има съмнение, че сме във война…“ Точно това искаше Говорителката. Оправдание. Отдалеч си личеше. „Да, бих могъл да й осигуря и това.“

Но те се спряха на очевидното решение. Свърнаха на запад и полетяха към Сребърната река и Гръбнака на света, откъдето извираше тя. Сакабиан промени курса си, като се стараеше да прояви търпение, знаейки, че драконите накрая ще му паднат в ръцете. Единствената им реална надежда беше да стигнат до планините, затова той препречваше пътя им, спираше ги, отдалечавайки се от Великата скала, като ги избутваше по-далеч на северозапад и постепенно губеше височина и скъсяваше дистанцията помежду им. Накрая ловните щяха да се уморят и тогава дори планините нямаше да ги спасят. Тогава щяха да са негови.

„Ако вече не са.“

Танцуваха заедно, Сакабиан и неговите двайсет и пет, срещу осем — изтощаваха ги, докато всички елементи не застанеха по местата си и не гарантираха неизбежния завършек.

Той така и не видя останалите дракони. Сигурно бяха дебнали зад отвесните склонове на Хребета. Изскочиха отзад и високо отгоре, и то така бързо и така многочислени, че половината му ездачи бяха мъртви, преди да осъзнае, че е в опасност. В един миг претегляше точния момент и се подготвяше за предстоящата атака. В следващия драконът му се устреми надолу, а въздухът се изпълни с писъци, огън и виещ вятър. Наоколо дракони се блъскаха един в друг. Ездачи се оказваха премазани между тях или изтръгнати от седлата и захвърлени във въздуха, за да изминат половин миля до земята долу. Покрай главата на Сакабиан прелетя половин човешко тяло, около което лениво се носеха отломки от броня. Понякога, при разкъсването на хора и седла, не кожата и металът поддаваха, а плътта и костите, пък и ремъците на Зафир бяха от най-хубавите.

Без да има представа как е оцелял, той забави стремителното си спускане и даде знак за отбой, съпроводен със съпротива, но нямаше кой да го види. Навсякъде хвърчаха дракони. От неговите бяха останали само шест, врагът ги беше разпръснал и имаше значително числено превъзходство. Не можеше да преброи колко дракона го бяха нападнали. Дузини. Сега въздухът гъмжеше от тях, като повечето преследваха неговите собствени, а някои кръжаха отгоре. Правеха точно онова, което той самият планираше да стори с Червените ездачи.

Видя и ловните, онези, които си мислеше, че са в ръцете му. Отдолу си личеше по цветовете, изрисувани на коремите и опашките им, че идват от Равношпил. От Алмири, кралицата предателка. В крайна сметка не бяха Червените ездачи. Алмири го беше подмамила в капан. Той усети пристъп на някакво чувство. Вероятно възхищение. Това означаваше война, открита кървава война. Поне половината дракони на Равношпил бяха тук и избиваха хората му.

Един ездач никога не изоставяше дракона си. Такова беше правилото. Никога, никога, никога. Един ездач винаги се биеше до смърт, само и само да не изгуби дракона си, защото в крайна сметка драконите бяха по-ценни. Всеки принц знаеше това. И тъй като драконовите рицари се биеха във въздуха, обвити в тежки брони и ремъци, подобна участ изглеждаше неизбежна. „Но аз съм принц!“ Смъртта му се струваше крайно несправедлива. Беше млад, силен, жизнен. Не заслужаваше да умре. Час по-рано, поне в мислите си, беше на път да стане и крал, и любовник.

Ездачите на Алмири го бяха обкръжили и бавно затягаха обръча, като запазваха дистанция, но го принуждаваха да се спусне към земята. Три все още кръжаха горе в очакване да побегне. Бяха достатъчно високо, прецени той. Достатъчно високо, за да наберат скорост и да успеят да го уловят, независимо накъде побегне.

Предци! Да не му предлагаха пощада?

Да, осъзна той, точно това правеха. И защо да трябва да се бие до смърт? Крайният резултат така или иначе щеше да е същият. Само че ако се биеше, щеше да умре.

„А ако ме пленят? Алмири ще ликува, а Зафир ще побеснее. Братята ми ще платят цената на унижението ни. Баща ми ще плати откупа и никога няма да седна на трона на Възвишенията, а ще бъда пратен в изгнание. Кралицата ще ме заплюе в лицето — ако изобщо се насили да ме погледне. Не. С живота ми ще е свършено.“

Освен ако…

Той се спусна надолу, право към земята, като разкопчаваше катарамите на сбруята си, докато падаше. „Един дракон няма как да се скрие сред камъните, прахоляка и бодливите храсталаци, но човек би могъл.“ Веднага щом докоснаха земята, той се плъзна от гърба на дракона и му кресна да се дръпне встрани. После се втурна към най-близкото укритие, покри се с драконовата си броня и взе да се моли.

„Нека оцелея. Нека отнеса новината на моята кралица. Нека научи от моята уста за безчинствата на кралицата предателка.“ Може би Зафир отново щеше да му даде дракони, много дракони. Може би щеше да го остави да изгори Равношпил до основи. Може би безстрашието му щеше да я съблазни.

Те го обляха в пламъци. Неведнъж огънят им го обгръщаше, но сякаш така и не го забелязаха, а бронята го предпазваше от пламъка. Късмет. Шейсет дракона и ездачите им, а той се беше измъкнал! Когато слънцето взе да клони към залез и те най-накрая отлетяха, той изпитваше единствено облекчение и много болка. Вече не го беше грижа дали Зафир изобщо ще му проговори отново. Беше жив, това беше всичко. За няколко кратки часа си даде сметка какъв е всъщност. Глупак.

Но не задълго. Той закрачи в нощта, като едва не умираше от болка и изтощение. Захвърли бронята си, а после и всичко останало, освен меча, а после дори и него, така че когато най-накрая стигна до Равношпилския път, беше принуден да прибегне до кражби. Въпреки това едва сдържаше самодоволството си. През деня спа на оскъдната сянка, която успя да открие, докато не минаха фургоните, които беше изпратен тук да пази. Каквото беше останало от тях, защото ездачите на Алмири вече ги бяха пресрещнали и много любезно ги бяха освободили от всичкия товар на алхимиците. Дадоха му онова, от което се нуждаеше — вода, храна и кон — и той пое на път, препускайки пред тях.

Бяха му нужни още четири дни да стигне до Елмазения дворец. През това време бе изтъргувал коня си за по-чистокръвен. Беше оцелял. Той щеше да е човекът, който да разкаже на кралицата за злодействата на Алмири и да й даде повод за войната, за която очевидно жадуваше. Щеше да е герой. Щеше да й донесе победа — в известен смисъл. И тя щеше да му се отблагодари. О, как само щеше да му се отблагодари!

В двореца той отново се облече като принц. Настоя за аудиенция с Говорителката и й разказа как е бил обграден от три страни от Алмири и Червените ездачи. Обясни колко доблестно са се били хората му и колко много врагове са покосили. Как неговото собствено седло се разкъсало, докато прелитали ниско над земята. Как е бил обгърнат от пламъци и помислен за мъртъв, но по някакво чудо е оцелял след падането. С накъсан шепот той й разказа как са го преследвали три дни, преди да успее да им се изплъзне. Видя ликуващото изражение на Говорителката, когато й каза за предателството на Равношпил, искрата в очите й, изгарящия пламък на желанието. Видя лекия опит за усмивка, видя я как облизва устни, докато го отпращаше с думи, изпълнени с обещания и намеци за награда.

Получи я същата нощ. Нощният пазител му я поднесе посредством два тежки чука. Премазаха глезените и китките му, а после счупиха гръбнака му и му отрязаха езика. После го затвориха в клетка и я окачиха до гниещите останки на Шезира, за да умре бавно под лъчите на слънцето. Говорителката Зафир наблюдаваше как го окачват. Тя се изплю на земята под него и си замина. Не отрони и дума.

Късмет.