Стивън Диас
Скалният крал (33)

31.
Мавзолеят

Джаслин напусна Равношпил веднага щом учтивостта позволяваше. Сбогуваха се набързо. Тя не каза на Алмири къде отива; всъщност не каза на никого. Джаслин и Хиркалан и петдесетте дракона, които беше довела със себе си в Равношпил. На север към дома, за заблуда на евентуални шпиони, високо над Хълмовете на черния вятър, докато не подминаха Далечни дол, Южния пост и Последната река. Тук на север нямаше хълмове, нямаше тревисти полегати склонове. Само пепел и блед сребрист пясък, надиплен на огромни вълни, които накрая се разбиваха в грамадните бяло-сиви скали в полите на Гръбнака на света. Никакви реки, никакви дървета, никаква трева, само пепел и пясък. Пепел и пясък. Само това имаше на север. Безкрайни дни мъртвешка пустош, преди релефът бавно да се промени отново.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да ги изгубят от поглед, се разделиха. Повечето продължиха напред, обратно към Наблюдателницата, Южния пост и Пясъка. Там, където им беше мястото. Джаслин обаче зави на запад, към Гръбнака на света, заедно с Хиркалан и още двамина, които той беше избрал. Хиркалан не одобряваше, твърдо я беше посъветвал да не го прави. Хиркалан да върви на майната си. Под прикритието на колосалните мъртви върхове, те завиха обратно на юг и подеха дългото си пътуване към морето. В долините долу взеха да се появяват тесни ивици зеленина, отчаяни късчета живот, скътани в сенчестите местенца, където потичаха няколко малки поточета в дните, когато валеше. Тук дори планинските канари изглеждаха избелели от слънцето. После пресякоха дълбоката урва, която сякаш се простираше като отворена рана докъдето поглед стигаше, чак до необозримото сърце на Гръбнака. Долината на Последната река. Последният източник на вода на север, кръвта на кралството й, която течеше покрай Хълмовете на черния вятър и Южния пост и Пясъка, и всички малки горещи и прашни градчета в Ишмарова долина, докато накрая пак се спускаше в пустинята и се вливаше, ако имаше късмет, в Езерото на духовете.

Тя се замисли дали пак да не тръгне на запад, да навлезе още по-дълбоко в Гръбнака на света, най-малкото за да види какво има там. Винаги й минаваха такива мисли, когато дойдеше тук. Носеха се слухове, че Гръбнакът на света бил прорязван от скрити долини или пък че се издигал още по-високо, докато накрая не докосвал небето, толкова високо, че дори драконите не биха могли да прелетят над него. А някои казваха, че отвъд Гръбнака имало други кралства, друг говорител, друг дворец, още дракони — свят, огледален на този. Тук горе, толкова далеч на север, никой не би могъл да я открие. Гръбнакът на света принадлежеше на Скалния крал, или поне така й бяха казвали, но беше убедена, че точно тук не принадлежи на никого освен на себе си.

Да, част от Джаслин имаше желание да изследва, но на тази част щеше да й се наложи да почака. Засега имаше дълг към сестрите си. Към Алмири, която седеше на трона на мъртвия си съпруг, така неподвижно, сякаш е статуя, с лице, крехко като фино стъкло. Алмири не беше приела добре новините, макар че трудно биха могли да се нарекат изненадващи. Нейният съпруг и майка им, обезглавени от дузина войници. Без да има кой да присъства. Без да има кой да чуе последните им думи. Телата им бяха овесени в клетки пред двореца, вместо да бъдат дадени за храна на драконите им. И Джаслин можеше само да се пита: „Ами ако са виновни? Ако майка наистина е убила Хирам? Ако наистина е поръчала убийството на Зафир? Нима е толкова невероятно? Не съм била там, не съм видяла как е станало, така че как мога да съм сигурна, че не е вярно?“

И към Листра, най-вече към малката й сестрица Листра. Според последните новини Усойницата все пак щеше да оживее. Което беше жалко и именно това в крайна сметка я беше убедило да полети на юг, а не на север. Имаше нужда от сестра си. Имаше нужда Листра да й каже срещу кого да се бие. Да й каже, че Джехал е чудовище, което трябва да бъде погубено. Или да й каже, че греши. Или, по-точно, имаше нужда Листра да е там. До нея. Лично, от плът и кръв. Да я прегърне и притисне, да се засмее и да й каже, че животът не е чак толкова мрачен като тези планини. Така че тя продължи в същата посока и се загледа в долините долу, в зараждащия се плах, колеблив живот, все още съсредоточен около големите реки и малкото поточета, които ги подхранваха. Спряха да нощуват в долина, която гледаше надолу към Реката на черния вятър — четирима ездачи и четири дракона, заобиколени от пустош. На сутринта подновиха полета си, все така на юг, и с приближаването на Пурпурния хребет им се струваше, че сянка, изпъстрена със звезди, пресича билата и гребените на планините. Появиха се снежни петна, зеленината в долините се насити и се изпълни с гори и течаща вода. Кралството на Валмеян. Сега Хиркалан ги водеше предпазливо, свали ги ниско в долините, където нямаше много за гледане освен нижещите се дървета отдолу и осеяните с петна сняг скали от двете им страни. Но планините бяха пусти; драконите на крал Валмеян бяха струпани около Огледалните езера и постепенно изгълтваха добитъка на Говорителката.

Достигнаха бездната на Ждрелото на плъзгащия се дракон, през което величествената маса на река Яростна с рев се провираше към недрата на Гръбнака на света. Хиркалан прибра крилете на Б’танан и се спуснаха в ждрелото, ниско долу между черни надвиснали канари само на няколко драконови маха разстояние. Ушите на Джаслин изпукаха и забучаха. Светът притъмня като нощ, те падаха все по-ниско и въздухът се насити с пръски и тътена на шуртяща вода. Когато Хиркалан плавно прекрати спускането и се плъзна по черните води, Джаслин погледна нагоре. Високо над нея, небето беше притъмняло толкова много, че се виждаха звезди.

Ждрелото постепенно се разшири. Реката забави ход и минаха над Ханзенов стан, последната спирка дори на най-авантюристично настроените лодки по река Яростна. Спряха отново да нощуват недалеч, в самия край на Гръбнака на света, на стотина мили източно от Дротанов връх, и на зазоряване пак се издигнаха в небето, завивайки леко на изток, но все така устремени на юг, и полетяха над ширналите се зелени ивици на Ракшех, Гората от хиляда мили, притиснати между безкрайни сиви облаци отгоре и гъста зеленина отдолу. Сред хълмовете и равнините далеч на изток гнездата на Зафир бяха почти празни, след като драконите й бяха пратени в двореца. Веднъж, далеч на хоризонта, близо до планините, които бяха напуснали, видяха четири други дракона, полетели на север, високо в небето и навътре между върховете. Като се изключи това, не видяха никого. Когато се смрачи, спряха отново в пустите недра на гората, в древната изоставена Градина на лунната светлина, която гледаше към дивата река Ямуна и Ардишките пещери, където почиваха за вечни времена Вишмир Велики и според някои самият Сребърен крал. Джаслин стоеше сред кървавочервените мрамори, прорязани от жълти жилки, и наблюдаваше изгрева на луната. На място като това, сред тази безлюдна и самотна пустош и каменните паметници на хора, загинали много отдавна, тя се чувстваше някак у дома си. Наблюдателницата беше същата. Заобиколена от пущинак, неописуемо стара, изградена от отдавна изгнили ръце с отдавна забравено умение. Непоклатима. Вечна.

За разлика от всичко останало.

Тя въздъхна и се опита да поспи под хладните открити небеса на Юга. Споходиха я странни сънища, както винаги по тези места. Мъже с бели коси и сребриста кожа, с големи кървавочервени очи. Сребърните крале.

Отново полетяха с изгрева на слънцето, сковани от ездата и изтощени, макар че драконите, които вършеха основното, изглеждаха необезпокоявани от дългия полет. Сега на югоизток, по течението на река Ямуна и през необятната наситенозелена шир на Ракшех. Когато излетяха, заваля — ниски сиви облаци, прииждащи откъм Морето на бурите далеч на юг. Дъжд. Беше прекрасно. Новост за родените в пустинното Кралство на Пясъка и Камъка.

Пресякоха покрайнините на Ракшех, където тъмният гъсталак отстъпваше на мозайка от ниви и шубраци, кръстосвани от тъмна паяжина от разкаляни пътища и осеяни с колиби и ферми. В този момент Джаслин видя в далечината самотен дракон. Тя пришпори Утринен плам, докато не се изравни с Б’танан, и даде знак на Хиркалан, но дотогава другият дракон вече ги беше видял и се отдалечи. Продължиха още малко, приближавайки голямото гнездо на Стръмния връх. Джаслин потърси открито пространство и насочи Утринен плам възможно най-плавно надолу, приземявайки се тежко на склона на един хълм, с подхлъзване и препъване, изравяйки бразди колкото човешки бой в рохката влажна почва. Пред тях стадо овце се разбягаха в паника. Джаслин усети остър пристъп на желание от страна на дракона си.

Глад. Не беше ял от Равношпил. Когато му отказа, той изпръхтя и тръсна глава, блъвна огнен стълб, висок стотина фута, а дъждът край муцуната му със съскане се превърна в пара.

Джаслин седеше и бавно подгизваше. Въздухът миришеше на дракони и на плодородната тъмна почва. Без вятъра в ушите й светът й се струваше тих, като се изключи неспирното свистене на дъжда. Тя седеше и чакаше, сама в пустошта, докато Хиркалан и двамата му постови кръжаха над нея, за да отбележат мястото. Така се правеше, когато непознат дракон навлезе в чуждо кралство. Като животно, което се търкулва по гръб и открива корема си, за да покаже, че няма лоши намерения.

Най-накрая драконът от Стръмния връх се върна заедно с други. Един ездач кацна наблизо; драконът му разтресе и разора земята повторно. Другите останаха да кръжат във въздуха. Джаслин му каза коя е и защо е дошла. Нямаше представа той кой е. Изобщо не беше сигурна дали й повярва, но все пак може би го стори. Или може би я беше виждал на сватбата на Листра. Може да е бил един от дузината южняшки ездачи, които галантно я бяха поканили на танц, но бяха отпратени без усмивка дори. Драконите се изкачиха на върха на хълма и се засилиха надолу по склона; запрепускаха, размахаха криле и отново заораха земята с нокти, докато не се издигнаха във въздуха, първо единият, после другият. Тя последва ездача по посока на Стръмния връх, като се опита да не мисли какво ги чака, когато пристигнат. Церемонии и приветствия и какви ли не досадни ритуали, които трябваше да изтърпи. Пълна загуба на време. Преходът от Стръмния връх до двореца в Устиярост отнемаше почти ден на гърба на кон и още повече в карета. Тя нямаше много време, преди да се наложи да излети обратно, и всеки час, прекаран в гнездото, беше час без Листра.

Само че не се оказа така. При Стръмния връх Джаслин остави Утринен плам да пикира, а после да разпери криле и почти да спре във въздуха, преди да се стовари долу, както обичаха да се приземяват всички дракони. Тя разкопча сбруята, плъзна се от гърба на дракона и видя Листра, малката си сестра Листра, право пред себе си, на по-малко от десетина ярда. Заради дъжда се наложи Джаслин да премигне няколко пъти, за да е сигурна. После трябваше да премигне пак. Този път заради сълзите. Протоколите и ритуалите да си гледат работата. Тя се втурна напред и сграбчи сестра си, като едва не я вдигна във въздуха. Помнеше как мирише въздухът тук. Как мирише на море и как се чува далечният шум от разбиващите се в скалите долу вълни.

— Листра! — Трябваше да продължи да премигва.

— Джаслин!

Листра изглеждаше резервирана, отвърна на прегръдката й с някак премерена радост. На Джаслин й беше нужна секунда да осъзнае защо.

— Предци мои! Колко си наедряла! Кога ще се роди? Трябва да е скоро! Виж се само!

Тя положи ръка на огромния закръглен корем на сестра си и се усмихна. Първата й усмивка, откакто… вече не помнеше. Навярно от сватбата на Листра.

Листра също се усмихна, със срамежливата горда усмивка, която Джаслин си спомняше. Усмивката, която разтапяше сърцето й, а вероятно и на Джехал.

— След още два месеца, така казват.

— Толкова много? Изглеждаш вече на прага!

Мисълта за Листра в ролята на майка й носеше горчивина. Алмири вече бе родила на Валгар трима наследници. Тя оставаше последна. Листра беше пораснала, вече не беше малка. Но от подобни мисли нямаше полза, не затова бе дошла.

— Защо си тук на Стръмния връх? Трябваше да си в двореца и всички да се суетят около теб!

Тя отстъпи назад. Чак сега забеляза, че Листра е облечена от глава до пети в сиво.

— Та ти си в траур! Какво се е случило?

Някой беше умрял. „Джехал?“ Сърцето й подскочи с надежда. „Възможно ли е да се окаже Джехал? Дали все пак не е мъртъв?“

Листра изглеждаше объркана.

— Нима не знаеш? Не може да не знаеш. Майка…

А, да. Вярно. Джаслин огледа облеклото си. Нито следа от сиво. Почти беше… Не. Не почти. Съвсем беше забравила. За няколко дни беше забравила, че собствената й майка е екзекутирана. Беше се опитала да забрави този ужас заедно с всичко останало и като никога наистина бе успяла. Сега се почувства засрамена.

От двете страни на Листра стояха неколцина мъже и жени. Джаслин не им обръщаше внимание, докато един от тях не се покашля, усмихна се и пристъпи напред.

— Метероа, Ваша Светлост.

Мъжът се поклони. „Светлост.“ Още не можеше да свикне да се обръщат към нея така.

— Аз съм Наставникът на гнездата на крал Джехал, на вашите услуги. Старая се да съветвам кралица Листра, докато той отсъства. Понастоящем я посъветвах да напусне двореца. Въздухът тук е по-чист. Водата също. Както и храната, както ще установите.

Той повдигна вежда, сякаш се мъчеше да придаде на думите си някакъв скрит смисъл. Джаслин нямаше представа за какво говори. Трябваше да се облече в сиво. Трябваше да се облече в сиво дори само заради Листра. „Никога не съм харесвала майка, но знам, че ти я обичаше. Винаги съм си мислела, че си й любимка, защото си красавицата, но може би не е било за това. Може би те е харесвала най-много, защото ти беше единствената, която й отвръщаше със същото. Съжалявам, съжалявам.“

— Можеш ли…

Тя не откъсваше поглед от Листра. Дали може какво? Да й прости? Че е забравила, че тяхната майка и кралица е починала? Че е не по-малко студена и безразлична от Говорителката?

— Сигурен съм, че кралица Листра ви разбира — усмихна се Метероа. — На прага на война сте с Говорителката Зафир. Няма време за траур. Това е лукс, зная. Предполагам, затова сте тук.

— Аз…

„Затова ли съм тук?“

— Исках отново да видя сестра си. В случай че е за последно.

Тя наклони глава към Метероа, като отчаяно копнееше да смени темата. „Искам да остана насаме със сестра си. НАСАМЕ!“

— След като сте тук, Наставнико, нека ви задам един въпрос. Имате ли дракони, които отказват да се хранят? Новоизлюпени, които се поболяват и умират от глад?

Метероа се изкиска.

— Има ги във всички гнезда, Ваша Светлост. Проклятието на Таранган, така го наричаме тук. На всеки три живи един умира. Така е било винаги.

— Имате ли такива и в момента?

— Да съскат и ръмжат на края на веригите си в някоя дълбока пещера под краката ни? Странни въпроси задавате, Ваша Светлост. — Метероа изглеждаше озадачен. — Нямам представа защо ме питате, но не, в момента тук няма такива. Защо? Защо се интересувате? Ако позволите да попитам, Ваша Светлост?

— Не — поклати глава Джаслин, внезапно загубила интерес. — Не позволявам. — Тя потръпна. — Ще тръгваме ли?

Метероа се поклони.

— Разбира се, Ваша Светлост.

Той ги поведе към кулите на върха на скалите, между извисяващите се стени.

— Чух, че Скалният крал се завърнал в планините си. Много любопитно, Ваша Светлост. Защо е напуснал Гръбнака на света в този случай, щом не идва дори за коронясването на нов говорител? Не мога да не се почудя. Валмеян има повече дракони от кои да е двама крале или кралици, взети заедно. В недоумение съм. Бихте ли ме просветлили, Ваша Светлост?

На Джаслин й се стори, че долавя присмехулна нотка в гласа на Метероа. Тя се наежи:

— Не. Сигурна съм, че принц Джехал ще знае отговора.

— Крал Джехал — натърти Метероа. — Крал Тиан почина преди пет седмици.

„Пет седмици? Защо не го знаех?“ Джаслин се обърна към Листра:

— Значи, ако Джехал умре, ти ще си кралица!

Прищя й се да си удари шамар. Сигурно е прозвучала като глупачка. Метероа наричаше Листра своя кралица още от пристигането й. „Какво ми става?“

Листра се взираше в Джаслин. Очите й бяха станали огромни и в тях блестяха сълзи. Внезапно тя пристъпи по-близо и отново прегърна Джаслин.

— Знам, че нямаш добро мнение за него — прошепна тя, — но той има сърце на добър човек, не на злодей. Всичко онова, което говорят за него, не е истина. Аз знам. Виждам го по начин, по който друг не би могъл. Не пожелавай смъртта му, Джаслин, моля те.

Джаслин застина. През тялото й премина тръпка. Тя притисна силно Листра.

— Променила си се — прошепна.

Не можа да се сети какво друго да каже. „Ето. Наведнъж отговори на всичките ми въпроси. Вече спокойно мога да си вървя.“

Листра се изправи и се отдръпна.

— Джехал се е опитал да спаси майка от палача на Зафир. Затова са го пратили в тъмницата.

— Така ли? Наистина ли?

Джаслин не можеше да се насили да повярва в Джехал. „Ако го е сторил, е имал изгода от това.“

— Мисля, че се е опитвал да предпази кралствата от война — промърмори Метероа. — Поначало обречено начинание.

Той се извърна и се ухили на Джаслин.

— Щом сте тук, явно се е провалил.

— Дойдох да видя сестра си.

„Разкарай се!“

Метероа не се разкара. През остатъка от деня беше неотменно до Листра. За да я предпазвал, каза, от всички малки опасности, които другите не виждали — макар че не поясни какви са тези опасности, а Листра беше едва ли не родена и израсла в развъдник. На другия ден беше същото, но поне Метероа разведе Джаслин из Стръмния връх, за да й покаже драконите си. Впечатляваща колекция, осъзна Джаслин. Джехал нямаше толкова много, колкото Исентин гледаше в Наблюдателницата, но пък какво разнообразие! Толкова много цветове, размери и форми. Ловни и бойни дракони, разбира се, като във всяко друго гнездо, но някои бяха… необикновени. Дребни, твърде дребни дори за ловни. После я заведе в изсечените в скалите пещери, в тъмни тунели, където миришеше на дим и Джаслин с мъка различаваше думите му, където гласът му беше заглушен от спомени за задушлив въздух и разлепена вода и за убийствената теснотия в крепостта на алхимиците. Тя едва дишаше. Студена пот лепнеше по кожата й, притискаше я, обвиваше я в задушаващата си прегръдка. На два пъти се препъна и се подпря на Листра, за да не падне, докато най-накрая я блъсна струя свеж въздух и светлина. Излязоха в галерия, надвиснала над зееща бездна. На стотина фута под тях морето се разбиваше и пенеше върху купчина черни скали, осеяли отвора на пещерата. Слънчевите лъчи достигаха до вътрешността и осветяваха каменните стени, огладени от вълните. Още по-навътре имаше дълбок басейн неподвижна черна вода. Въздухът беше свеж и солен.

— Тази не става за дракони — каза Метероа, повишавайки глас, за да го чуят на фона на шумния прибой. — Трудно се влиза и излиза. Използваме я за нещо друго. Кралете на Устиярост открай време държат тук колекцията си.

Джаслин дишаше дълбоко, изпълвайки дробовете си с хладния свеж въздух, за да ги прочисти от спомена за дим.

— Колекцията си ли?

— Колекцията.

Метероа посочи празната пещера. Постепенно, когато очите й привикнаха към ярката слънчева светлина, която проникваше откъм морето, Джаслин откри, че във въздуха виси нещо. Кости. Почернели кости. Драконови кости. Цели драконови скелети.

— Истински ли са?

Тя стоеше със зяпнала уста. Драконите изгаряха, когато умрат. Изгаряха отвътре навън, така че не оставаше нищо освен люспите и крилете им. Може и няколко овъглени кости от края на опашката, но всичко останало се превръщаше в пепел. Тя никога не беше виждала скелет на дракон. Никой не беше. Или поне така си бе мислила досега. Сега пред нея имаше цели четири. Бяха грамадни.

Метероа кимна и отвърна сериозно:

— Съвсем истински, Ваша Светлост.

— Но как?

Той посочи надолу към водата под тях.

— Соленият басейн. Морските вълни почти не достигат до пещерата, но басейнът под нас е дълбок. Понякога носим умиращите дракони тук, в Соления басейн. Даваме им същите отрови, които погълнаха Огнените, когато се биха за вас и алхимиците. Когато драконът умре в Соления басейн, водата успява да запази костите. Само че солта поврежда люспите. Не ги водим тук много често. — Той посочи: — Най-близо до нас е Страховитата. Последният дракон на крал Тиан. Принц Джехал поиска да бъде убита, когато стана ясно, че баща му никога повече няма да я язди. Най-отдалеченият е Кривак. Бил е първият дракон в Соления басейн. Казват, че първият крал на Устиярост, кръвният маг Тиан, на когото е кръстен бащата на крал Джехал, дошъл тук. Разразила се битка. Било много преди времето на Нарамед, Вишмир и възхода на говорителите. Орденът на дракона завзел властта в Сребърния град и прокудил кръвните магове от Възвишенията. Битката била изгубена, драконът на мага бил ранен и той не искал да го остави в ръцете на Ордена. Довел дракона тук, за да го скрие. Драконът умрял. По-късно, когато дошъл Орденът и Тиан избягал, пратили в пещерата войници да изнесат люспите. Те били повредени, но вместо това намерили костите. С дни никой не разбирал откъде са дошли. Морски чудовища, така казвали. Най-накрая осъзнали, че костите са на дракона на Тиан. — Метероа се усмихна. — Разбира се, това било много преди създаването на развъдник на Стръмния връх. Елате. Има още.

Той закрачи по тесен перваз, изсечен в отвесната стена на пещерата. Джаслин неспокойно го последва. Листра остана на мястото си. Первазът беше неравен, широк не повече от фут, а на места и по-малко, а Соленият басейн — далеч надолу. В стената бяха издялани малки вдлъбнатини, незначителни опори, които да внушат някаква илюзия за безопасност. Метероа се придвижваше внимателно и методично.

— Менажерията може да възбуди интереса ви, Ваша Светлост, щом се интересувате от дракони.

Первазът продължаваше към петдесетина фута, а после се разширяваше в естествена широка галерия. Тук имаше още скелети, много по-малки от чудовищата, окачени в основната зала на пещерата. Новоизлюпени, толкова малки, че явно са били току-що излезли от яйцата.

— Отглеждаме ги по този начин още от появата на кралствата, Ваша Светлост — усмихна се отново Метероа. — Малцина от посетителите ни имат привилегията да дойдат тук, но знам, че вие ще ги оцените. А и вече сте сестра на нашия крал. По-интересните са тук в дъното.

Един от новоизлюпените имаше две глави.

Джаслин се взираше невярващо в тях. Половината имаха деформации. Две глави, две опашки, четири крила…

— Кръвна магия — обясни Метероа с нотка на презрение, но дали беше искрено или престорено, Джаслин не можа да прецени. — Неколцина от кралете ни имали слабост към нея. Били решени да отгледат нов вид дракони. И получили това. Така и не постигнали успех. За щастие, местното увлечение по кръвните магове е отмряло. Сега си сътрудничим с алхимиците, използваме отвари, за да се опитаме да подобряваме породите си.

— Искате да развъдите дракон с две глави? — Джаслин не съумя да прикрие почудата си.

Метероа се засмя.

— Не. Всичко е в цвета на люспите, степента на лъскавината им, такива неща. Затова Джехал толкова много искаше вашия бял дракон. Нов щам, нова кръстоска, може би щяхме да създадем нещо различно. Вие развъждате дракони заради бързината и силата им; ние сме известни във всички кралства с разноцветните си дракони. — Той пак се изкиска. — При други обстоятелства съюзът между кралствата ни щеше да ми носи удовлетворение. Щях да прекарвам много време във вашия развъдник, а вие — в моя. Можехме да обменим тайни, един наставник на гнездо с друг. Можехме да обменим кръстоски. Имах големи надежди относно онова, което гнездата ни биха могли да постигнат, ако си сътрудничат. Кой знае — може би тези мечти не са напълно изгубени?

Той говореше ли говореше, а Джаслин попиваше всяка дума. Метероа си разбираше от работата и познаваше драконите си. Тя се изгуби сред тях и почти забрави защо е дошла. Споменаха се и други неща. Затворничеството на Джехал, раняването му, възстановяването му. Отровите, които Метероа бил открил в кухнята. Отрязаните седла на конете на Листра. Дузина други издайнически дреболии, всяка от които сочеше към Зафир. Злата, коварна Зафир.

— Крал Джехал беше убеден, че ще може да я контролира. Боя се, че, изглежда, се е провалил — въздъхна Метероа. — Сега кралица Листра живее на Стръмния връх, защото е по-безопасно. Имам повече доверие на алхимиците и Люспестите тук, отколкото на собствените си ездачи и неимоверно повече, отколкото на прислугата в двореца. Мислех, че знаем всички тайни на Зафир, но се боя, че и затова сме грешили. Като цяло доста потискащо. Елате, Ваша Светлост. Оставихме сестра ви сама твърде дълго. Ако се забавим още малко, може да се поддаде на някой от неразумните си подтици и да ни последва.

Наставникът на гнездото се върна по същия път. Джаслин тръгна след него, стъпвайки несигурно по перваза. Когато се върнаха, Листра седеше на ръба, провесила крака над Соления басейн, и мяташе камъчета във водата долу. Тя ги изгледа сърдито.

— Метероа, задържа сестра ми далеч от мен твърде дълго и ме остави да скучая. Бясна съм.

Метероа се поклони.

— Дълбоко се разкайвам, Ваша Светлост. За да ви се реванширам, ще организирам голяма забава за вас. Тръгвам веднага. Вярвам, че ще бъдете в безопасност в компанията на сестра си.

Той се обърна към Джаслин и изражението му стана сериозно:

— Имам доверени хора недалеч оттук. Ще бъдете оставени насаме. Ако някой ви доближи, приемете, че не ви мисли доброто. Въоръжена ли сте?

Джаслин кимна.

— Добре. Предполагам, че освен мен самия вие сте единствената, която бих оставил насаме с моята кралица, докато кралят се завърне. — На лицето му внезапно се изписа умора и той поклати глава. — Последните седмици бяха твърде интересни. Ще бъда наблизо.

С тези думи той се обърна и бавно се отдалечи по един от тунелите. Джаслин остана сама със сестра си, взряна през отвора на пещерата, вдъхвайки влажния солен въздух. Дълго време двете не проговориха. После Листра протегна ръка и Джаслин я пое.

— Има и друга пътека — прошепна Листра. — Може да се слезе долу до отвора на пещерата. После има изсечени в скалата стъпала, които те отвеждат обратно до върха. Много е стръмно и хлъзгаво и ще ти хареса. Отиваме ли?

— Не.

Джаслин стисна ръката на сестра си, после клекна и долепи ухо до корема на Листра. Листра взе да милва косата й.

— Още два месеца. И не те пускат да летиш?

— Метероа не иска да летя.

— Но той трябва да изпълнява онова, което му кажеш.

— Не, трябва да изпълнява каквото му каже Джехал.

Джаслин сложи ръка до ухото си.

— Усещам бебето! Мърда.

— Да. — Листра прегърна главата на Джаслин. — Не е ли вълшебно?

— На гърба на дракон е най-безопасното място на света — прошепна Джаслин. — Защо не те пускат да летиш?

Тя стана и прегърна силно Листра.

— Защо не те пускат да летиш?

Листра тихо се засмя.

— Ти защо не искаш да се изкатериш по скалата с мен?

— Може да паднеш.

— Да. Може да падна. — Тя се отдръпна и хвана дланите на Джаслин. Все още се усмихваше. — Не мога да бъда онази Листра, която помниш. Сега трябва да съм кралица. Скоро ще трябва да бъда и майка.

— Говорителката се опитва да те убие.

— Джехал ще ме опази.

Говореше убедено. Дори с любов. Джаслин трепна. Болката я прободе като нож.

— Върни се в Наблюдателницата с мен. — Гласът й трепереше. — Ще се измъкнем през нощта, когато не те наблюдава. Говорителката Зафир няма да знае къде си отишла. Ще си в безопасност.

Листра стисна ръцете на Джаслин.

— Разбира се, че ще знае къде съм отишла. Не, Джаслин. Част от сърцето ми винаги ще ти принадлежи, но мястото ми е тук.

— Листра! Сестричке!

„Как да я накарам да разбере, че Джехал е чудовище. Че е зъл, че е убиец, че не обича никого освен себе си и че най-вероятно е любовник на Зафир. Същата жена, която се опитва да те убие. Не го е грижа за теб. Не означаваш нищо за него. Просто вещ, която да стои забулена зад завеси, да му ражда бебета и наследници, докато не му омръзне. Ще вземе каквото иска, ще те изстиска и ще те смачка. Като Алифера. Като Хирам. Като майка.“

Искаше й се да каже всички тези неща, но думите заседнаха в гърлото й. Видя широко отворените очи на Листра и осъзна, че не иска да нарани сестра си. Че дори и да го стореше, Листра нямаше да й повярва. Че Джехал, поне засега, беше спечелил. Осъзнаването я накара да се разридае, колкото и да не й се щеше.

— Вече не принадлежиш на нас, нали? — изстена.

Те се прегърнаха силно, а после Листра я целуна. Дълга, протяжна целувка. Както се целува любим.

— Винаги ще бъда твоя сестра, Джаслин. Обещай ми, че никога няма да бъдем врагове.

Джаслин прехапа устни и кимна.

— Никога. Обещавам. Обещай ми, че ще се пазиш.

— Ще се пазя.

— Липсваш ми, малка Листра. Никога, никога няма да позволя някой да те нарани.

— Знам. И ти ми липсваш.

Дълго време останаха една до друга, хванати за ръце. Джаслин ридаеше мълчаливо. Накрая се обърна и поведе Листра обратно в тунелите, обратно при хората на Наставника. После напусна тунелите, събра ездачите и драконите си и остави Стръмния връх зад гърба си възможно най-бързо.

* * *

Метероа я гледаше как си отива, как се издига в следобедното небе.

— Колко внезапно и грубо. — Той изпръхтя и изгледа озадачено своята кралица. — Какво й казахте?

— Нищо. Нищо, което да не знае още преди да е дошла тук.

Гласът й беше безизразен и не издаваше нищо. „Много добре, малката ми. Много добре.“

Тя го гледаше, осъзна той. Листра наклони глава встрани.

— Защо я излъга за новоизлюпените?

Метероа сви рамене. „Излъгал ли съм? Дори не помня.“ Той направи гримаса.

— Извинявам се, ако думите ми ви засегнат, Ваша Светлост. Несъмнено не бива да говоря така за друга кралица, но сестра ви е много странна. Новоизлюпени. Що за въпрос?

После се засмя.

— Знаете ли, не помня кога за последно някой ми е задавал въпрос, без да имам ни най-малка представа защо пита.

— Но защо я излъга?

Метероа се усмихна. „Защото не ми хареса да не знам защо пита. Защото не ми хареса начинът, по който ме гледаше. Защото смятам, че е опасна по начин, който дори Джехал не би разбрал.“

Не би могъл да изрече нищо подобно обаче, не и пред кралицата си, така че се спря на друг отговор, който беше не по-малко истинен.

— Защото не съм особено приятен човек, Ваша Светлост. Превърнал съм го в свое призвание. Понякога лъжа просто защото така ми е скимнало. Защото мога. Поддържам форма, така да се каже.

Той й намигна, но кралица Листра не го видя. Тя гледаше обратно към небето, наблюдаваше как сестра й изчезва в облаците.