Стивън Диас
Скалният крал (28)

26.
Джейрос

Джейрос, временно изпълняващ длъжността главен алхимик, се облегна на стола си и въздъхна. На бюрото му имаше шест писма. Мастилото беше още прясно и неизсъхнало. Три от писмата бяха до три сестри, като във всичките се казваше едно и също: „Вече си кралица“. Останалите три бяха до наставниците на гнездата им и съдържаха необходимите инструкции. Инструкции да им предадат тайните, които е позволено да знаят само кралете и кралиците. И предупреждения за едно-две други неща.

— Не знам как издържаш — каза той.

Другият алхимик в стаята, който беше написал писмата до наставниците, беше Виорос. Като старши алхимик на Зафир, той беше най-близкото до заместник на Джейрос. Поне най-близкото, което би могло да се открие по пладне в района на Елмазения дворец, когато един крал, една кралица и един принц бяха намерили смъртта си в един и същи ден.

— Белеферос веднъж написа две такива писма в рамките на месец и се видяхме в чудо. А пък три! И то в един ден! Как си оцелял с такава господарка?

Виорос издаде долната си устна и сви рамене.

— Майка й никога не ни е създавала проблеми, нито пък Зафир, откакто носи короната. А и не всички писма са наложителни, Джейрос. Джехал още не е мъртъв.

— Ключовата дума тук е „още“.

Джейрос взе шепа пудра и я посипа върху засъхващото мастило.

— Бих се учудил, ако преживее нощта. А дори и тогава няма да доживее края на седмицата. Раната му се е инфектирала и е изгубил твърде много кръв. Боя се, че това ще е краят. Свършено е с него. Нищо не можем да направим. — Джейрос се прозя. — Ако е силен, ще се помъчи известно време. Но ти си прав, официално още не е мъртъв. Говорителката трябва да избере дали да го остави да гние няколко дни в зловонна агония, или да го избави от мъките. Второто би било по-милостиво, но предполагам, че ще се въздържи, предвид обстоятелствата. Освен това милосърдието май не е сред силните й страни, нали?

Виорос вдигна рязко очи.

— Или би могла да намери кръвен маг.

— Или това.

За няколко мига нито един от двамата не проговори, сякаш Виорос внезапно беше вкарал лоша миризма в стаята и чакаха да се разнесе.

— Не знам защо Зафир изобщо ме кара да се мъча да го поддържам жив — промърмори накрая Джейрос. — Защо си дава всичкия този труд, ако така или иначе ще му отсече главата?

— О, не мисля, че тя желае смъртта му.

Джейрос отново въздъхна и поклати глава.

— Лудост. Не исках да ставам грандмайстор.

— Ти не си.

— О, я стига! Белеферос изчезна преди почти половин година. И да не е мъртъв, определено няма да се върне! — Джейрос разтърка очи и махна към писмата. — Бях много по-щастлив в редута. А и на Белеферос никога не му се е налагало да се оправя с нещо такова. Четвърт от членовете на Ордена убити от подивял дракон; всичките ни запаси унищожени; гнезда навсякъде из кралствата пред изчерпване на отварите. Съзнаваш ли, че на крал Наргон са му останали запаси само за две седмици?

— Ние самите имаме само за три.

— Знам! Представяш ли си? — Джейрос закърши ръце и поклати глава. — Представяш ли си какво ще стане, ако се свършат дори само в едно гнездо? Цяло гнездо! Ще се наложи да ги изтровим всичките! А последствията…

— Опитвам се да не мисля за това. Тези Червени ездачи…

— Ако това ти се вижда страшно, представи си, ако избухне война! Всичките ни доставки преминават през земите на крал Валгар. — Той се поправи: — На кралица Алмири, имам предвид. Вече.

— Точно това ще изтъкне Зафир като повод за войната, стигне ли се дотам. Бих се обзаложил на каквото кажеш.

— Защо не се обзаложиш колко време ще й трябва на Алмири, преди да се обърне срещу Ордена и да се опита да остави на сухо гнездата на Зафир. Червените ездачи вече започнаха. — Той отново поклати глава. — Лудост, пълна лудост.

— Така би оставила на сухо и всички останали. Включително себе си.

Джейрос стана и отиде до прозореца. Навън слънцето наближаваше хоризонта. „Вероятно са завършили клетките. Шезира и Валгар вече висят отвън пред портите. Каквото е останало от тях.“

— Според мен тя няма да има голям избор. А може и да не я е грижа. Ако е упорита дори наполовина колкото майка си… Ти срещал ли си я?

— Не.

— Жалко.

Той вече кръстосваше напред-назад, неспособен да контролира нервната енергия, изпълнила крайниците му.

— Не бива да поемам никакви рискове, Виорос, нито пък ти. Ако отварите в Елмазените гнезда се изчерпат, на кого ще останеш верен? На Зафир или на Ордена?

— На Ордена.

— Разбира се, разбира се. Ако Говорителката обяви война, ще трябва да спрем доставките и да трупаме запасите в редута. Просто не можем да си позволим да изгубим още. Ще съобщя на Говорителката. Ще трябва да кажа и на другите старши алхимици. Да ги предупредя. Май ще трябва да кажа на всички наставници на гнезда, че може да се наложи да летят до Долинброд, за да си приберат отварите. Увери се, че алхимиците ти са готови да сторят каквото е необходимо, ако се стигне до най-лошото. Увери се, че имат достатъчно от онова, което ще им е нужно. Предци мои! Знам, че и преди сме приспивали дракони, но някой някога да е приспивал цяло гнездо? Не мисля! Колко време ще ти трябва да се подготвиш? Имам предвид, ако се наложи? Ако се стигне дотам?

— Няколко дни.

— Нали съзнаваш, че всички ще се опитат да те спрат. Ездачите и слугите на Говорителката, навярно и половината Люспести ще скочат срещу теб, а ще трябва да се пребориш и с Елмазената стража.

— Те рядко са особено наблюдателни.

— Добре тогава. Ще извърша оглед на Елмазеното гнездо преди края на седмицата. Сега да предупредим останалите.

Виорос изстена.

— Още писма?

— Още писма.

Джейрос точно беше преполовил първото, когато вратата се разтресе от напористо тропане. Той подскочи, стреснат от внезапния шум. Погледна писмото. Ръката му бе трепнала, докато пишеше, и цялата дума беше размазана. Трябваше да започне отначало.

— Кой си и за какво си дошъл? — тросна се той.

Нямаше кой да блъска по тази врата. На по-младшите в Ордена беше позволено плахо почукване, а Говорителката не би си правила труда; просто щеше да нахлуе вътре.

Тропането се повтори. Джейрос се изправи с раздразнено ръмжене. Отвори вратата.

— Тасан.

Той премигна слисано. Не помнеше кога за последно е виждал тук Нощния пазител. Обикновено се избягваха един друг, следвайки някакво неписано древно правило, че Орденът и Елмазените мъже просто нямат допирни точки.

С изключение на случката отпреди няколко нощи. Но сега времената не бяха обикновени.

— Действащ грандмайсторе.

Вейл Тасан любезно се поклони. „Произнесе пълната ми титла — забеляза Джейрос. — Макар че доста натърти на «действащ».“

— Изключително заети сме, до голяма степен благодарение на вас, така че ще ви бъда благодарен, ако сте кратък.

Джейрос не се отмести. Определено не искаше Нощният пазител да вижда писмата на бюрото.

— Две неща ме притесняват — пристъпи напред Вейл.

Джейрос все така не се отместваше. Нощният пазител наклони глава.

— Може ли да вляза, или ще обсъждаме нещата тук, където всеки би могъл да ни подслуша? И двете ми притеснения са от малко деликатно естество.

Джейрос хвърли поглед през рамо. Виорос вече беше разчистил бюрото. С отсечено кимване Джейрос се дръпна встрани.

— Няма да питам какво пишехте — каза Вейл. — Сигурен съм, че не ми влиза в работата.

— Пишем цял ден, Нощен пазителю. Произведохте три нови кралици днес.

Тасан се усмихна.

— Две. Джехал още не е мъртъв.

— Въпрос единствено на време, Нощен пазителю.

— Не съм толкова сигурен.

Вейл седна на стола, от който беше станал Виорос. Това някак само подчерта колко грамаден беше. „Навярно би могъл да ме разкъса с голи ръце.“

— Е, аз пък съм убеден — сопна се Джейрос.

Нещо у Елмазения мъж му действаше на нервите. „Може би просто съм уморен. Или може би той трябваше да стори нещо преди седмици. Или може би просто го виня, че се оказа ръката, замахнала с меча. Той сам го каза: «Стражата се подчинява на заповеди. От люлката до гроба. Ни повече, ни по-малко.» Дали наистина това го изчерпва?“

— Сигурен съм, че вие знаете най-добре. — Произнесено с тона на човек, по-скоро сигурен, че Джейрос нищо не знае.

— Нощен пазителю, имаме изключително много работа вследствие на днешното ви дело, така че ще съм ви благодарен, ако преминете на въпроса. С какво мога да ви помогна?

— Добре, тогава без заобикалки. Задава се война. Да започнем с това.

Джейрос се засегна.

— Да не мислите, че съм сляп? Доколкото помня, идвах при вас за съдействие да я предотвратим.

Вейл сви рамене.

— Тези дни много очи изглеждат преднамерено затворени. След като сте я предвидили, съм уверен, че ще бъдете подготвен да подкрепите драконите на Говорителката във всичко, което предстои. Аз, разбира се, съм на ваше разположение, ако ви потрябва помощ. Да подсигурите доставките на отвари до гнездата на Говорителката например.

— Разбирам.

„Да не е подслушвал на вратата?“ Не, не би могъл. Тя беше много дебела — точно защото Белеферос не беше искал някой да нададе ухо и да чуе неща, които не бива да узнава. Как тогава? „Или просто е по-умен, отколкото предполагах?“ Мислите на Джейрос станаха мрачни. „Но щом е толкова умен, да вземе да направи нещо, за да не излязат нещата съвсем от контрол.“

— Признателен съм ви за предложението. Заплахата от страна на Червените ездачи е сериозна и ще проуча как бихте могли да ни бъдете от полза. Като насърчите Говорителката да извършва доставките на отварите ни из кралствата посредством драконите си например.

„Все едно би го сторила.“

— Говорителката не се вслушва в думите ми.

Джейрос сви безразлично рамене.

— А вторият въпрос?

„Съжаление ли видях в очите ти, Нощен пазителю?“

— Вторият е малко по-… неудобен.

За миг Нощният пазител изглеждаше несигурен в себе си — нещо, което Джейрос не вярваше, че някога ще види.

— Когато Говорителят Хирам загина, прегледахте ли тялото му?

Джейрос поклати глава. „Защо ми задава такъв въпрос?“

— Не. Не ни беше наредено да го сторим.

— Трябва да ви се нареди ли?

— Освен ако няма причини за подозрение, да.

Вейл се усмихна иронично.

— А падането на Хирам от балкона не ви ли се стори подозрително?

— Безспорно, но стотина от вашите хора заявиха, че Шезира е била с него, когато е паднал. В какво имаше да се съмняваме? Бил е блъснат.

— Ами ако не е бил блъснат? Ако е паднал?

Джейрос не можа да сдържи смеха си.

— Мен ли питате? Струваше ми се невъзможно.

— Ами ако съм се заблудил?

— В такъв случай Съветът на кралете и кралиците е допуснал ужасна грешка, Нощен пазителю, както и вие.

Той видя как лицето на Вейл се изопна и устните му се стиснаха. „Говори сериозно, наистина се съмнява. Това би могло да е добра възможност…“

— А също и ние останалите — добави той. — Само че не бихме могли да знаем, дори да бяхме прегледали тялото. Бихме могли да кажем кои наранявания са довели до смъртта му и дали са получени при падането или преди това. Но не бихме могли да кажем дали е паднал сам, или е бил блъснат и ако е бил блъснат, чия е вината. Ние сме алхимици, Нощен пазителю, не магьосници.

Което в по-голямата си част беше истина. В по-голямата си част.

— Бихте могли да разберете дали е бил отровен.

— Вярно е, бихме могли. — Джейрос се намръщи. — Имате ли основание да подозирате подобно нещо?

„И ако е така, защо го споменаваш чак сега, след като точно екзекутира човек за убийството му? Какво целиш с това?“

— Не. — Вейл поклати глава и стана. — Нямам конкретно основание. Просто си мислех.

Той отиде до вратата.

— Благодаря за отделеното време, действащ грандмайсторе. Помислете наистина как войниците ми биха могли да ви съдействат за по-безпроблемни доставки на отварите до гнездата на Говорителката в бъдеще.

Нощният пазител излезе. Вратата се затвори зад него с тихо хлопване. Джейрос и Виорос се спогледаха.

— При всичко това какво точно искаше? — попита Виорос.

— Нищо добро. — Джейрос изсумтя. — Мисля, че искаше да ни предупреди, че никой не е в безопасност. — Той погледна Виорос в очите и се изсмя безрадостно. — Искаш ли да чуеш още добри новини? Още нещо, което досега никой не ти е казал? Нали знаеш, че броим драконите, за да разберем дали все още един липсва?

Виорос завъртя очи.

— Много се извинявам за това. При всеки удобен случай намеквам, че броенето на дракони нищо не постига…

Джейрос не можа да се сдържи. Избухна в смях, а после с мъка се овладя.

— Извинявай, стари друже. Много грубо от моя страна. Но преброяването на драконите се оказа по-полезно, отколкото очаквах. Знаеше ли, че през последните три месеца се е удвоил броят на новоизлюпените, които не оцеляват? В повечето гнезда всяка седмица приспиват по някой дракон. Дори повечето драконови крале още не знаят.

Той хвърли поглед към писмата на бюрото си.

— Нито пък предстоящите ни кралици, но наставниците на гнездата им знаят. В гнездата ни из кралствата все още се излюпват също толкова здрави дракони, колкото и преди. Но вече получих писма от всички наставници и всички казват едно и също. Почти се е удвоил броят на новоизлюпените, които отказват да ядат. Ей така изведнъж, и те искат да знаят защо. Искат да знаят какво става. Добре разбираш защо са изнервени — нали са застрашени темповете на възпроизводство на драконите им.

Джейрос недоверчиво заклати глава.

— И ние знаем ли какво става? — вдигна вежда Виорос.

— Да, разбира се, че знаем. Въпросът е не какво става, а какво вече е станало, и определено не е нищо добро. Но в сравнение с настоящите ни проблеми това е дреболия. Подивялата женска определено е жива.

— Така ли?

— Без съмнение.

— И стигна до този извод след ревизията? Впечатлен съм.

За миг Виорос изглеждаше наистина удивен. Джейрос се поколеба, наслаждавайки се на този миг, преди да го развали.

— Не, боя се, че не. Доста по-просто е. Получих сведения от гнездата на Валмеян. Забелязана е преди два месеца. Да опожарява разни неща.

— Сигурни ли сме, че е била дивата?

— Да, напълно сигурни. — Джейрос поклати глава и седна тежко зад бюрото. — Няма други бели дракони, а и се боя, че е имало мнозина свидетели.