Стивън Диас
Скалният крал (21)

19.
Тихият

Джаслин на практика бе затворница. Беше чула призива на новата говорителка и беше полетяла на юг без капка колебание в сърцето. Не беше сигурна дали предпочита майка й да бъде освободена или обесена, но в много отношения това беше без значение. Майка й щеше да възтържествува. Щеше да надделее, защото тя винаги надделяваше и Джаслин щеше да се носи подире й като листо във вихрушка.

Тя бе летяла до Южния пост, после до Равношпил, а после, за нейно удивление, всичките й дракони бяха отнети. От собствената й сестра. Алмири беше сред най-любезните тъмничари, но затворът си беше затвор и Джаслин кълнеше невидимите окови, които я задържаха на земята. Все едно й бяха отрязали краката.

— Ти си луда — беше й казала Алмири, когато разбра накъде е тръгнала. — Говорителката Зафир ще те хвърли в някоя кула и ще поиска и твоята глава.

— А ти си страхливка — беше й отвърнала Джаслин.

След това разговорът хич не беше потръгнал. Може и Алмири да бе права и Зафир да бе чудовище. Имаше ли значение? Да не отидат означаваше да се признаят за победени, нали? Джехал, който несъмнено беше чудовище и дърпаше конците на Зафир както му скимне, трябваше само да щракне с пръсти и Говорителката щеше да издаде какъвто указ му се прииска. Да не отиде означаваше, че там няма да има никой, който да му се опълчи, и все пак ето я тук, хваната в капан от по-голямата си сестра, все едно и двете бяха с десет години по-малки и Алмири беше оставена да се разпорежда, докато майка им е на лов. След дни на припряна подготовка изведнъж се оказа, че няма какво друго да прави, освен да седи с Исентин и да наблюдава как Люспестите на Алмири си вършат работата, докато ездачите й си клатеха краката из просторния Дворец на друмите.

— Не ме пускат по-близо до тях — въздъхна тя. — Моите дракони. Защо си мисли, че щом е по-голяма, може да прави каквото й скимне?

Погледът на Исентин беше далечен.

— Ваше Височество, от пет години за пръв път напускам Наблюдателницата. Да бъда ли откровен с вас?

— Винаги. Все някой трябва да е.

Двамата вървяха един до друг между сградите във вътрешността на гнездото. Джаслин знаеше, че няма да ги оставят да излязат на полетата за приземяване, че на войниците на Алмири беше заповядано да я спрат. И сега я наблюдаваха, цяла рота, винаги някъде наблизо.

— Когато ме помолихте да летя с вас, си помислих, че повече няма да видя Наблюдателницата. Мислех, че ще стигнем до Елмазения дворец и ще загинем и двамата по заповед на Говорителката. Мислех, че постъпвате глупаво и безразсъдно. Мислех, че вместо това трябва да дойдете тук да се видите със сестра си. Да планирате заедно война.

Джаслин изръмжа:

— Щом си мислел така, защо не каза нищичко?

Дори тук, във вътрешността на Двореца на друмите и гнездото му, повечето сгради имаха охрана. На вратите на някои от тях се виждаше знакът на алхимиците. Недалеч беше люпилнята; само че пазачите надали щяха да я оставят да доближи безценните яйца на Алмири. „Бих могла да смачкам няколко в нетърпението си да се махна оттук.“

Исентин не й обърна внимание.

— Точно това всъщност иска кралица Алмири и вие го знаете. Не й правите услуга, като я пренебрегвате и се цупите тук, Ваше Височество.

— Вече не съм малката й сестричка, Наставнико. Имам почти три пъти повече дракони под свое командване.

— Трябва да се вслушвате в Хиркалан, след като се върна…

Исентин продължи да говори, но Джаслин изведнъж престана да слуша. Или по-точно, престана да слуша него. Слушаше някой друг. Или нещо друго. Глас вътре в главата й, толкова слаб, че едва го долавяше, и все пак толкова силен, че изпълваше целия й свят.

Коя си ти?

Тя се закова на място. Бяха изминали два месеца и половина откакто за последно беше чула този глас в главата си. Същия глас. Само че тогава идваше от дракон, полумъртъв от отравяне, който беше издъхнал същия ден.

През тялото й премина ледена тръпка, надолу по гръбнака чак до пръстите на краката и ги закова на място. Ченето й увисна. Сърцето й запрепуска.

— Тихи?

Помня те. В мислите се долавяше жлъч, бушуващ гняв.

Исентин я гледаше разтревожено.

Ще се отървем от вас. Един ден. Един ден. Помни ми думите. Мисълта сякаш заглъхна в далечината. Тя едва ли не усети как изтръгват нещо от нея. Каквото и да беше, сърцето й си замина с него.

— Къде си? Тихи!

— Ваше Височество? — Исентин непростимо беше поставил длан на рамото й. — Ваше Височество!

Тя затвори очи. Сега искаше единствено да падне на колене и да заридае. Въздъхна, разтърси рамене, за да се освободи от Исентин, и се огледа. Поне дузина от войниците и прислугата на Алмири ги наблюдаваха.

— Самозабравяш се, старче.

Тя го зашлеви. „Майка би ти отрязала ръката, нищо че беше най-близкият й приятел. Затова не съм готова да бъда като нея. Не съм готова да бъда каквато и да е. Искам само Тихия. Искам си дракона обратно. Това е всичко.“

Исентин се дръпна, олюлявайки се, и се поклони, доколкото можеше, извини се и все пак продължи да пита какво не е наред. Джаслин не знаеше какво да му отвърне. Гласът в главата й беше прозвучал по-истински от всичко друго, едничък ярък цвят в свят на мъглява сивота. Сега не беше сигурна. „Въобразих ли си го? Не мога да попитам дали някой е чул глас, защото глас нямаше.“ Тя си пое дълбоко въздух и се хвана за главата.

— Ваше Височество! Моля ви!

— Чух глас, Исентин.

Тя го изгледа сурово, принуждавайки го просто да слуша, да мълчи и да й повярва.

— Чух дракон. Говореше в главата ми. Беше Тихият. Той си спомняше, Наставнико. Помнеше всичко. Помнеше мен.

Исентин не каза нищо. Джаслин виждаше неверието в очите му, отказа дори да се опита да разбере, но той не каза нищо, дори не поклати глава. „Мисли ме за луда. Може и да съм. Обезумяла от мъка, обезумяла от загубата, но знам какво чух.“

— Ваше Височество — каза той най-сетне, — ако той е тук, къде е?

Джаслин сви рамене.

— Наблизо, бих казала. Не знам. Но трябва да го открия. Трябва да знам дали е вярно, дали се завръщат и си спомнят!

— Тогава нека го открием. Все пак беше ваш и ако Нейна Светлост кралица Алмири има в гнездото си дракон с цвят на пушек, пепел и въглени, това няма да остане дълго в тайна.

Не й вярваше. Никога не й беше вярвал. Беше прекарал над четирийсет години в работа с драконите. Те никога не бяха проговаряли в главата му; никога не бяха умирали, за да се преродят и да си спомнят каквото и да било. Доколкото знаеше Исентин, никога не бяха правили друго, освен да се излюпват, да ядат, да се размножават и накрая да умират като всички други животни. Да, когато умираше един, се раждаше друг и броят им винаги бе един и същ, но за Исентин това не означаваше нищо. Пак си бяха животни. Стига да си получават отварите.

Това нямаше значение. Ако й помогнеше, тя щеше да му покаже и той нямаше да има друг избор, освен да й повярва. Тя тропна с крак и злобно изгледа войниците.

— Няма да ни пуснат да се мотаем край драконите на сестра ми.

— Не, Ваше Височество. — Исентин тъжно поклати глава. — Освен ако… Ваше Височество, досаждах и придумвах Наставника на гнездата на кралица Алмири, но той упорито ми отказва. Заповедта е издадена лично от кралицата. Но ако обещаете, че ще се включите в плановете на Алмири за война…

— Аз не желая война. — После Джаслин почти се усмихна. Закани се с пръст на Наставника на гнездата си. — Разбирам. Искаш да се включа в щаба й, не във войната й.

Сега тя вървеше бързо, принуждавайки Исентин да куцука подире й, доколкото може.

— Така да бъде. Ще присъствам на заседанията, но няма да се впусна в някое безумство заедно с драконите си.

Тя импулсивно свърна в тесния проход между две ниски каменни здания с дълги стени без прозорци.

— Ехо! Ваше Височество! Спрете! — чу се глас зад нея. Като че ли принадлежеше на един от войниците на Алмири, така че Джаслин не му обърна внимание. — По заповед на кралицата, не ви е разрешено да влизате в…

Джаслин стигна края на прохода. Вече я гонеха няколко войници, но пространството беше тясно, те бяха въоръжени и с брони, а Исентин беше немощен старец, който едва куцукаше и им препречваше пътя.

— Дръпнете се, сър!

— Аз съм Наставникът на гнездата на кралица Шезира, нахалнико! И бързам колкото мога.

Джаслин ги погледа за секунда, усмихна се и енергично закрачи из развъдника. Не защото имаше чак такова желание, а просто защото можеше. Нямаше да стигне далеч. Други войници щяха да й препречат пътя. Не беше сигурна какво ще сторят, ако откаже да спре, ако се опита със сила да ги избута от пътя си. Със сигурност не биха посмели да вдигнат ръка срещу нея, независимо от заповедта на кралицата.

Но тя все пак спря. Пътеката я отведе до масивна каменна плевня. Грамадните й черни врати бяха отворени и отвътре я лъхна струя горещ въздух. Вонеше на новоизлюпен дракон, на жега и смърт. Между нея и вратата стояха няколко войници, но миризмата така или иначе щеше да я спре. Лицето й се изопна. Във всяко гнездо познаваха тази миризма. Някой новоизлюпен беше умрял.

Докато стоеше там, продължаваше да чува как Исентин крещи на войниците на Алмири, а после те пристигнаха зад нея.

— Ваше Височество, по заповед на кралицата, не ви е позволено…

Тя се извърна и зашлеви говорещия през лицето, после пак се обърна. Стоеше неподвижно и само гледаше как огромните черни врати се отварят.

— Един от драконите на кралицата ви е умрял — каза тя много тихо. Всеки, който работеше в развъдник, дори стражите, трябваше да е наясно, че в такива случаи само стоиш безмълвно и наблюдаваш, докато алхимиците и Люспестите си свършат работата. Излязоха четирима Люспести с тежки стоманени ръкавици и гащеризони, теглейки масивна каменна шейна. Мъртвият новоизлюпен дракон лежеше на шейната, свит на кълбо. Не беше покрит с нищо, защото би могло да пламне. Следваха го двама алхимици. Те носеха сребърни купи, провесени на вериги, и ги люлееха напред-назад, пръскайки леко с вода и отвари нагорещените му люспи. И шестимата носеха маски. Алхимиците приготвяха отвари, които притъпяваха най-силните прояви на люпилната болест, но онази разновидност, която се прихващаше от мъртъв новоизлюпен, беше най-силно заразната. Дори Люспестите бяха податливи.

Джаслин стоеше напълно неподвижно и наблюдаваше как откарват дракона. Усети как предизвиканата от смъртта му горещина се разнася с изчезването на тялото от поглед. Когато отминаха, тя се размърда много бавно и се предаде на войниците зад нея, позволявайки им да я отведат до границата на гнездото и отвъд вътрешната крепостна стена на Двореца на друмите, при Алмири и съветниците й. Беше изгубена, погълната от опияняващ калейдоскоп от пламтяща надежда и съсипващо отчаяние. Нямаше значение, че цветовете бяха съвсем други; тя знаеше с увереност, която сама не можеше да проумее, че мъртвият новоизлюпен беше нейният Тих.

Прероден.

Помнещ.

Което означаваше, че всичко е вярно. До последната думичка.